Тази сутрин ми се стори, че изгревът се случи по-бърз и прощално кръгъл. Потичах по ивицата в топлите следи на нощната вода и надникнах крадешком в торбичката на събирача на загубени вещи. 
        След две кафета със сметана и много захар завладях с шареното тяло на мексиканската си рогозка своето място – на поглед от вълните. Скоро първите посетители надпяха солото на прибоя с музика, с шум от припляскващи крила на чадъри и монолози на укротена от снощния махмурлук картоиграческа страст. Високото слънце вече не помнеше, че е било част от хоризонта. Наблизо едно момиче с престорена невинност се съблече по бикини. Продавачи на гевреци мятаха безгрижно остри пясъчни изненади с петите си, а десетина метра надолу две вестникарчета звънко разправяха новите заглавия. Обичам да наблюдавам хората и да си измислям случки за тях, но сега чаках семейството с трите деца и не можех да мисля за друго. Правех се на търпелива и спокойна, но отвътре растеше в мен като в приказка бобеното стъбло на любопитство и страх. 

       Вчера, в най-жаркото на деня, когато морето е тънко, малчуганите захванаха да строят замък. Обединиха се в пъстра групичка, от която се подаваха само косички, лопатки и вирнати задничета. От време на време ми хвърляха по някоя съзаклятническа усмивка и плисваха смях. Издигнаха първо централните кули и ги украсиха със знаменца от “Delta”. След това обсъдиха нещо с вид на преуспяващи архитекти и се заеха с другите сгради. За час цяло селце се протегна мързеливо и съхнещо на слънцето до вълните. 
Опасно близо. 
        Изтръпнах в предчувствие. Строителите не си даваха сметка, че морето близва уж закачливо, но с опасна повторителност сътвореното от тях. Замък ли строяха те, или райската градина, в която още не е засадена Ябълката. 

          Тъкмо се борех с желанието да пролазя до тях с кошничка “ябълки” или защо не - направо с фиданка на самото дърво, те заровиха припряно ръце, въоръжени с мокри лопатки, и пясъкът приклекна. Едно от тях започна да носи сух и го добавяше. Разбрах, че майсторят Големия ров. Те бяха наясно с непредпазливия сценарий. Когато нахлуващата вода сриваше част от построеното, трупаха нови диги с радостни викове. Естествено, побеждаваха вълната, защото тя рядко прииждаше достатъчно силна, и това им даваше време да укрепят стената наново. Любувах се на кратките им победи, които изискваха постоянство и внимание, макар и да не решаваха проблема. Замислих се: кога и защо човек започва да вгражда предпазливост и пресметливост в основите за сметка на емоционалните тухлички?

        В късния следобед децата си тръгнаха, като дълго надничаха през рамо към двореца. Ровът бързо са препълни, най-крайните кули се подкопаха и свлякоха. Щеше ми се да взема лопатка и цяла нощ да дежуря. 

      Преди да напусна плажа, се обърнах и погледнах замъка. Исках да го запомня извисен, с пъстри знаменца и полусрутен ров. Тази нощ се очакваше пълнолуние... Можех да го фотографирам, но реших да не се лишавам от играта да пресъздавам многократно и своеволно спомена. Мислех и за неприятната изненада, която щеше да посрещне палавниците, за разочарованието, с което ни награждават пясъчните дворци, отстоявани с толкова любов. 

        През нощта, докато се въртях в самотните чаршафи, а луната воайорстваше през пердето, си измислих какво ще им кажа... Че болката е необходимата основа, върху която изграждаме двореца на радостта. Сложно ми се видя, затова си представих как със сладко-горчива наслада гушвам най-малкото и докато то мокри голото ми рамо, аз го галя по палавите косички.

        Видях ги чак, когато спряха на брега. Веднага се надигнах, за да изпълня мисията си, преди малкото да заплаче, но думите на един от "строителите" ме спряха:  

   - Казах ли ви? Замъкът ще се хареса на Малката русалка и тя през нощта ще го пренесе в морето... Хайде да й направим още един?