ПЪКЪЛ I

„Там ще има плач и скърцане със зъби“

(Матей – 8,12; 13, 24, 51; 25, 30)

Втора част на поредицата „Едем“

Сърби го ужасно. Средния и безименния пръст на левия му крак почти са се слели и са придобили морав цвят от възпалението. Колко дребно насекомо е комарът, а какво поражение може да нанесе върху човешката плът. Човешка плът, хм! Помисли си, че там горе, в градината не е имал ясна представа какво означава да имаш човешка плът. И да носиш цялото ѝ бреме. И какво човешко има във цялата тая горест и страдание, които трябва да понасят те, човеците. Добре поне, че жалкия им живот не е толкова продължителен. Това го беше предвидил добре. Но, само това. Колкото повече пребивава на Земята, толкова повече си дава сметка, че в останалите начинания се е провалил…

Освен неприятната пришка, която трябва да търпи го стягат и обувките. По дяволите! Пак се изпусна. Забелязва, че непристойните думи му идват по един естествен и плавен начин. Вече не им се противи, но се опитва да не прекалява. Опитва се да приеме стягащите го официални обувки като вид катарзис, начин да привикне на неудобствата, които носи земния живот. Какво ли още трябва да понесе? И защо трябва да понася всичко това, мамка му! Още една непристойна хула. От къде ли я е чул? Върна се на мисълта си за това, което му се случи и което вероятно ще продължава да му се случва още дълго време. Ето, че времето вече не му е подвластно. Знаеше, че това е първото и най-голямо удобство с което ще трябва да се раздели и го прие още там, в Едем. Но сега разбра какво е неудобството от това да не можеш да контролираш времето, чак след като то се изплъзна от ръцете му. Като шепа пясък, която се стича между пръстите ти и ти не можеш да я спреш.

Бе взел неудобните обувки на заем от един моден магазин. Ужаси се като разбра че тук, на Земята трябва да даваш нещо в замяна на това, което искаш да получиш. В градината всичко му беше достъпно и материалната замяна не беше позната. Поне не в тоя вид, в която я използваха тук земните. За всяка вещ, услуга или удоволствие те трябва да дават съответния паричен еквивалент в образа на продълговати хартийки с изписани върху тях цифри. Това е кощунство! Провери в записките, които си водеше при сътворяването на човеците, но никъде не откри да е заложил такъв начин на общуване помежду им. На всякъде пишеше „любов, взаимопомощ, прошка…“ , а то какво? Пари! За прошка да не говорим.

Нещо бе сбъркал и сега му предстои да го разбере по болезнения начин.

- Лазар се беше вмирисал, а тоя тук не е излязъл дори от хибернация – Йоши пристъпваше нетърпеливо до него и го сърбят ръцете да ги простре върху добре облечения труп в блестящия ковчег сред тълпата скърбящи – с една ръка мога да го изправя. Татко, позволяваш ли ми?

Усети оная палавост на непокорното дете в думите на Сина, която усещаше в детството му там, в Едем. Бе казал на Лазар да стане и оня вмирисан и полуразложен труп, който от седмица хранеше бактериите в юдейската пустош удиви необразованите, полудиви племена. Но тук не може да му го позволи. Тези тук не са нито необразовани, нито диви. Знаят много, учат се бързо, а технологиите, които използват понякога удивяват дори него Всесъщия.

- Знаеш добре, че неможе да го направиш. Стой мирно и отдай нужната почит на Вакрил. Те това искат.

- Не мога, или не трябва?

- Това не ти е цирк, Йоши. Някои от тези тук скърбят искрено, сине! Пусни и ти една сълза, а…

- А други потриват ръцете си за паричките му. Виж оня мазник в дясно. Сутринта си е пуснал капки в очите и сега рони най-големите крокодилски сълзи за дядо Вакрил. Той е прекия наследник.

- Йоши! – възпря го, като произнесе твърдо името, което му бе дал след трансмисията на Земята. Бе избрал тъкмо това име, за да му напомня неговото. Истинското. Но го бе изменил заради безопасността. А колко е благозвучно и как гали слуха му името Йешу. Пренася го в младостта, когато малкия рус вагабонтин подскачаше весело около него и нея… Не бе време за тези спомени.

- Нека всички си спомняме добрината на мистър Вердемян и неговите истинни слова, че само праведните и смирените ще наследят тоя свят. И нека го изпратим с подобаващо уважение във вечния му път, Амин! – вечерния бриз вееше оредяващия перчем на околийския пастор и правеше думите му още по-значими пред  семейната гробница на старата арменска фамилия. Скърбящите и не дотам скърбящи наследници и роднини се изреждат около ковчега с позлатени дръжки за последно сбогом и се отправят към обредната зала, където по стара арменска традиция всеки ще вземе парче хляб и чашка червено вино за Бог да прости.

- Знаете ли къде ще се чете завещанието, мосю? – червендалестата далечна родственица трие потта с бродирана кърпа и трескаво се оглежда, за да не пропусне най-важната за нея част от погребението  – или няма да бъде днес, кого да попитам? Аз идвам чак от Франция, горкия дядо Вакрил!

- Завещание няма, стареца пропи по-голямата част от имуществото, а останалата дари на публичния дом в Зелауеър – киска се Йоши, но изведнъж замлъква под строгия поглед на баща си.

- Простете сина ми, госпожо! Доколкото знам срещата на наследниците е в кантората на адвокат Петросян на двадесет и пета улица в три следобед.

следва продължение