ПЪКЪЛ II

 Цялата траурна процесия мудно се затътри  след олющената от времето катафалка, теглена от две кранти с гръден кош като радиатор. Крантите трябваше да са дорести жребци, а лакът на катафалката – бляскав и прясно положен. Но стария арменец беше стиснат и така си и отиде от тоя свят. Като последен бедняк. Затова и наследниците му се надяваха да е скътал белите парици за времето, когато ще си ги поделят. Дали надеждите им щяха да се оправдаят щяха да разберат, когато вехтия Петросян с човкоподобен нос и пенсне на късогледите си очи щеше да им прочете последната воля на мистър Вердемян. Затова и се влачеха подир катафалката и се опитваха, кой от кой по-артистично да имитират мъка по покойника.

Вакрил Вердемян бе второ поколение американски арменец. Баща му, Меникò Вердемян се бе спасил от турския ятаган и бе тръгнал да постига американската мечта със бременната си съпруга Лара в далечния американски запад. Не бе постигнал особено много, но наследникът му, Вакрил оправда очакванията на родителите си. Закърмен с пословичната арменска пестеливост, упоритост и изобретателност спечели стипендия, завърши бизнес образование в Йеил и се впусна  устремно и с плам да заслужи място под американското слънце. На двадесет и осем години имаше вече шест печеливши фирми и основаваше седмата за производство на пестициди. Беше времето на следкризисното оживление, когато за да забогатееш бе необходимо да си упорит и безочлив, а Вакрил притежаваше и от двете качества в изобилие.

Животът сервираше на успяващия млад бизнесмен слава и успехи, които той вещо трансформираше в пари и нови придобивки.  Може да се каже, че няма нещо материално от което да е бил лишен и светът му би бил розов, ако не съществуваше един проблем. Вакрил нямаше наследник. И ако за някой това не представлява пречка пред щастието, то на застаряващия Вакрил му отнемаше спокойния сън и с всяка изминала година все по-остро поставяше въпроса за наследството. Направи всичко възможно да му се родят деца, но след като и петата му съпруга не можа да забременее разбра, че причината е в него и спря да опитва. Да осинови дете въобще не му и минаваше през главата. Не можеше да допусне всичките, заработени с толкова пот активи да преминат в ръцете на случаен и безотговорен нехранимайко. Не, че нямаше роднини, но повечето от тях бяха или под съветска карантина или бяха прокудени по широкия свят. Позлати една от най-добрите детективски агенции в страната, която след няколко месечен труд успя да открие едва петима родственици, но нито един от тях не успя да привлече интереса му, като евентуален наследник. Съпругите си, разбира се щеше да обезпечи, но не понасяше децата от другите им бракове с тези алчни погледи и неприкриван към парите му интерес. Затова реши, че ще предостави по една неголяма пожизнена издръжка на петте си бивши жени, която ще бъде управлявана от попечителски фонд.

И така животът на стария Вердемян вървеше към логичния си завършек, когато изведнъж съдбата не го срещна с двама интересни чужденци, наскоро пристигнали в Съединените Щати. Да речеш, че бяха типични емигранти, не бяха. Отказваха да говорят за своя произход, но Вакрил и не настояваше да го правят. Бащата и синът бяха лишени от онзи комерсиализъм, и не се вписваха хич в представата за съвременни американци, въпреки, че не бяха лишени от материални удобства. Но това, което направи най-голямо впечатление на Вакрил бе, че по никакъв начин не се стремят да покрият модерните норми и критерии за публичен просперитет, без да са лишени от достойнство и самочувствие. Дори напротив.  Гордата осанка на беловласия баща излъчваше ярък сигнал за минало великолепие, чест и непреклонност, въпреки опитите му да го прикрива. Обаянието на сина му бе не по-малко и странния му поглед напомняше за някой до болка познат и уважаван от правоверния арменец. Веднага изключи възможността двамата да крият нещо незаконно в миналото си. Безпогрешния му арменски нюх никога не беше го подвеждал в това отношение. И сега също не го подвеждаше. Можеше да им довери и най-забравените си тайни и това не го притесни по никакъв начин.

Към края на своя изпълнен с труд и комбинативност живот Вакрил Вердеман бе решил, че съдбата накрая му е дала отговор на най-болезнения и неразрешим въпрос. Въпроса за наследството.

…

- За благоприличие може да попридържаш немощния си баща, нехранимайко такъв – с неудоволствие влачи обувките, дошли сякаш от Светата инквизиция и гледа да ги покрие с възможно най-дебелия слой прах – мечтая за момента, когато всичко това ще свърши и ще сваля тези лъскави инструменти за мъчение.

- Защо не обу старите си кожени сандали? Мислиш ли, че на някой от тези ще му направи впечатление? – Йоши бе станал по-критичен от всякога. Все по-често си позволява думи и укори, които бяха немислими за предишния им живот в Градината – сам виждаш алчността в изкуствените им сълзи.

- Защо ли? Как защо!? Не мислиш ли, че на някой може да му направи впечатление че са произведени от най-качествената кожа от бял еднорог, а подметките им ухаят на сантал от десет метра. Трябва да сме предпазливи.

- Нека да те убиват тогава. Нали пък ще бъде безопасно, дай да те придържам! Така, но ти поне имитирай куцане, или се облегни на ръката ми от куртоазия, де!

Споменаването на удобните меки сандали го върна на сакралното място, в Градината. Започваше все повече да му липсва. Когато не бе лишен от никакви удобства не ги забелязваше и ги приемаше за даденост. Чак когато му се наложи да лекува дребни порязвания и кашлица разбра какво е да имаш тленно тяло и да се грижиш за него. Това ли бе сътворил. Остави друго, ами го бе направил по свой образ и подобие. Да бе, да!

- Колко още трябва да се влачим след тези жалки остатъци? И защо да отдаваме почит на пръста и калта, а не на живия живот, защо? Уважавах стария Вакрил приживе, трябва ли да отдавам почит и на тленната му плът? – продължи да се препъва по неравната алея в гробищния парк Бащата.

- Ами ти трябва да отговориш на тия въпроси, не мислиш ли? Нали ти повели смъртните да отдават последна почит на смъртниците си, или греша? А просто можеше да ми разрешиш да го възкреся и тогава нямаше да има нужда да се тътриш подир тленнта му.

- По-тихо, че тая дърта коза само се прави на глуха. Госпожо, да , вие! Роднина ли сте на покойника? Дъщеря на покойната му леля, виж ти! И по коя линия? На бащата!? Хм, че неговия род, целия не е ли останал в старата родина под Кавказ? Да, там в Съветския Съюз, не е ли? И вие как успяхте да се измъкнете от опеката на мустакатия грузинец? Избягали сте с товарен кораб!? Интересно.

Дръпна Йоши за ръкава по-далече от любопитната старица с вид на избягала от приказките вещица, която имаше точно толкова родствена връзка в Вакрил, колкото и те двамата. Бащата на покойника, чиито труп се клатушкаше в скърцащата катафалка действително бе имал по-голяма сестра, но цялото ѝ семейство бе изклано безмилостно от турците. Това го знаеше със сигурност.

Ето какво бе сътворил. Измама, мошеничество, шантаж и недоверие.

следва продължение