ПЪЛНО СЪРДЕЧНО ЗАТЪМНЕНИЕ
(или Легенда за Селена и Ендимион)
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна.
Ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам,
ще те целуна и ще си отида.
"Прощално", Никола Вапцаров
Once upon a time I was falling in love
but now there's only love in the dark,
nothing I can do,
a total eclipse of the heart.
Bonnie Tyler, Total Eclipse of The Heart
С всеки изминал ден въздухът ставаше по-мразовит, вятърът стържеше като ритуално острие, а от лекия летен бриз не бе останала и следа. Сияйното небе, по което звездите блестяха като безброй горящи очи, потъмняваше. Превръщаше се в черно кадифе… или по-скоро бездънна пещера, мрачна сфера, захлупила се над света като капан. Гъстите кораби от облаци все по-често плуваха из висините, покривайки всичко с плътна покривка, засенчваща и малкото останала светлина. А долу, сякаш на цял живот разстояние, лъчите, пробили гъстата тъма едва се докосваха до пожълтяващите корони на вековните дървета.
Есента идваше, носейки като всеки сезон своята красота и промяна. А за някои тя беше напомняне за скритите в ъгълчетата на душата самота, болка и нямо отчаяние.
Богинята в колесницата летеше бавно, спокойно и почти достолепно, разпръсквайки меко мъглата от необятните небесни полета. Както винаги се наслаждаваше на великолепието, което ú даряваше нощното ú царство. Макар то да бе нейна съдба, знак и задължение, макар да бе прекарала така повече нощи, отколкото някой може да си представи, дъхът ú още спираше, когато се губеше из пространството от нежна тъмнина, усещането за свобода над звездния купол, магията, когато всички граници паднат. Тогава се чувстваше господарка на съдбата си и над света, който даряваше с вълшебното си сребристо сияние. Красота, надвишаваща тази на всичките блестящи тела в Арката на Нощта.
Тогава можеше да си позволи да забрави, че и тя, уви, както всичко, пръкнало се от Хаоса е жертва на своята орисия.
Момента на сладостна забрава обаче бе твърде кратък и скоро по красивите й черти отново плъзваше сянката на тъгата и тихата меланхолия. Спомените се изредиха в главата й като картини, като поредица от съзвездия, и беше безпомощна да ги потисне.
Горчиво си помисли, че ако някоя смъртна жена изживяваше това, което се случваше с нея всяка нощ до края на вечността, би полудяла от скръб, би проляла реки от сълзи и би се разтърсвала в ужасни страдания. Но не и тя. Може би бе свикнала да се отнася към чувствата си като към скъпоценни камъни, които се държат в кутийката за бижута на сърцето и чийто ключ трябва да бъде изгорен, за да не излязат на бял свят. Красота, която пазеше само за себе си. За това единственото отражение на душевното ú състояние върху изящното лице беше онази чаровна сладка мъка, магнит за нечие нежелано внимание. Нито сълза не се отрони от очите ú. Дори да искаше да плаче, не можеше – беше забравила как.
Самата тя беше прекрасна, но поради редките си появи на Олимп не бе предизвикала болезнената завист на другите богини. Крехка фигура, с почти неясни очертания, подобно на мираж, обвита от тайнствен ореол лунна светлина. Сребристо русата ú коса се вееше като разкъсано платно на разбита лодка, носеща се по океанските вълни. Очите ú бяха по-прекрасни от всички звезди, но в същото време лишени от техния огън, макар да изпъкваха на млечнобялата ú кожа и очертанията на лицето. Робата ú с цвят на есенни листа блещукаше отдалеч подобно на фина паяжина, както и колесницата, теглена от два бели коня. Ако някой смъртен я видеше от близо би решил, че е призрак… или видение.
Казваше се Селена, лунната богиня.
***
Защо ли въобще продължаваше да ходи в тази пещера? Какво щеше да промени нейното присъствие? Времето, прекарано там й се струваше болезнено малко. Случваше се да открадне час, използвайки облаците, за да скрие отсъствието си. Ала нима лъжеше някой друг освен себе си? Тези самотни еднопосочни срещи сред студената вечна младост отекваха в нея като удари от нож. Ефирно острие, което не оставя видими рани. Но тя ги чувстваше всяка вечер и във всяка минута от своето безсмъртие.
Винаги се чудеше дали нещо ще се промени, ако просто го остави в обятията на съня и никога повече очите ú не го срещнат. Миг по-късно разбираше, че това е невъзможно, че не би могла да живее без тези кратки срещи и мъчителни раздели. Сякаш се бе пристрастила към своята скръб и загуба, сякаш не би могла да диша без да се потапя в черните води на обречената си, велика и жалка любов. Това я чакаше вечно… или поне до края на времето.
Но никого не можеше да обвинява. Сама бе избрала този път и сега трябваше да го следва. Винаги бе знаела, че всичко ще свърши като поетична трагедия, но не бе подозирала какво е да бъде главно действащо лице в нея. Дали щеше да тръгне в друга посока ако тогава бе наясно? Едва ли… Богините на Съдбата имаха нишка за всеки, а това бе нишката на тъжната Селена.
За миг я сгря спомена от първата ú среща с онова прелестно, диво, загадъчно и все още непонятно за нея същество, което превърна спокойният ú живот във водовъртеж от смесени чувства и мъчителни избори. Беше преди цяла вечност, а сякаш бе вчера. Всъщност, когато си безсмъртен, времето има малко значение за теб и разположението на събитията е относително. В съзнанието й плуваше само вълшебството от първия миг и зашеметяването от непознатите за нея емоции.
Вярно – беше красив, но Селена бе виждала много красиви мъже, тя самата понякога бе ухажвана от някои видни олимпийци. Така че дългите къдрави тъмни коси, езернозелените очи и внушителната, масивна фигура трудно можеха да й направят прекалено силно впечатление. Не… друга бе причината да се спре погледът й върху него.
От момента, в който го видя сред тъмната гора се докосна до повърхностната представа за истинската му същност. Ендимион представляваше всичко, което Селена не беше. Диво дете на природата, необуздан и непоколебим, а когато искаше да постигне нещо можеше да бъде жесток. Той бе така… плътен, истински и несъвършен в своето сурово очарование, обграждащо го така, както ореола от лунна светлина покриваше нея самата. А тя? Винаги бе била бледо пламъче: ефирно, нежно създание, носещо се през нощта, контролиращо своето сияние и властта, с разум, който би накарал Атина Палада да се гордее. Беше винаги някак тъжна и меланхолична, сякаш е усещала, че има нужда от още нещо. Понякога винаги спокойния ú дух се заразяваше от странно нервно нетърпение, като че ли бърза да намери нещо.
Разбра, че го е намерила в мига, когато го видя, прокрадващ се в тъмните сенки подобно потаен хищник, дебнещ плячката си. Ловец, който кой знае защо обича да преследва дивеча си нощем, сякаш предизвикваше съдбата. Но никога не бе пропускал целта си.
Така открадна и нейното сърце… а най-голямата ирония бе, че дори не се бе стремял към това.
Първите няколко нощи не усети присъствието ú. Тя залязваше по-рано и прекарваше часовете преди изгрева в греховното удоволствие да го съзерцава отстрани – не би ú стигнала дързостта за нещо повече. Ала инстинктите на Ендимион не бяха за подценяване, той скоро долови нещо непознато във въздуха, бе видял бледото сияние на ореола ú и изпълнен с възбудата на хищника тръгна да я търси и скоро се озова лице в лице с уплашените очи на богинята (Селена бе твърде замаяна, за да забележи промяната в движенията му). Тя издаде тих вик и се изпари във въздуха, политайки обратно към небесата… където ú бе мястото. В ушите ú само кънтеше звукът от плътния му глас.
- Но стой, почакай, не си отивай, аз убивам само животни!
Страхът се бе вселил в нея като гъста мъгла през дните, в които не посмя да се появи. Мисълта, че е свалил булото ú от тайнственост, че я е разкрил, я ужасяваше. Гордостта й бе унизена, чистият ú образ бе някак омърсен, трябваше да иска отмъщение. Но всичко беше различно този път… трябваше да се върне при него, каквото и да ú струваше. Що за сладка лудост я бе обхванала? Преди типичния ú разум да я отведе в правилната посока, интуицията й я отнесе подобно на буря към далечни непознати земи.
Лесно беше да го открие, все пак небесната сфера бе нейна през цялата нощ, очите й се простираха във всички посоки на света. По-трудното бе отново да му се разкрие без да се чувства така гола както първия път. Приближаваше се съвсем плахо, почти безшумно до целта си, но той не бе глупав. Не си даваше вид, че е разкрил смешната ú тайна, но една нощ, докато бе отпуснал красивата си глава върху ствола на масивен бор, произнесе вълшебните думи, напомнящи сладка музика.
- Не се крий, отдавна зная, че си тук. Чувствам те толкова ясно, никога не бих могъл да забравя това усещане. Само не разбирам защо се криеш. Покажи се! – последните думи прозвучаха почти като заповед. В тях бе скрито и някакво предизвикателство.
Когато Селена се изправи пред него в цялото си великолепие за миг Ендимион загуби ума и дума, дори коленичи в нозете ú, и в този отрязък от времето у нея се роди и угасна илюзията, че може да покори това диво горско животно. Сега се смееше горчиво, с опита на зряла жена, над заблуденото младо момиче, влюбено за първи път.
Доста скоро той разбра в действителност каква власт имаше върху нея.
***
Прекъсна тези спомени тъй като предизвикваха твърде много нежелани емоции. А и вече наближаваше мястото, което обожаваше и мразеше. Лека усмивка прекоси лицето ú и за миг стисна юздите на конете си по-силно. Зарея поглед в дълбоките океански води, които озаряваше със собствената си лунна пътека и се замисли какво би било, ако можеше някоя прекрасна нощ да се хвърли в тяхната прегръдка от някоя висока скала, като истинска героиня от трагедия. Колко патетично би било! И колко безсмислено. Подобна отчаяна постъпка не би ú върнала предишния покой, нито щеше да промени нещо.
Потисна червения рубин на яростта, когато друг образ изникна в съзнанието ú. Приличаше на някой досаден плевел, който не може да изкорени. Една такава красива нощ, в която открадна частица от времето си, за да бъде с новооткритата си любов. Не можеше да се каже, че бе щастливо чувство, пърхащо в стомаха като нетърпелива пеперуда. Но го имаше онова напрежение и магия, които я въртяха като във вечен танц и сън, от който й е трудно да се събуди.
Тази нощ… така прясно запечатана в ума ú, като гравюра върху камък.
***
- Искам да направиш нещо за мен! – Той се бе облегнал небрежно на скалата близо до морския бряг, където се срещаха. Зелените му очи се плъзгаха от долу нагоре по ефирното, блестящо тяло на богинята и се спираха на лицето й, когато тя се усмихна с онази загадъчна полуусмивка, която Ендимион твърдеше, че обича най-много у нея. Едва я бе целунал, някак си се страхуваше да я докосва, сякаш щеше да я разтопи от страст. Ако беше някое от момичетата, които обикновено го преследваха мълчаливо, със сигурност не би се поколебал, но тя… беше нещо различно.
- Само го поискай – отвърна Селена с блясък в звездните очи. Той въздъхна, сякаш за миг му бе неудобно да пожелае това, което щеше толкова да я нарани. Но тази неувереност се стопи като пролетен сняг и той вдигна дръзко глава. – Искам да измолиш безсмъртие за мен.
Лицето ú се сви и помръкна, сякаш попарено от слана. Знаеше какво щеше да означава това и то бе единственото, което не желаеше да стори, единственото, което щеше да убие крехкото цвете, което бе открила у себе си. Ендимион усети колебанието ú и смарагда в очите му пламна като огън.
- Можеш да го направиш! Не си в състояние да ми откажеш, Селена. Обеща ми! – Забравил за свенливостта си в нейно присъствие, Ендимион се приближи и стисна ръцете й в своите. Приличаше на разглезено дете, на чийто каприз не е угодено.
- Не мога – произнесе тя, хапейки устните си. – Нищо не бих могла да направя, освен да помоля…
- Какво?
- Да помоля върховните богове да те дарят с вечна младост, но само… - Селена преглътна с усилие. – Само ако е съпроводен с вечен сън. Никога няма да се събудиш.
Той за миг се поколеба. Тази съдба не му допадаше особено, не за това си мечтаеше, когато я срещна. Но във всеки случай… беше по-добре от нищо. Не би се оставил това да го спре, дори и да я разкъсаше. Знаеше, че я обича… по някакъв свой начин, само че не би я поставил над всичко друго.
В тази секунда в гърдите ú пламна огнена ярост и омраза към този окаян смъртен, мислещ само за себе си. Почти даде воля на желанието си да избяга. Сякаш обаче долови някакво скрито отчаяние в ирисите му, толкова дълбоко, че само някой с нейния проницателен ум можеше да го съзре.
- Направи го! – произнесе твърдо той.
- Ендимион, защо искаш да постъпиш така с мен! Защо ме караш да го правя? – душата й се разтърсваше от силните емоции. Съзнанието й бе твърде объркано, за да приеме реалността. – Защо си толкова жесток…
- Ти не си ли жестока към мен? – По блуждаещия й поглед му стана ясно, че не го разбира, затова се извърна с въздишка. – Лесно ти е на тебе, богиньо моя. Живееш си горе над облаците като в някаква романтична мечта, не се докосваш до нищо от този свят, само пускаш лъчите си и си отиваш. Нямаш понятие какво е да си смъртен. Сега твърдиш, че ме обичаш. Още ли ще ме обичаш, когато тялото ми загуби силата си, когато старостта не ме пожали, когато ще се сгърча и ще съм неспособен за нищо. Ще бъдеш ли с мен и тогава, Селена! – Извърна поглед към нея със смесени чувства. – Никога няма да се върнеш, когато красотата ме напусне. И ти си като всички жени.
- Но ти толкова обичаш живота. – Опита се да го вразуми тя, почти на границата на непролетите си сълзи. Светът губеше почва под краката ú. – Ти си рожба на живота, той изпълва цялото ти същество. А какво съществуване ще бъде това? Нито живот, нито смърт, а една цяла вечност в мрака. Ще си като животно, хванато в капана между Съня и Царството на мъртвите. Помисли отново.
- Нямам какво да мисля! – изкрещя той с отвращение и я хвана грубо за раменете. – Да, обичам живота, по дяволите, но не искам да се оставя да ме убие. А аз умирам, богиньо моя. – Усмихна се почти свенливо и я докосна едва ли не нежно. – Ти не можеш да разбереш какво е да осъзнаваш, че времето ти изтича. Коварно е това време, преди да се усетиш е изсмукало всичките ти сили, подобно на змия, скрита в тревата.
Мразеше го. Дори когато ú шепнеше чаровни думи и я убеждаваше в правотата си… Нямаше представа колко усилия ú костваше да не даде воля на яростта си, на желанието да го вразуми. Никога нямаше да се разберат един друг, твърде различни бяха световете им, никога нямаше да живеят в мир. А тя така отчаяно се бе вкопчила в него и не желаеше да го пусне. – Ако ме обичаш, тогава защо искаш да ме гледаш как се превръщам с треперещ старец?
- Не ме интересува! – това, което ú се струваше крясък, бе прозвучало почти като шепот.
- Добре, дори да се примириш с отвратителната ми старост, в което се съмнявам. – Ендимион въздъхна отегчено. – Един ден аз ще трябва да умра, и тогава какво ще правиш? Сърцето ти ще се пръсне от болка, а моята душа няма да е тук. Не можеш да избягаш от Смъртта.
Тя прехапа устни. Беше прав и жестокостта на този факт я порази. Искаше да плаче, да скубе косите си, да се бие в гърдите и да проклина Мойрите за тази фатална нишка, която ú бяха отредили. Но от устните ú не излезе нито звук.
- Просто искам…
- Знаеш, че няма друг път, Селена. Съжалявам, че те боли. – Най-ироничното бе, че наистина съжаляваше, измиваше си ръцете и така нейния гняв изглеждаше празен и егоистичен. – Ако не можеш да ми помогнеш…- Той се отдръпна след като я целуна дълго по устните. Колко по-милостиво щеше да е ако я удареше. – Тогава никога повече няма да ме видиш. Знам как да се скрия от всевиждащите ти очи, богиньо моя. Не го отлагай прекалено много, ще спестиш агония и на двамата. – С тези думи той се извърна и се загуби в гората, оставяйки я да се гърчи като ранена змия.
***
- Защо се измъчваш, дете? – Гласът му бе плътен и някак по бащински загрижен, но Селена усещаше какво се крие под този пласт. Отдавна си бе мечтал да покори сърцето й от стомана. Да… най-добрият начин да забравиш един мъж е да се отдадеш на друг. Но вече се съмняваше, че би могла.
- Знаеш за какво съм дошла, велики Зевс. – Произнесе тя полугласно. – Знаеш за какво трябва да те помоля и какво ще се случи, ако уважиш молбата ми. А аз знам, че това е правилния изход, правилното решение. Тогава защо всичко в мен се противи и защо безсмъртието ми се вижда такова бреме?
- Да, разбирам. – Той се засмя властно и слезе от трона си, приближавайки се бавно до седналата на мраморните плочи богиня. Не бе помръднала, откакто я намери така рано сутринта. – Сладка любов, сладка мъка. Много добре те разбирам, скъпа моя. Знаеш добре, че съм пил много от това упойващо вино – любовта. Спомням си какво беше за първи път… с едно прелестно смъртно момиче. – Смехът му се усили и тази подигравка с чувствата й я подразни, но беше твърде изтощена да реагира. – Беше толкова хубаво… Магия, нали? Така го усещаш и сега. Само че, скъпа Селена, това е само илюзия. И мен ме болеше, но открих тайната. Помисли си само. – Изтръпна леко, щом усети ръцете му върху раменете си, но не помръдна. – Нима ще го обичаш толкова, ако имаше начин да остане с теб, да стане като теб? Не се заблуждавай, дете. Ще се отегчиш след по-малко от месец. – Очите ú бяха широко разтворени и вперени в една точка, като че ли бе хипнотизирана. – Сега ти се струва, че любовта ще продължи вечно. Мислиш си, че летиш и ако паднеш, болката никога няма да спре. В момента кървиш отвътре. Но това ще свърши скоро. – Той приближи устни до ухото й и зашепна изкусително. – Знам какво може да те излекува, Селена. Откъсни цвета на младостта му. Използвай го, докато можеш, прекарай няколко магически мига с него. Насити му се, след време няма дори да си спомняш за него. А после му дай тъй ценния му вечен сън, ще видиш, че няма да усетиш нищо, когато той не се събуди. – Насочи устни към врата й, мислейки че думите му имат ефект върху нея. – Не страдай излишно, Селена. Не си заслужава, животът е твърде хубав, за да бъдеш скърбяща вдовица.
Преди обаче да е достигнал до млечнобялата ú кожа тя рязко се дръпна, изправи се и го погледна решително в очите. И това съвсем не бе от страх пред ревнивата му жена. В гръмотевичния му поглед цареше раздразнение.
- Не мога. Не ме разбираш, и аз самата не се разбирам, но такава е любовта. Глупава и ирационална. Не мога да постъпя другояче. Умолявам те, дай ми тази възможност… дори тя да ми разбие сърцето.
- Щом наистина това желаеш, няма да те спирам. - Изгледа я с презрение, но нищо повече не каза. Върна се обратно на трона си. – Върви при Хипнос и му предай волята ми. Няма да ти откаже.
- Благодаря ти, велики Зевс. Милостта ти е огромна. – Гласът ú се задави, а сърцето ú се разби, сякаш бе чула собствената си смъртна присъда. Нямаше какво повече да прави тук и тръгна към портите на голямата зала.
- Върви… - прошепна той с едва доловимо съжаление. – Върви се разкъсай, глупаво момиченце.
***
- Наистина съжалявам, Селена. – Имаше вече каквото искаше! Защо не спираше да се извинява, не бе в стила му. А тя бе твърде уморена за да го слуша.
- Не го повтаряй! – гласът ú бе необичайно хладен. Искаше да приключи час по-скоро с това мъчение. Знаеше че за последен път го вижда такъв какъвто го обича: жизнен, с аромат на диво и непознато… жив. От сега нататък ú предстоеше да краде от времето си, за да се вижда с един топъл, неизгниващ труп, чиято душа се рее загубена във времето, без своето място. Беше седнал в стъкления саркофаг и я гледаше по начин, който правеше всичко още по-трудно. Толкова спокоен, толкова сигурен. Вече не бе склонна да му вярва, че съжалява. Но нямаше да му покаже колко ú коства тази жертва. Още имаше гордост.
- Сбогом… - прошепна тихо, но твърдо. Нямаше какво да добави.
- Сбогом, мое лунно цвете. – Погледна я с влудяваща нежност, която вече ú бе станала противна. Но му позволи да докосне сребристата ú коса и да я целуне за последен път. Това не й помогна да се почувства по-добре, за това го отблъсна бързо. Ендимион се изненада от нетърпението ú, но в погледа му прочете разбиране. Не можеше да я успокои по друг начин, за това замълча. Последното, което си спомняше преди да потъне в бездната на вечния сън бе бледото ú, изпито от страдание лице, как поднася цветето към него, как пръски сребрист прах го обгръщат в облаче и се чувства все по-лек… и замаян… сякаш летеше… Отпусна се с отворени очи и щастлива усмивка в саркофага, душата му потъна нейде дълбоко... Повече никога не се събуди.
Една-единствена сълза се плъзна по изящната ú буза и се разби подобно бяла вълна върху прекрасното му лице. Нямаше връщане назад. И двамата поеха по свой собствен трънлив път. Тя постави сребърното цвете, изгубило магията си между ръцете му, целуна челото му още веднъж и си тръгна. Тихите ú стъпки сякаш оставяха кървави следи.
***
Оттогава идваше всяка нощ… ала той си оставаше все същия. Отнесен в някакъв друг свят, хванат в капана между Хипнос и Танатос, Съня и Смъртта, завинаги загубен за нея. И тази вечер пристигна плаха и безшумна, като лунно видение и се приближи до саркофага му. Ръцете ú прегръщаха тялото, което никога нямаше да й отвърне, устните ú целуваха други, завинаги мъртви за този свят устни, очите ú се губеха в зелените езера, отворени за нея, сякаш да я погълнат. Търсеше знак за съпричастност в тях, че усеща присъствието ú. Но го нямаше. Беше ú останала само една празна обвивка, играчка, с която да се залъгва.
Не знаеше колко време бе минало, но сърцето ú не се излекува. Дори нямаше право да плаче и проклина. С какво щеше да ú помогне това? А и бе толкова виновна, колкото и той самия.
Защо?, задаваше му немия си въпрос. Защо дори не се явяваш в сънищата ми? Ти би трябвало да си там, нали си обречен вечно на това царство. Ако само можеше поне веднъж да ми се явиш, такъв какъвто беше тогава, щях да съм най-щастливата. Жестоко създание. Играеш си и не се интересуваш кой бива губещ в тази игра на любов и смърт. Но аз никога не ще дойда при теб, това ми е наказанието, голям грях ще да съм сторила. Спи… Може би един ден пак ще се срещнем, може би ще достигна тази тънка граница, където си и ти. Може би така е по-добре и Зевс бе прав. Твърде много възможности. Нито един ясен отговор.
Продължи дълго да лежи, обгърнала тялото му. Тази вечер остана по-дълго, смъртните там долу щяха да нарекат нощта “лунно затъмнение”. За миг се зачуди какво ли щеше да стане, ако никога не напуснеше пещерата.
Знаеше обаче, че не може да го стори. Нямаше да ú позволят. Пък и това бе мисията ú, да разпръсква лъчите си и в най-тъмната нощ. А това беше по-важно от прокълнатото ú сърце.
Изправи се, целуна го за последно и си тръгна с наведена глава, оставяйки мъртвата тишина зад себе си.
Навън есента пристъпваше кат царица...
© Славена Илиева Всички права запазени