ПЪРВОБЪЛГАРИНЪТ ВО ЛЕТО 02 ПРЕДИ ХРИСТА

Младият Алцех потупа коня си по хълбоците, нежно, по братски. Животното се смеси с другите в табуна и Алцех се упъти покрай юртите в обратната на изгрева посока, към мястото дето бяха настанени временно, пленените при последния набег жени и малки деца.

Вече девети ден, всеки от мъжете минаваше сред множеството, съзерцаваше телата и най-вече очите на жените пленнички и ако някоя му харесаше, я хващаше за ръка и я отвеждаше в юртата си. Независимо от това дали имаше едно, три или пет деца. Тези деца щяха да пораснат и да увеличат числеността на племето им. Тези деца щяха да бъдат велики мъже войни и да пленяват както и досега, още и безчет чужди стада и жени, за да се изхранва и пребъде в годините племето им.

Когато свършваха пасищата по тези земи, съветът на кана решаваше.

Оседлаваха се бойните коне и завоевателният поход към залеза на слънцето продължаваше. На запад към тучните, безкрайни и пълни с живот земи зад степта.

Така е било от стотици години, от както тяхното племе бе тръгнало от дълбините на изтока и все покрой великата стена, която бе изградил китайският император, за да запази необятните си земи на югоизток от набезите им, бе вървяло все на запад, към залеза на слънцето и бяха живели все по същия този начин.

Бог ги бе запазил много лета и досега не знаеха загуба, разгром или поражение.

Великият жрец бе изрекъл пред съвета преди много лета, предаваният от поколение на поколение завет:

- Докато свят светува, докато слънцето завършва дневния си поход в посока на запад, до тогава българският народ няма да умре и погине. Дори и двамина да останат, те ще се наричат българи.

Завладявайте безкрайните степи, вземайте стадата и жените им и увеличавайте рода ни!

И името ни ще пребъде!

Казах!

Алцех се смеси с пъстрото множество жени и деца, извършващи ежедневните си потребности.

Спомни си за преданието, че българите ще стануват покрай три морета та до четвърто.

Вървеше с бавна крачка, скръстил ръце пред гърдите си.

Орловият му поглед преминаваше от лице на лице, търсейки да срещне очите им.

Търсеше топлината, търсеше добротата, търсеше онова разбиращо огънче, което светеше в очите на собствената му родна майка.

Обичливата майка го бе посъветвала, когато избира жена за дома си, първом да се взре в очите й. Там всичко е написано.

Ако я хареса по външна хубост, тя ще краси само юртата му, затуй нека първо намери добротата и топлината в очите й, пък нека след това да бъде и красива, и хубава.

- Тъй ли те е избирал и татко? - бе запитал Алцех през смях.

- На този въпрос може да даде отговор самият той – бе отговорила майката.

Младите девойки бяха малко, колкото пръстите на едната ръка. Повечето бяха зрели жени с невръстни или подрастващи дечица, тичащи наоколо в неспирния си глъч.

Колкото и да обикаляше, нито една от гордо вдигналите си глави млади хазарки не му се бе понравила.

По лицата им особено ярко личеше омразата и надменността на хазарските хора от северно авганските земи, към дивите и фанатични северни племена, плячкосващи и опустошаващи граничните им райони.

Хазарите също стягаха редиците си и дълги десетилетия наред щяха да гонят българските племена все на запад, все към залеза на слънцето.

Алцех се спъна в една от кожите, обработвана от младо момиче, приклекнало и стоящо с гръб към него.

Нежните и плещи се извърнаха, очите и плахо пробягнаха през неговите и миловидната и главица стори почти неусетен поклон в знак на извинение. Мигновено се извърна и отново усърдно застърга с нож мазнините от все още прясната кожа.

Нещо го прободе в гърдите. Погледът му заигра, като предчувствие преди улов и Алцех приклекна мълчаливо, наблюдавайки усърдните движения на девойката.

Каквото и да се бе случило – девойката знаеше участта си. Щеше да стане жена някому, да обработва кожи и да множи рода им. Животът продължаваше от векове по същия начин.

Мъчно и бе за загубените роднини, но участта на младите жени в пограничните райони бе все такава, една и съща.

Алцех я наблюдаваше в очакване да срещне погледа й. Търпението му се увенча с успех, едва когато сам прояви готовност и издърпа, и разтегли дългата кожа така, че девойката да може да обработи и очисти и останалата част.

Едва тогава девойката задържа топлите си тъмнокафяви очи по-дълго върху неговите.

Нежна топлина струеше от погледа й, и от меките й черти на леко матовото й лице.

Алцех се почувства неусетно упоен и необяснимо очарован от миловидното и почти детско излъчване.

Мълком я наблюдаваше. Сякаш някак цялото му същество бе погълнато изцяло от нейното, сякаш неговото Аз бе влязло в енергиен контакт с космическото излъчване на смисъла "жена".

Почувства се като омагьосан, някак като упоен. Не виждаше и не чуваше нищо друго около себе си. Очакваше само да срещне отново погледа й, и да се потопи в него.

Тя го погледна отново, очарована от мъжкото му внимание и бегла усмивка разцъфна на устните й.

Топлина се разля по цялото му тяло. Краката му някак необяснимо омекнаха и той приседна върху меката степна трева. Тази слабост бе необяснима за младият войн, срещнал толкова вражески стрели и саби. Силният мъж бе омагьосан от нежната и крехка плахост на красивата и очарователна девойка.

Бе останал без сили и без дъх само за кратко време, бе се предал, бе склонил глава пред най-могъщият противник – любовта.

Изпитваше желанието да говори, но не можеше да отвори устните си.

Желаеше отново да помогне, но не успя да подстане от мястото си.

Бе обладан изцяло от някаква непозната и обезоръжаваща отмала, до последната фибра на тялото си.

Не можа да предприеме никакво действие, нито пък да си поеме отново дъх.

Гледаше я без да усеща тялото си, без да знае, че съществува, без да може да излезе извън обсега и магията на излъчването й. Изглеждаше някак несъществуващ, само погледът му се движеше объркано, такъв облещен, но изпълнен с разпалващ се огън, следващ всяко едно от движенията й.

Бе загубил всякаква представа за времето. Не знаеше колко време е стоял така. Много ли? Малко ли?

Едва, когато девойката подсказа с пръсти, че трябва да издърпа края на кожата към него, се поосъзна и размърда. Девойката се премести наблизо и застърга мазнините в оставащия край на кожата.

Ноздрите му се разшириха.

Усещаше аромата й.

Сърцето му лудо заби.

Умът му стана по-бистър и бърз.

Мъжествеността му се възвръщаше.

Изправи се.

Пое дълбоко въздух и разкърши рамене. Това означаваше, че отново е жив.

- О-о, Боже! – изрече младият войн. – Значи тя ще е! – и отправи взор към висините.

Небето се отвори и се посипа звезден прах.

Девойката го удостои отново с благите си, изпълнени с изгаряща топлина очи и се усмихна, и отново сведе поглед свенливо.

- Искам да те заведа при моята майка! – изрече някак изтежко и бавно младият войн и подаде ръката си към нея.

Девойката се изправи и застана пред него.

Той пое ръката й, и я поведе към юртата си.

Вървяха двамата, сред меката пролетна трева, тя - свежа, крехка, мургава и лъчезарна, с топли като въглени очи и той - снажен, здрав и красив, с бялото си, излъчващо величавост и мъжествена сила лице.

***

* Трите морета – Аралско, Каспийско и Черно