1.12.2011 г., 6:13 ч.

Път 

  Проза » Разкази
636 0 1
4 мин за четене

  Ей го, на! Вървя, вървя и пристигна! Инат, брей! Ти му викаш куме Ване, тоя тича за... греблото да те хване! Значии, Господ като дава - дава с двете шепи, а като те подхвърли там, да се оправяш сам, като че ли е по-добре. Само дето ми беше приятел, иначе... Беше? Защо ли го казах така? Няма значение! А Оня горе тука беше дал, та се олял. Още от малък беше любимец на по-големите каки и батковци, на даскалите, на комшии, познати, баби и дядовци. Растеше хубав, та хубав. Никакви усилия не трябваше да полага, за да го хареса който и да било. Грамотно момче, силен ученик, веселяк, пък и посвирваше и попейваше, и то добре. Че и танцьор беше. Абе - много, много имаше. Ама... не оцени това цял живот. Останал си беше с впечатление, че целият живот трябва да е така - лесен, весел, безпроблемен. Като мухи на мед се лепяха момичетата по него. И то все хубавиците. Като се вземе предвид, че живееше в един друг, нереално илюзорен обществен строй, просто нямаше грижи за НИЩО! И така продължи да върви.
  Имаше едни логически задачки едно време по вестниците и списанията - например: пет пътя са ти предложени, за да стигнеш до пещерата с имането. Избираш един и тръгваш - не става! Избираш втори... и така, докато нацелиш верния. Там само един от пътищата водеше до крайна точка. Ако сравним човешкия живот с тоя ребус, то всички пътеки на един живот водят все до една и съща точка. Разликата е в това коя пътека да избереш. По-пряката, по-лесната, по-нормалната, по-трудната, по-дългата, по-шарената, по-... абе избор голям. Въпросът е, искаш ли да вървиш, вървиш, без да търсиш края или да ползваш там някаква инерция, която така и така ще те добута до... пещерата.
  Е да, ама всичко хубаво е с край! Има край и на безгрижието, и на безотговорността, и на късмета. Като всеки един хубавец и тоя любимец на Отеца се събра с една хубава жена, родиха им се две хубави деца и... трябваше да започне да поема отговорности, да полага усилия, да изпитва трудности, да ги преодолява. Да, ама не - както гласи крилатата Бочарова фраза! Човекът хич и не пожела да жертва безгрижието си, нито да бъде глава на семейство, нито да се лишава от всякакви удоволствия, които соцреализмът предлагаше. Ама соца свърши и дойде гадния демократичен капитализъм. Дойде и развали кефа! И се наложи да се понапъне всеки един, за да се впише в реалността. Всеки, ама без един! Ако на мен Господ ми беше предложил три пътеки за избор, на него му бе дал възможност да избира от тридесет. Ако мойта избрана пътечка носеше успех след дълго ходене по нея, неговите предложения носеха отново бърз и лесен успех, с последващи, още по-добри възможности. Но всеки избор бе съпроводен с някакви усилия. Мммм, гадно! Усилия, отговорности - тц! Въртя се, въртя се, постъпва ту на тая, ту на другата пътечка и не тръгна наникъде. Всъщност, остана си никъде. Всичките му връстници поеха нанякъде, без значение успешно или не, но той - наникъде. Не помръдна. Колкото инерция е останала - толкоз. Такъв бе изборът му, без да си дава сметка, че дори прави избор. И логичното започна да го застига. Разпадна се семейството, загуби си остатъка от работа, отритнаха го от професията му (всъщност, една от добрите за край като тоя), върна се да живее при мама, при което брат му бе принуден да си вземе семейството и да си намери работа в Кипър, само и само да не му сърба попарата. А мама си го прибра като дърта квачка и започна да обвинява всички и всичко за неуспехите му.
  Меко казано, наака всички възможности и си остана никъде, което също водеше до пещерата, само че възможно най-недостойно, най-срамно, най-обидно. Явно, когато не направиш никакъв избор, биваш избран от недостойната част от живота, която всеки нормален човек пренебрегва през целия си път. Неговия път, ако може да се нарече такъв, беше нещо от рода: друс, друс - дупка; друс, друс - ров; друс, друс - изкоп; друс, друс - яма; друс, друс - шахта, друс, друс, друс - трап, личен, неприкосновен, приготвен от други, без да полагаш ти усилия, без да имаш грижи, без да носиш отговорности за това какво си надробил по време на друсането и кой ще ти сърба попарата. Друсането - основното занимание, което практикуваше по време на необоснованото си съществуване.
  И сега к'во? Лежиш! Лежиш спокоен, безгрижен, безизразен. Лежиш по гръб, както пролежа живота си! Лежиш и не ти пука! Вървя, вървя и пристигна! Ами, глупости! Нито вървеше, нито пристигна. Така си се подрусваше, докато те приберат! Какво ли съм те зяпнал? Сълза няма да се отрони. Приятелят, който имах, си замина още приживе! Това, което лежи тука, са куп кокали, скеле, обитавано и от един по-хубав спомен. А сега? Не знам даже дали да те изпращам до твойта пещера...

© Димитър Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • ...Явно, когато не правиш никакъв избор , биваш избран от недастойната чяста на живота...
    Обездуми ме!
Предложения
: ??:??