Пътешествие до края

Биип. Биип. Биип. Отново 7 часа. Той отвори несигурно очите си и блъсна часовника за да спре. Пронизващият звук заглъхна и сега се чуваше шумът на събуждащия се град. Брус премигна няколко пъти и огледа стаята. Всичко си беше наред. Поредният скучен сив ден го очакваше. Той отдавна искаше да промени живота си, искаше нещо различно, но не полагаше никакви усилия това да се случи или по-точно "нямаше време". Скочи от леглото и се насочи към банята. След приятния хладък душ, Брус влезе в кухнята и хапна някакви съмнителни сандвичи от хладилника без да го затопли. Върна се обратно в спалнята, отвори големия светлосин гардероб и се зачуди какво да си облече днес. Извади един сив костюм и си помисли как ще се слее с вълната от безцветност навън. Облече се, поизчисти черните си обувки, взе ключовете за колата и излезе навън. Първото нещо което направи бе да погледне към небето – млечно-сиви облаци се носеха там във високото. Брус поклати глава с лека усмивка и се насочи се към колата си. Изведнъж скучната сутрин се превърна в скапана. Някой му беше спукал гумите. Той се наведе и заоглежда предната дясна гума, след това наруга тихичко някого и излезе на алеята пред къщата. Пред него минаваха хора и коли, всеки се бе забързал на някъде, всички вършеха всяка сутрин едно и също. Брус се зачуди какво би било ако се събужда и всеки ден прави нещо различно, но имаше малко време за да мечтае. Трябваше да побърза за да стигне навреме до спирката, която беше на две улици по надолу. Вървеше си Брус по пътя и гледаше лицата на всички хора. Те бяха изморени, безизразни, безцветни. И това небе така сиво правеше пълна идилията за бездушевност. Сякаш някаква невидима ръка беше хванала гърлото му и го задушаваше. Но Брус си знаеше, че няма сили и време за да промени нещо. Започна да си свирука тихо някаква мелодия и така стигна до спирката. За негово учудване на нея имаше само още един мъж, облечен с дълъг, черен шлифер.
- Доста скучна сутрин, а? – подхвърли непознатият.
Брус се обърна към него за да се увери, че не го познава.
- Донякъде – с лека усмивка отвърна той.
Настъпи неловко мълчание. В далечината се видя автобуса. След няколко минути той вече беше спрял пред Брус и приветливо отвори вратите си. Автобусът беше почти празен. Имаше само две момичета, които бяха облечени с училищни униформи. Докато минаваше покрай тях, Брус хвърли един бърз поглед върху бедрата им и на лицето му се появи лека усмивка. Той повървя още малко по тясната пътечка в автобуса и сега забеляза, че на последните седалки се беше излегнал мъж с мръсни и скъсани дрехи. Имаше някаква странна, неприятна миризма и си помисли, че това е от бездомника. Тука имаше нещо много много странно. В 8 часа сутринта автобусът беше почти празен. Брус седна на една от седалките и се чудеше защо няма никой. Загледа се през прозореца и видя мъжът от спирката да се оглежда след което и той се качи в автобуса. Непознатият огледа всички седалки. Зад него врата проскърца и се затвори. Мъжът се заклати вървейки по тясната пътека и се спря до Брус.
- Мога ли да седна до вас?
-Разбира се – с не много голямо удоволствие отвърна Брус.
-Доста е пусто тука тази сутрин – каза непознатият – всеки ден се возя в този автобус и дни като днешния са рядкост.
Брус се усмихна приветливо и кимна в знак на съгласия. Разбира се рядко ползваше нещо различно за превоз от собствената си кола. Но наистина си беше странно. Той се загледа в бързо преминаващите дървета навънка. Сякаш единствено те имаха някакъв цвят. Брус чу подхилкване и се обърна към двете ученички. Те го гледаха, шепнеха си нещо и се усмихваха. Той също им им отвърна с усмивка и леко се изчерви. Непознатия до него им намигна и двете момичета се засмяха след което се обърнаха напред.
-На какво ги учат в училище, а какво им се върти из главата – каза мъжът.
Мислите на Брус се изпълниха с тези две момичета. Той си мислеше какво би правил с тях и къде би било най-хубаво. На лицето му се появи перверзна усмивка и загледан през прозореца той виждаше само голите тела на двете ученички сред розови завивки. След малко се отърси от тези мисли и видя че автобусът продължава в някаква различна посока. Загледа се към шофьора и после погледна часовника си. Мъжът до него го погледна с усмивка и каза:
- Всеки следи да не закъснее за нещо, а закъснява за самия себе си.
Брус се учуди на непознатия и мислено му се изсмя, след което вече беше уверен, че е объркал автобуса, защото той отново зави в съвсем различна посока.
- За къде е този автобус?
Непознатият издиша тежко и отвърна:
-Почакай и ще видиш приятелю.
-Отдръпни се, ще отида да попитам шофьора.
-Това няма да помогне – весело каза непознатият.
-Какво искаш да кажеш – попита Брус – отдръпни се, искам да отида до шофьора.
Непознатият стана и се хвана за една от седалките. Едва сега Брус забеляза колко са дълги ноктите на този човек, но това не го интересуваше. Вървейки несигурно по малката пътечка той стигна до кабината на шофьора и се вцепени. Вътре нямаше абсолютно никой. Дишането на Брус стана неравномерно и забързано, очите му се разтвориха широко и започна да се поти.
-ТУКА НЯМА НИКОЙ! – извика силно той.
Зад гърба си чу тежък смях. Обърна се и видя как непознатият се смее.
-На какво се смееш. Шофьорът го няма, а преди малко беше тук. КАКВО СМЕШНО ИМА?
Брус се учуди на спокойствието на всички. Видя, че бездомникът се е събудил, явно от виковете. Очите му бяха чисто бели, зениците му ги нямаше, но въпреки това той гледаше право в очите на Брус. Брус заудря по вратата на кабината, но усилията му бяха безрезултатни. Той се хвана за главата, затвори очи и започна да крещи:
-Какво става тук? Какво, по дяволите става тук, кои сте вие? КАКВО СТАВА ТУК, МАМКА МУ?!
Непознатият мъж махна с ръка и настъпи пълна тишина. За един кратък миг се случи нещо немислимо. Нищо не се движеше освен непознатия и Брус. Мъжът се огледа, на лицето му все още стоеше тази плашеща усмивка. Брус свали ръцете си и сърцето му заби все по силно след като видя как някак си времето бе спряло.
-Кккакво направи, какво става? – треперейки промълви той.
-Спокойно Брус, няма да те нараня, никой няма да те нарани. Ти си в безопасност. Аз съм твоят спасител.
-Какъв спасител? За какво говориш? Кой си ти, какво направи с всичко?
-Името не е от значение. Аз мога да ти помогна. Ти можеш да бъдеш това което поискаш и аз мога да ти помогна.
Брус беше тотално объркан. По лицето му се стичаха едри капки пот. Целия беше подгизнал. Недоумяваше как цялото време спря и някакъв непознат човек (вече се съмняваше, че това е човек) му говореше странни работи. Едвам дишаше. Тръгна към непознатия. Отправи погледа си към двете ученички които бяха застинали. Погледна и просяка. След това насочи погледа си към непознатия.
-Как би ми помогнал ти.
-Приятелю, аз знам, че този твой живот не ти харесва. Искаш промяна, но без да полагаш усилия. Аз ти предлагам лесният начин на живота-мечта.
Брус помълча малко, огледа се с недоумение и започна да се смее истерично. Стисна юмруците си и ги насочи към непознатия. Замахна и удари единствено въздуха. Непознатият вече беше далеч зад гърба му.
-Аз знам кой си – каза Брус – знам, че няма лесен начин за нищо и НЕ ИСКАМ ДРУГ ЖИВОТ!!!
-Помисли отново – каза непознатият. На лицето му вече нямаше усмивка. То беше станало плашещо безизразно.
Брус преглътна, изтри с ръкава на сакото си потта от челото и поклати отрицателно глава. В очите на непознатия мъж запламтяха хиляди огньове на прокълнати души и той тихо промълви:
-Нека такава бъде волята ти!
След миг се чу оглушителен гръм и проблесна ослепителна светлина. Непознатият го нямаше, а времето отново продължи по пътя си към вечността. Двете ученички си шепнеха и този път се засмяха силно. Брус почуства как нещо отсече краката му. Падна на земята с мощни викове. Чувстваше пулсиращата болка в главата си. Чу се и страховитият смях на непознатия долитащ от отвъдното. Просякът без зеници хвърли окървавения сатър и пропълзя до Брус. Двете момичета също се наведоха над него и му се усмихнаха. От зловонните им уста започнаха да капят едри слюнки. Брус се гърчеше от болка. Той почувства как нечия ръка проби тялото му и започна да рови вътре. Последното което видя беше собственото му туптящо сърце в устата на просяка без очи.
Бииип. Бииип. Бииип. Отново 7 часа. Брус отвори широко очите си и се надигна рязко. О, божествено спокойствие, той само беше сънувал. Доста странен и реален наистина, но все пак само сън. Стана от леглото и си обу чехлите. Почувства краката си някак странно, но не им обърна внимание. Излезе навън по пижама и се наведе пред колата си.
-По дяволите – изруга на глас Брус и сърцето му заби бързо. Гумите му бяха спукани. Той силно поклати главата си сякаш не искаше да повярва и реши днес да не отива на работа. Прибра се и се запъти към кухнята, но се отказа от закуска, защото изобщо не беше гладен. Нещо го накара да се върне в спалнята. Брус влезе и заоглежда стаята. Всичко си беше наред. Чу тих шум идващ от гардероба. Спря пред него, пое си дълбоко въздух и рязко отвори вратата. Целият свят рухна пред очите му. От гардероба се изтърколи едно все още туптящо човешко сърце. Брус започна да отстъпва и се спъна в малката масичка. Падна на земята и започна да крещи. Дръпна единия крачол на пижамата си и видя дълбока прорезна рана в крака си. На другия имаше същото. Не го болеше, но чувстваше краката си сякаш не бяха негови. Дишането му стана забързано. Той разкъса горнището на пижамата и видя големия отвор в гръдния си кош откъдето беше извадено сърцето му в съня.
-Не, не, не, не!!! Това не може да е истина – заговори тихо Брус – аз пак сънувам, след малко ще се събудя, това не е истина.
Той се изправи и застана пред голямото огледало в коридора. Тогава сякаш хиляди тежки чукове го удариха. Неговият образ не се появи. Брус изтича навън с разкъсаната си пижама и се огледа. Хората минаваха покрай него и сякаш не го забелязваха. Едно малко момиченце, хванало за ръка майка си мина направо през Брус и нищо не усетиха и двамата. Той падна тежко на колене и започна да плаче, но не потекоха сълзи. Отнякъде се чу смехът на Сатаната.