ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКАТА ЛИМКА
Лимка (варненско) – 1. Стъклено топче. 2. Човек без собствена воля, който го подхвърлят насам-натам. Смотльо. „Главата ти е пълна с лимки”= „Главата ти е пълна с бръмбари.”
Бях си легнал в три през нощта. Естествено, на сутринта се успах. Събудих се и си отворих лявото око, колкото да видя, че е точно 8,30. Но понеже душичката ми все още липсваше в тялото, успях само да включа телевизора „на Милен и Лора” и заспах отново…
Сънувах как някакъв човек ми обяснява, че когато се подстригваш, парите бягали от теб, а пръстите на краката ти се превръщали в гущери. Погледнах пръстите си и наистина установих, че се превръщат в гущери. Вече се виждаха опашката и задните крака. Та тия гущери полека-лека се отделяха от краката ми. И за да не бягат парите от мен, пък и за да съм се разбирал добре с циганите, трябвало крачето на гущерчето да се завърже за опашката. И тъкмо бях успял да завържа три такива гущерчета, когато видях зад гърба на този човек една змия… Една такава сочна, дебела, с голяма уста. В момента, в който се опитах да предпазя човека от нея, тя се стрелна като куршум към мен точно там, където държа джиесема си на колана…
Събудих се от собствения си вик. Погледнах часовника и установих, че бяха минали точно 10 минути…
През целия ден не забравих за съня си. Но понеже беше понеделник („чист ден”), все се успокоявах, че нищо лошо няма да ми се случи, а сънят ми ще е „празен”…
Да, бе!...
Прибираме се вечерта с шефката ми. 111 го нямаше повече от 50 минути. Когато дойде на спирката, вътре беше нещо средно между дядовата ръкавичка и консерва „Ропотамо”. На другата спирка слязоха сума ти хора и в последния миг, буквално от нищото се качиха двама „симпатяги”. Единият, който застана срещу шефката, изглеждаше доста гнусно. Черна сплъстена коса, небръсната физиомутра, украсена с белези, висок колкото мен или дори малко повече. Другият, който се курдиса срещу мен, бе едно човече, което едва стигаше нивото на очите ми. Със заоблено коремче, което странно защо се забиваше в хълбока ми. Пухкавичък един такъв... тип Карлсон. Направо да го цунеш… С влизането им, започнаха проблемите с вратата. Направи ми впечатление, че имаше достатъчно място вратата да се затвори, но по-високият я подпираше някак си така, че това да не се получи. Заиграха се с шофьора. Единият се опитваше да затвори вратата, а другият подпираше и я държеше отворена незнайно как. Накрая шефката ми не издържа и пусна сопраното си:
- Ама защо подпирате вратата с крак? Заради Вас автобусът не може да тръгне!...
- А, така ли?! - направи се на две и половина мистър Гнус и освободи вратата.
В този момент сигналната ми лампичка светна. Бях чувал, че джебчиите действат по този начин. Усетих портфейла си на задника и се успокоих. На другата спирка слязохме, а заедно с нас и двамата „симпатяги”…
Змията ме клъвна, точно когато минах през пазарчето и реших да си напазарувам някакви зеленчуци.
- Два и четирийсет и пет! – каза продавачът.
Потърсих портфейла си отначало в задния джоб, после в раницата, после в джоба на якето… Нъцки! Ни два, ни четирийсет и пет!... Реших, че може би съм го оставил в работното си яке и се успокоих, но в един момент много ясно си спомних, че последния път, когато го фиксирах, бе в задния ми джоб.
Осем вече минаваше... Хайде обратно до работното ми място! Отворихме с пазача стаята, потърсих го в работните си дрехи, но уви… Пак нъцки!
Сега вече картинката ми се изясни! Бях загубил абсолютно всичко – и шофьорска книжка, и лична карта, и дебитни карти, и карта за градски транспорт, плюс 50 лева… ВСИЧКО!
На другия ден отидох в районното. На входа виждам един старшинка. И тъкмо да го подмина…
- Вие по какъв въпрос?
- Обраха ме!
- Как така?
- В автобуса!
- Е как така в автобуса?! Какво Ви взеха?
- Всичко! Буквално! Лична карта, шофьорска книжка, дебитни карти... Всичко!
- Вие къде си държите портфейла?
- Ами тогава беше в задния ми джоб…
- Ама как така ще си държиш портфейла в задния джоб, бе? – възмути се старшинката - Ти си за акт! Ти знаеш ли какво се държи в задния джоб? Държат се салфетки, някакви ненужни хартийки! Това се държи в задния джоб!
И за по-голямо доказателство, измъкна от задния джоб на униформата си една розова салфетка
- Аз по принцип не го държа в задния си джоб! Просто така се случи!
- Ама как така ще се случи? На мен защо не ми се случва?
Ето един много добър риторичен въпрос, на който нямаше как да знам отговора...
- Аз не си го държа в задния джоб по принцип. Държа си го или във вътрешния, или в джоба на раницата. Обаче точно тогава го мушнах в задния.
- Аааа, значи ти си го държиш в задния джоб! – беше точният извод.
Е, не беше много точен, защото цяло лято го държах в раницата си. Просто се случи някакво хипер злощастно стечение на обстоятелствата - липсата на автобус цели 50 минути, голямата тъпканица, крадците, моето наличие във времето и пространството точно там... Поредица от случайности, която не беше случайност. Но... както казват древните: „Тежко на победените!” След като са хванали сестра ти на мегданя да се чука, иди им доказвай, че тя не е курва…
- Ти си за акт!
- И колко ще ми струва това?
- 50 лева.
- Е, та аз откъде да ги взема, като всичко са ми обрали?
- Нищо! Може да ги платиш и после…
И човекът се хвана за пищова и аха-аха да тръгне да ме глобява.
- Ама чакайте сега! Тоя джоб си е МОЙ. Той си е на МОЯ панталон, а панталонът си е на МОЯ задник. Значи аз съм виновен, че държа портфейла си в джоба на МОЯ панталон, обаче крадецът не е виновен, че пипа там!!!
- Аз тях не ги оневинявам! Обаче Вие сте проявили престъпна небрежност и подлежите на наказание!
- Ама аз мога да ви кажа как ме обраха. Бяха двама души...
- Аааа, така значи! Значи те са те обирали, а ти си ги оставил да те оберат!
- Не, не беше така!
- Ами как?
- Ами аз отде да знам, че ще ме оберат? После се сетих!
- Е как така? Значи те са те обирали, а ти не си направил нищо! Ти си за глоба!
Представям си каква физиономия съм направил!... Нещо като настъпан домат. Беше безсмислено да споря. Каквото и да кажех, нямаше да постигна своето. Бях без документи, без пари, бях НИЩО! Бях по-нисък от тревата…
Една от причините, заради която завиждам на птиците е, че не им се налага да носят лични документи…
Баааавно започнах да осъзнавам жестоката действителност. От прекаленото гледане на тъпи американски сериали, бях заживял в някакъв нереален свят. В този свят екип от следователи, тип „мачо” и сочни, сексапилни следователки, щеше да се спусне бързо към местопрестъплението, да намери нюнюнка от слюнка, да я изпрати в лабораторията, след което по ДНК-то да определи кой е крадецът и с мощен вик „Фрииииз!”, да приложи ефектна хватка от джу-джуцу и да го тръшне о земята, обличайки го в оранжево (преведено на български, в док райе)
Да бе, да! Ама не!...
- Добре, де! – смили се над мене старшинката – Хайде да не се ядосвам с теб, пък и ти да не хабиш излишни нерви… Иди сега в паспортното и подай декларация, че си си загубил личната карта!
Ясно!
Е те така се бори престъпността! Няма преписка – няма проблеми! Няма престъпност! Да го духат лимките… Ония баламурници, дето не се возят в скъпи коли, дето се бутат по рейсовете и дето ги обира всякаква сволоч. Държавата искаше да ù платя, за да ми защити ограбените интереси. Оная държава, дето ми даваше половината от това, което ми беше нужно, за да водя някакъв жалък, мизерен живот...
Да бе, да! Знайш кога ша ù плащам?
От тук нататък ми беше ясно какво ми внушаваха.
Значи така! Задният джоб, тоест задникът на мъжа е ОБЩЕСТВЕНО място. Сложиш ли си портфейла там, туй е все едно да се съблечеш чисто гол на площада, да се хванеш за палците и да се надяваш, че няма да ти се случи. Да, ама светът е пълен с обратни! Което се научава... по твърде болезнен начин.
Виж, отпред си е ЛИЧНО пространство. Бих казал ТВЪЪЪРДЕ ЛИЧНО пространство. Защо? Може би защото ако се получи някакъв фал там, мъжете го взимаме ТВЪРДЕ ЛИЧНО?...
Какво да кажем за жените? Горкичките! Като гледам как си стискат чантите по автобусите, чак жал ми става. Абе влезеш ли в рейса, Homo homini lupus est. Както са го казали древните...
Междувременно, шефката ми даде пари. Странно нещо е животът човешки!
Никога не показвай някому зад гърба среден пръст, защото ще дойде ден, в който да събереш пръстите си в шепа пред лицето му... (народна мъдрост от Пинкоф)
Отношенията ни с нея не бяха от простите. В службата нямахме велико мнение един за друг, но в личен план се случваше да си помагаме.
В паспортното много бързо показанията ми се промениха. От „държах го в задния джоб”, след кратка метаморфоза станаха „беше в раницата ми”. Служителките се посуетиха малко, но в края на краищата решиха да не ме глобяват.
Остана да платя такса от 2,50 лв. по банков път. Защо ли по банков път, след като можеше да се направи така, че да я платя на място и да забравя?
Отговорът е прост!...
Отидох в банката, където един много любезен служител ми показа как точно да оформя документа. В момента, в който неговият колега оформи прехвърлянето, чух „Три лева!”
„Бре! Туй пък кво значи? – мисля си аз, лимката – Как тъй само за едното попълване и ти вземат 50 стотинки?!”
Отивам на касата и мятам 5 лева. Чаровното момиче отсреща ме поглежда невинно и ми казва:
- Пет и петдесет!...
„Ъ! – мисля си аз – Хлъц! Мчи то таксата по-голяма от сумата, бе!”
Но осъзнавам, че няма място за протестиране... Аз съм гол, на площада, наведен съм в кръста под 90 градуса и носът ми сочи към петите...
Такаааа!... Сега таксата трябваше да се върне обратно в районното. Кога? След два дни... Е да, обаче точно тогава не успях! Отидох на другия ден, в петъка. Когато попитах за г-н Едикойси, портиерът много учтиво ми обясни, че г-н Едикойси приема сутрин от 9,30 до 10,00. То можело и от 13,30 до 14,00 де, ама не било толкова сигурно.
Да, обаче в лимешката ми глава вместо от 13,30 до 14,00 останало от 14,00 до 14,30... Защо, как? Лимка! В понеделника бях там малко преди 14,30. Когато попитах за г-н Едикойси, портиерът ми каза да го потъря на другия ден.
- Ама нали беше за днес, от 14 до 14,30... – смутолевих аз.
- Кой Ви е казал, че е от 14 до 14,30?! – попита човекът.
- Ами Вие!...
- Това не може да бъде! Да не се прибера довечера вкъщи, ако съм казал такова нещо.
Е, това ме хвърли в оркестъра! Нали тоя човек вчера ми каза да дойда днес!!!
„Че пък на кого му се прибира вечер вкъщи? Бре - мисля си аз - някои даже държат да се прибират вкъщи след работа.” И си спомних как ИЗОБЩО не ми се прибираше вкъщи към края на брака ми...
- Поне от девет години всеки ден казвам, че г-н Едикойси приема сутрин от 9,30 до 10,00...
„Ааааа, това ли било? Ясно...” – мисля си аз.
Вкъщи реших да си изпера ризата. Но понеже си държах квитанцията в джоба ù, изпрах съответно и нея. Изпрах си я даже много добре. Въртях я поне половин час в полуавтоматичната си пералня с прах за ръчно пране „Tide”. А после я киснах още половин час в чиста вода, докато се изплакне. Е някои хора перат пари... Други – квитанции! Кой как се уреди!
Сглобих я набързо и я залепих върху един лист хартия. Получи се нещо отвратително. Оня чех... Черни ли беше?... Ряпа да яде! На другия ден бях там към 9,45 и си мислех със стъкления си лимски мозък, че след като съм превел парите по банков път, няма начин това да не може да се провери електронному и най-вероятно квитанцията ще е само за мен. Реших, че ако отида в банката, ще ме накарат да си платя отново таксата. УМЕН!!! Малко акъл да имаш, ама изобщо да не ти дойде...
Заедно с портиерката уловихме мига, когато един от подчинените на г-н Едикойси напускаше кабинета:
- Туй нещо аз как да го представя на началниците си? Иди в банката да ти извадят дубликат. Утре ще дойдеш пак!
Вече бях мокър, защото бе крайно време есента да се прояви и валеше дъжд. Естествено, в банката не ми отказаха. А моето изпрано творчество все пак послужи. Успях да видя датата, на която бе платено. Извадиха ми дубликата. И понеже дъждът не спираше и вече бях подгизнал цял, наложи се да крия квитанцията под пуловера си и да си стискам ръката до вкъщи...
На другия ден бях точно на време пред вратата на г-н Едикойси. Влязох вътре и той ме попита в кое районно ми е била извадена загубената карта. Отговорих му:
- Не знам, това е ДРУЖБА–2!
- Значи, Осмо районно. Ще трябва да отидеш и там да си извадиш.
- Знам! – казах аз.
- Обаче сега не мога да ти дам служебната бележка, защото в момента нямам печат. Деловодството не работи. Ела следобед, от 13,30 до 14. Тогава ще е готова. Или пък утре от 9,30 до 10,00.
Тук малко ми кипна и реших да подам глава на миликосъм над тревата:
- Ами аз и без това вече направих пътека до тука. Все ми е едно кога ще дойда. Тъй или иначе, пак ще си загубя деня...
„Трай, бе! Трай! Стига си ръчкал! – ме съветваше стъкленият ми мозък – Я веднага под тревата! Виж го ти!”
Крепостта падна чаааак в четвъртък.
По пътечката, която вече бях образувал до районното, стигнах точно навреме. Г-н Едикойси беше безкрайно любезен. Попита ме за трите имена и ЕГН-то. Казах си всичко и човекът си ми даде заветното листче. Ама не си мислете, че и в този момент съдбата не ми намигна! Точно в последната милимунда от секундата, той се загледа в листа и каза:
- Я! Ама тук няма печат! Изчакай малко!...
Излезе и се върна почти веднага.
- Готово! Сега всичко е наред.
Какво нещо било щастието?!
Тук оркестърът свири ТУШШШШШШ!
Следва ОРГАЗЪМ!!!
ВМЕСТО ФИНАЛ
Нататък нямаше никакъв проблем. Извадих си нова лична карта, извадих си дубликат на дебитната карта...
В банката спретнах едно минишоу, защото се оказа, че не мога да ползвам собственоръчно изкараните от мен пари, понеже съм нямал лична карта. Наринаха ни като овце преди време към тази банка и никой не ни попита дали всъщност искаме да бъдем обслужвани по този начин или не. Оказа се, че не можеш да разчиташ съвсем на парите, които изкарваш честно, защото винаги остава една „мъртва сума”, от която банката си тегли нейните такси. Имах случай, в който след тегленето на таксата, „мъртвата сума” беше 9,97 лв. В този момент се досетих за бившата ни касиерка Цецка, която редовно пропускаше да ни изплаща стотинките на заплатите...
Къде си, Цецке, ти, къде? Колко щастливо си живяхме с тебе!...
В края на краищата осъзнах, че служителката срещу мен не е виновна, и че просто системата е такава. С ден закъснение взех и дебитната си карта.
В същото време по новините споменаха, че вдигат глобата за загубена лична карта на 200 лева...
© Пенко Пенков Всички права запазени
Такава е тя оправията в милата ни Татковина!