- О, Боби, винаги се държиш така!

      - Как?

      - Ето така. Използваш ирония, сарказъм и всякакви шегички, когато аз съм сериозна или ядосана. Понякога ми е забавно, но понякога не мога да те понасям.

      - Сега забавен ли съм ти или не можеш да ме понасяш?

      - От двете по малко. Виж, искам поне веднъж да проведем сериозен разговор и да се изясним.

      - Какво имаме да изясняваме, Яна? Мисля, че бях пределно ясен снощи.

      - Хм, наричаш ме Яна когато те ядосам. Ядосвам ли те с това, че искам да говорим?
     - Не. Лекичко ме изнервяш с исканията си, с това, че не приемаш гледната ми точка, че си се вкопчила в мен, дори с това, че не знам накъде отиваме сега. Иначе не, не съм ядосан.

      - Отиваме накъдето ми видят очите. Искам те близо до мен, много ли е? Не съм се вкопчила, а съм влюбена в теб, ако си забравил. Вече не ти ли харесва влюбеният ми поглед?

      - Пак започваш...

      - Продължавам, искаш да кажеш. Ти не си ли влюбен вече в мен, Боби?

      - Яна, недей...

      - “Недей, недей“, само това повтаряш като латерна от снощи насам! Искаш да мълча, а толкова ти харесваше да ти бърборя!...

       - Внимавай! Не размятай ръце, а дръж волана! Може да няма движение по тоя черен път, но като нищо някоя голяма дупка ще обърне колата и с тази скорост... Дай аз да карам!

    - Няма! Докато ми се доспи ще карам аз. Нали за това ми купи тази страхотна кола, за да карам?

   - Добре, добре, само дръж волана и се успокой, че да не останеш без нея...

     - Без теб съм на път да остана, че за една кола да ми пука, пък била тя и от теб!...

   - Не ти пука за любимото, черно Ауди ТТ? Ето това е новина!

    - Ха- ха, много забавно! Нали не си го искаш обратно?

  - Не и го знаеш.

   - А аз искам теб обратно. Защо се объркаха така нещата? Нали нямаше да сме като другите двойки?...
    - Яна, не сме двойка! Любовници сме, по дяволите! Дори вече и това не сме. Защо се държиш като тийнейджърка и се правиш, че не разбираш?

    - Ха, значи вече сме само любовници? Не съм ли и най- добрата ти приятелка, най- хубавото нещо, което ти се е случвало, най- милото същество на света...

     - Нищо няма да постигнеш така, заяждайки се.

   - А как ще постигна нещо?

    - Като не се унижаваш, а запазиш достойнството си, приемайки раздялата ни.

    - Ама, аз не искам да се разделяме!

     - Аз искам. Налага се. Защо трябва да повтарям всичко?

    - Не можеш да си го решиш сам! Имам право на мнение. Имам чувства и желания. И не те искам вън от живота си!
    - И аз не исках жена ми да разбере за нас, но преди два дни получи съобщение: “Попитай мъжа си с кого спи в ергенският си апартамент от осем месеца насам“, нали?!
   - Не съм ѝ го пратила аз, казах ти.

   - Още малко и ще ти повярвам. Кой друг знае за нас? Обещахме си всичко да е тайно. Моите приятели не знаят. Дори Ники не знае, с когото споделям всичко... Чакай, казала ли си на някого?

  - Ами... Само на Вера.

   - Моля? На Вера? Защо?
    - Близка ми е, имам ѝ доверие, трябваше да споделя с някого...
   - Имала ѝ доверие! Знаеш ли, че съм спал с Вера?!
  - Какво?...
  - По дяволите, Яна! Ще ми строшиш главата! Ау... Не спирай така рязко!
   - Кога?
 - Кога, кога... Доста преди да те познавам.
  - Защо не си ми казвал?
   - Отчет за сексуалните си подвизи ли ти дължа?
   - Не, но...
   - Хайде, не реви сега. Минало- бешело. Сладко и кратко беше, при това отдавна. Когато ти ми я представи, онази вечер в дискотеката, използвах актьорските си умения и така.
  - Тя също. Да ѝ споделям всичко за теб, да се радва и да плаче с мен, а явно ми се е смяла зад гърба. Вие не сте хора.
   - Не преекспонирай. И тръгвай, моля те. Нека стигнем до някоя бензиностанция, да си вземем нещо за хапване. Не си ли гладна? И къде сме?
   - На път към Бургас.
   - Към Бургас? Какво ще правим там?

  - Ще посрещнем утре изгрева на плажа и нататък ще зависи от това, което ще се случи тази нощ в колата... по пътя, искам да кажа.

   - Няма да се случи нищо от това, за което намекваш. Надявам се да стигнем благополучно и да се разделим там приятелски.
   - Мислиш, че можем да останем приятели?
  - Защо не?
   - И да ти се обаждам да ти споделям проблемите си? И да ме запознаеш с жена ти? Да стана семейната приятелка?
 - Не прекалявай.
 - Какво пък толкова? Аз знам за нея. Тя защо да не знае за мен?

 - Нямаше да ти е приятно, ако те бях излъгал и не знаеше за нея и децата ни.

 - На нея ще ѝ бъде ли приятно, че си я лъгал толкова месеци?

 - Какво намекваш?

 - Нищо. Мисля си...

 - Не си и помисляй да ѝ кажеш. Така няма да ме спечелиш обратно, нито тя ще ме напусне.

- Колко си уверен.

 - Да, уверен съм, познавам я. Не може без мен.

 - Аз също.
 - Яна...
 - Какво?
 - Само на 22 години си. Млада, красива, привлекателна и интелигентна. Можеш да се справяш с живота и без мен, а и ще срещнеш твоят човек, някой ден.

 - Ти си моят човек, Боби. В твоите прекрасни, кафяви очи виждам бъдещето си. В твоите прегръдки се чувствам най- жива. Искам децата ми да приличат на теб...

- Деца? Аз какво ти говоря, ти какви си ги мислиш... Момиче, осъзнай се! Късам с теб, не мечтай за бъдеще, че и деца! Не ме карай да си променям мнението за теб!

 - Щом късаш с мен вероятно си го променил това мнение отдавна.

- Чак пък отдавна. Да не сме от години заедно?

- Всъщност, защо искаш да скъсаш с мен, Боби? Заради онова съобщение ли? Да не разбере за мен жена ти?

 - Жена ми ще научи за теб, но не сега и не така. Не крия от нея нищо, но сам преценявам и решавам кое, кога и как да ѝ кажа. Казах ти и снощи, от две- три седмици за мен нещата са различни и обмислях как да стане, но ти все повече ме улесняваше.

 - С какво?

 - Държиш се странно напоследък. Все чертаеш някакви планове, все споменаваш за деца, търсиш ме по всяко време. Да ти напомням ли, че сме се разбрали да те търся аз, да е неангажиращо и да не ми правиш сцени? Мислех те за разбрана...

 - А аз мислех, че ще ме обикнеш...

 - Ето, отново.

 - Не прави такива физиономии, сякаш съм ти досадна и ти е писнало от мен. Може и така да е, но не заслужавам ли да ми го спестиш?

 - Добре... Извинявай.

 - Извинен си.

- Хубаво е, че бързо ми прощаваш.

 - Подиграваш ми се.

 - Не, радвам ти се. Като дете си...

 - Това ти харесваше.

 - Все още ми харесва...

 - Тогава, Боби, защо?...

- Недей...

 - Добре, млъквам.

                ****

 - Колко още ще мълчиш? Минаха десет минути.

 - Вече ти се говори с мен?

 - По- добре е, отколкото да се цупиш. Музиката от радиото ме унася и може да заспя. А така може и ти да заспиш, което не е желателно.

 - Спокойно, след девет километра има бензиностанция. Джи Пи Ес-а поне така каза. Дано поне той да не лъже.

- Кога съм те лъгал?

- Помниш ли почивката ни на Тенерифе?

 - Забравя ли се такова нещо? Не се случи толкова отдавна, все пак.

 - Само преди четири месеца. Най- хубавият февруари в живота ми.

 - Как се сети сега за това?

 - Там разбрах за романтичната ти страна. Както, че обичаш делфини и аквапаркове. Не ти беше досадно да си говориш с часове с мен, на свещи или на лунна светлина, изтегнати на пясъка, слушайки вълните на океана. Беше ти хубаво да правим любов по цяла нощ и не ми повтаряше, че съм ти само любовница, че държиш на жена си и тя не може без теб. Избрах подаръците за децата ти и ти ми се усмихваше доволно. Казваше ми постоянно, че съм красива, че се влюбваш, че не ти се е случвало отдавна, и че това те плаши... Гледаше ме в очите и ме уверяваше, че съм специална, че съм важна за теб. Вярвах ти, Боби. Сляпо и наивно ти вярвах. Държах се за теб, не само на водните пързалки, и ти вярвах. Обичах те безусловно. И те обичам дори сега, когато ме нараняваш. Ще те обичам и утре, независимо какво ще се случи. Ако ме няма ще си спомниш ли, че си ме обичал?

  - Не говори така. Вярно е, че изкарахме една прекрасна и паметна ваканция, на един чудесен остров. Всичко, което съм чувствал и съм ти казвал, беше истина. За нищо не съм те лъгал. Просто нещата излязоха извън контрол, принцесо и...

  -  Отново съм принцеса?

 - Харесваш ми когато си усмихната. Ти си принцеса, независимо дали си с мен, сама или с друг. Не ти трябва мъж, за да се чувстваш като принцеса.

 - Не ми трябва кой да е мъж. Нужен си ми ти.

 - Сега аз ще замълча. Отбий, моля те. Ще хапнем и ще се сменим, нека си починеш.

                          ****

 - Боби, стига се въртя, че не мога да заспя така, моля те.

- Не ме хваща сън.

 - Значи, трябва и аз да не спя? Ако никой от нас не поспи, кой ще кара още три часа?

 - Май преядох с тия хамбургери и картофки, пък и ми е горещо. Как се спи така?

 - Ядох същото и съм в същата кола като теб... Искаш ли да послушаме музика и да побъбрим, може така да ни се доспи? По принцип как се приспиваш, че когато си бил при мен, до сега, не си имал този проблем?

 - Чета нещо, излизам на терасата да пуша, такива неща.

 - И аз така. Вече без пушенето.

 - Хайде, пусни тиха музика, отвори вратата и да видим...

 - Хм, господин Борис, осъзнавате ли, че освен по време на канарската екскурзия и сега, не сме спали, наистина спали, заедно до сутринта?

- Госпожице Яна, така беше редно и по- добре и за двама ни.

 - За трима ни...

 - Не започвай...

 - Няма. Ето, намерих нашата песен.

 - Имаме песен?

-       - Да, първата, която слушахме заедно...

- Сетих се. И танцувахме.

 - Ти ме попита дали вече сме влюбени, щом танцуваме на толкова романтична песен.

- А ти ми отговори, че не е чак толкова романтична, защото става дума за раздяла, нежелана, но която е за доброто на двамата... Звучи съдбовно.
 - Ти го каза. Сякаш нарочно си избрал тази песен.

 - Не бих, ако тогава знаех грам еспаньол. Хайде, пускай я.
 - Пускам я и се надявам, че никога и с никоя друга няма да танцуваш на “Vuela muy alto”.
 - Обещавам. И, Яничка, принцесо, пожелавам ти наистина да летиш много на високо. Да помниш миговете ни с усмивка, да не плачеш когато се сещаш за мен и да си позволиш, някой ден, да бъдеш щастлива с някой, който ще те обича повече от мен.

 - И аз ти пожелавам да достигнеш висините към които се стремиш. За последната част от твоето пожелание, обаче, ще се направя на глуха. Не се подсмихвай. Мечтая ти да ме обичаш. Да не искаш да ме пуснеш да си тръгна.

 - Истината е, че не искам, но това не може да продължава безкрайно. Мисля, че ще остане красиво, ако спрем. Предвид някои от реакциите ти, в един момент може да стане грозно. Започваш да ме ревнуваш, да действаш първосигнално, а това не е в ничий интерес. Не искам да страдаш нито ти, нито жена ми, нито децата. Ако продължим да се срещаме, неминуемо ще има наранени.

 - И сега има. Ти се правиш, че не виждаш, но мен ме боли... Не, не спирай да си играеш с косата ми, толкова обичам.
 - Приятно ми е много да си навивам светлите ти кичурчета на пръста си. Какво говорехме? А, да. Знам, че сега ти е болно и съжалявам за това. Повярвай ми, ще отмине. Дали ще ме забравиш не знам, но ще отмине болката.
- Няма как да знаеш.

 - Нищо не е вечно.

 - Освен любовта...

 - Да, любовта... Яничка, не те лъгах. Ти наистина си много важна и специална за мен. Обичам дивата ти природа, прекрасната ти външност, красивата ти душа. Малко хора са като теб, да пазят детското в себе си и да вярват сляпо на другите човеци, защото мислят, че доброто в тях е по- силно от злото. Възхищавам ти се, защото си силна, целеустремена и раздаваща се. В мое лице винаги ще имаш приятел и ще ти помагам както до сега... Целта ми не беше да те разстройвам...

 - Нищо ми няма. Сълзите ще ме успокоят, надявам се.

 - Добре, облегни се на мен, поплачи си и нека послушаме малко испанска музика.

- Много е приятно тук, отвън. Прохладно, тихо. Толкова много звезди има тази нощ... А аз ги гледам за последно с теб.

 - Вече става драматично. Чувствам се като в сериал.

 - Не знам кога си истински. Когато ми говориш много мили неща или когато се шегуваш така.

- И в двата случая.

 - Сега се сетих нещо. Трябва да напусна и работа, нали? Какво ще правя?...

 - Съжалявам. По- лесно ще е да не се виждаме. Ще говоря с приятел, ще те вземе в неговият бар на работа. Няма да спра да ти помагам докато завършиш и започнеш да работиш по специалността си.

 - Бъдещето без мен го виждаш по- лесно, по- добро... Благодаря ти, че отново ще се погрижиш.

- За нищо.

 - Помниш ли когато се сблъскахме в онзи магазин? Помислих, че ще се извиниш и ще ме подминеш.

 - Хаха, да. Не бих те подминал. Щеше да е неловко, а и жена ми не е глупава. Вместо да разпитва, реших да ѝ кажа, че работиш за мен.

 - Да... Тя сякаш има шесто или не знам какво чувство. Веднага каза, че ме е виждала някъде и не се сеща къде. То, ти ако отвориш още едно заведение или хотел, съвсем няма да може да хване спатиите на служителите ти. Особено на служителките.

 - Много си ми остроумна. Нямам тайни отношения с всяка моя служителка.

 - И аз така се надявам, да нямаш. Защо винаги казваш “жена ми”, а не името ѝ?

 - За да не я чувстваш близка или да решиш да ѝ станеш приятелка.

 - Хм, не съм чак толкова нагла, че да се сближа с жената, с чийто мъж и в чието легло спя.

 - Не ми напомняй. Онова си беше чиста лудост. С кой акъл отидох с теб в дома си, не знам.

 - С пияния си акъл...

- Е, не бях чак толкова пиян. Когато настоя да видиш къщата си казах, че няма да е лошо да направим едно нощно къпане в басейна. Лошото дойде, когато след басейна направихме и секс маратон. В спалнята ни, за Бога! Още на другия ден я смених.

 - Така ли? Да нямаш там усещане за мен.

- Жена ми да няма усещане за теб там. Ти не ѝ дължиш уважение, но аз да.

- Да, да...

- Нали не сме дошли да говорим за нея? Хубаво е да се отдадем на спомени на раздяла, така ще се разделим с добро, но нека спрем до тук. И да поспим малко, че по изгрев да стигнем до морето.

 - Всичко важно ни се случва край морето с теб, Боби.

 - Съгласен съм. Първо аз те доведох в Бургас, съвсем спонтанно, за да имаме специална, първа нощ заедно. Сега ти ме водиш тук... Хайде, заспивай. Лека нощ.

 - Лека нощ, любовче.

                            ****

  - Трябваше аз да карам, за да не приключи толкова скоро това пътуване.

  - Всяко пътуване си има крайна дестинация, принцесо.

- На този прекрасен изгрев мога да ти простя всякакви философии.

 - Дори, ако помълчим ще му се насладим повече. След ударното събуждане, блудкавото кафе от бензиностанцията и непрестанното ти бърборене три часа до тук, имам нужда от тишина.

 - А аз като си помисля, че скоро няма да ти чуя гласа и искам на фона на тази прелестна гледка- слънцето, морето, камъните по брега, къщите в далечината и чайките да усещам дъха ти и да чувам как ми шептиш...

 - Облегни се и ще чуеш сърцето, вместо гласа ми.

 - Колко романтично...

 - Тази сутрин целият съм романтика...

 - Не ти ли е мъчно?

 - За раздялата ли? Да, но няма значение. Важно е да сме живи и здрави, да продължим напред. Очакват ни и още часове заедно, обратно към София, защото ти си една малка хитруша.

 - Хитруша и вещица.

 - Гледай я как загадъчно се усмихва... Вещица?

 - Да. Предричам, че няма да си тръгнеш от мен. Няма и да искаш аз да си тръгна от живота ти...

 -  Яна! Предизвикваш ме и ще ти кажа. Знаеш ли главната причина да късам с теб? Не я знаеш. Жена ми е бременна. Отново. След седем месеца ще стана за трети път татко. Надявам се да имам най- сетне момиченце.

 - Бременна? Нали не спяхте често заедно? Нали откакто си с мен я желаеш по- малко? А сега...

 - Не разваляй момента, Яна. Не плачи, не истерясвай, моля те... Къде тръгна сега? Ела тук! Не, не отивай на ръба на скалата! Опасно е! Не се ли страхуваше от високо? Яна! Янааа!
 - Спокойно, не викай! И не ме доближавай, Боби!

 - Принцесо, съвземи се! Извинявай, че ти го казах, но ти иначе нямаше да разбереш, щеше да проточваш... Моля те, направи няколко крачки напред, към мен. Ела, ще поговорим, ще измислим нещо...

 - Няма какво да измислим. Там, горе, вече са го измислили.

 - Какво говориш?

 - Говоря за това, че има план, над който ти нямаш власт...

 - Ок, ела и ми разкажи за този план на безопасно място. Не...

 - Хо хо, стресна ли се? Страх те е да не падна? Ще плачеш ли, ако падна? А за четвъртото си, неродено дете ще плачеш ли? Кажи, Боби, искаш ли да убия себе си и детето ти? Може да е момиченце...

 - Не си прави шеги с това!

 - Не се шегувам. Не само жена ти чака бебе от теб! Ще се родят в един месец... Ако дадеш шанс на моето да се роди...

 - Бебе?! Господи, как, защо?! Искам да кажа... не знам какво искам да кажа! Яна, ела. Не прави крачка назад, умолявам те!

 - Сега ме умоляваш, значи!

 - Ако е истина няма да ви изоставя...

  - Не ми вярваш? Блъфирам ли? Виж...

 - Не мърдай! Моля те, не мърдай! Ако обичаш мен, ако обичаш бебето ни, не прави крачка назад!

 - С мен ли си? Обичаш ли ме?

- Да, да! Обичам те, Яна, обичам те! Само ела насам. Там е високо и страшно. Имаме много време пред нас. Ще се разберем, ела. Моля те!

 - Имаме цяла вечност, да. Ти в един свят, аз в друг. Обичам те, Боби!

 - Яна! Нееее... Янааа!

Край

18.08.2021, Ким Джаксън