Пътуване... към никъде

Пътувам... и аз не знам накъде, помня, че е свързано с някакво семейно събиране, но това е толкова далеч от моята същност... пътувам и знам, че посоката е грешна... не пътувам към себе си, а срещу... мразя този път, мразя и причините, поради които съм в прашния автобус... мирише ми на гадно, сякаш душата ми вони, разлагаща се на седалката... отнякъде във мен се опитва да поникне спомен, но като че ли бурените са завзели почвата му... спомен за едно друго пътуване, към един друг свят, всъщност към себе си... защо си причинявам всичко това – въпрос, на който едва ли някога ще успея да си отговоря.

Беше преди по-малко от година, когато се чувствах силна и уверена да тръгна към мечтите си, да тропна с ръка по масата и да разпилея по земята цялата тази помия, която сама си сервирам... Но всичко се срина отведнъж, Вселената се разкъса и цялата пепел на собственото ми отчаяние се изсипа на главата ми, ослепи очите ми и ми метна въжето на шията. Гадно ми е, оковано ми е, безкрило ми е... и сякаш, както в кошмарен сън, се опитвам да изкрещя, но излиза само глух тътен – там някъде от недрата на собственото ми безсилие... Пътувам... към законното си робство... Сега роднините ще ми се усмихват, ще ме разпитват и аз трябва да отвръщам подобаващо... отврат... дори не подозират колко се задушавам с тях... Добре, че детенцето ми ще бъде до мен, за да ми дава сили да дишам... Днес отново - Господи мразя се! - отново разделих децата си и трябваше да направя проклетия избор – при кое от двете да изкарам уикенда... Толкова ме размазва това и знам каква болка причинявам на голямата си дъщеря (малката още не разбира защо и как)... И целия свят да поднеса в краката ù, едва ли ще успея да се реабилитирам пред нея... Аз съм лоша майка. Или не, по-точно провалила се майка. А Господ ми е свидетел, аз просто исках да имам семейство! Но явно в моя свят определението за семейство видимо противоречи на общоприетите схващания за такова... Мечтаех си за дом, за спокойствие, за внимание и нежност, за любов и незатихваща страст, за разбирателство и подкрепа... За истинност! Всичко това, което съществуваше в семейството на моите родители - те също бяха от моята планета... бяха, защото баща ми си отиде отново там, вероятно за да подготви нашето собствено посрещане, когато ни дойде времето...
Пътувам и ми е нервно... Наближава мигът на лицемерието. Там не е позволено да бъда истинска – неразбираемо е за дребните душици... Добре, че съм се научила да си слагам маски... Навсякъде! Аз съм 35-годишна жена, опакована като клоун за собственото си представление, в собствения си социален живот. Но както се пее в една песен - след спектакъла клоунът си тръгва уморен... Пародия!
Гледам през прозореца на автобуса, навън есента е започнала да изнасилва лятото и да заема неговото място, застилайки земята с леко хладното си присъствие. Дърветата са оголени и стоят малко нелепо по пътя, като използвани проститутки, чакащи някой да им плати за услугите. По седалките са насядали хората, всеки потънал в собствените си жизненоважни проблеми – как да изкарат някой лев, с какво да нахранят животните, какво да се сготви за вечеря... А аз, като някое извънземно, съм отворила лаптопа и се опитвам да се излея тук, защото май само няколкото гигабайта РАМ нямат против да им говоря за себе си. Или по-точно им е все тая, важното е, че няма да ме прекъснат (поне докато издържи батерията). 
Наближаваме поредното село - посоката е до болка позната и до болка омразна. 
Спирка, слиза един мъж, а в очите му се чете въпросът дали ще намери „кинти” да удари една обедна биричка... Е, това е живият Живот, а аз отново осъзнах колко всъщност съм мъртва...