Пъзел с делфини - 3

             От гарата, така както бяхме пияни от целувки, се запътихме към колата на Игор. Първата вечер отидохме на хотел. Бях умряла от глад, затова още на рецепцията си поръчах пържени картофи със сирене и помолих да ми ги качат в стаята. Стаята беше приветлива и малка, с тъмни пердета, леглото застлано с бял памучен чаршаф, а Игор беше толкова мил с мен, че в началото се съмнявах в искреността му. След като си взех душ, излязох от банята увита в хавлия и седнах на единствения фотьойл в стаята. Игор, който се беше настанил на леглото срещу мен, се премести и седна на земята. Казваше, че не може да откъсне очи от мен, извиняваше се за закъснението. Обясняваше ми за бизнеса си, че бил в самото начало. Майка му и баща му рядко му помагали на сергията, а имало много работа. Гледах красивия, висок мъж седнал в краката ми, слушах момчешкия му глас и се усмихвах. Не усетих как дланите ми намериха неговите рамене, но усетих допира на мокрите му устни, които пълзяха към бедрата ми. После нагоре към гърдите. Той ме взе на ръце и ме премести на леглото. Чаршафът се смачка заедно с всичките мои страхове. Телата ни, очаквайки се, дълго време започнаха да се вплитат едно в друго, замаяни, ненаситни и откликващи. Помня, че не исках тази нощ да свършва. Помня неговата разрошена коса, топлите пръсти, очите, които и до днес не мога да забравя. Ръцете му, каращи ме да настръхвам отново и отново, изтръгвайки от дъното на гърдите ми насечени стонове, които сякаш излизаха от някоя непозната и нова за мен Мария. Не бях изпитвала подобни усещания, нито бях срещала толкова нежен и същевременно всеотдаен мъж. Чувствах се като Богинята, открила своя Бог.

След неизвестно време седях на земята, нагъвах без вилица пържени картофи, а той ме гледаше, седнал на леглото и се смееше.

- Какво? – попитах, малко засрамена от апетита си.

- Нищо. Просто си много сладка така. Харесва ми да те гледам как ядеш.

       Нощта за нас се оказа много кратка. Почти не спахме. Унасях се, чувствайки обзелото ме спокойствие, а в следващия момент допира в тялото му ме будеше. Отварях очи за миг. Затворените му мигли трепкаха, на фона на лунната светлина вмъкваща се през пердето. Оказваше се, че и той не спи. После си говорехме странни неща. Не разбирах напълно мислите си, нито какво точно ни се случва. Дефиницията за чувството в мен беше толкова разтегливо, че предпочитах да не мисля, оставяйки го да шуми като непозната придошла река. Неясно беше и бъдещето, затова го запечатвахме с целувки. Знаех само, че имам лекции септември, защото бях студентка, редовно обучение в Пловдив.

        На другия ден отидохме на сергията, където ме запозна с родителите си, а по- късно и със сестра си. Гостуването ми беше под въпрос, не бях правила планове колко ще остана, но се надявах да е по-дълго. Поне така беше в началото. И ето тогава започна най-дълго редения пъзел в живота ми. За много кратко време Игор ме вкара в ежедневието си и всички онези романтични мигове започнаха да се изпаряват със скоростта на потеклата умора в тялото му. Заживяхме при родителите му. Апартаментът се намираше в Меден Рудник. Той ставаше в 4 часа сутринта и отиваше на борсата. Връщаше се късно и след вечерята почти не говорехме. В началото се опитвах да работя с него и да му помагам на сергията, но в един момент се уморих от ранното ставане и предпочитах да остана в леглото. Така веднъж, докато чистех дома му, намерих върху гардероба кутия с пъзел. Пъзелът беше от 2000 преливащи сини и сиви части, с картина на семейство делфини. Очичките, муцунките им, перките, опашките, разплискалата се вода – събирах едно по едно всяко парченце, заслушана в тишината. Три прекрасни делфинчета плуваха пред очите ми, до замъгляване на реалните им цветове. Не помня с точност, колко седмици го нареждах и пренареждах, но трябва да са били най-тъжните синьо-сиви, дни в живота ми. С Игор нито веднъж не отидохме на плаж, а аз без него не можех да си представя да изляза и да се разхождам като туристка. Освен това квартала беше отдалечен и ставаше още по-сложно, трябваше да търся транспорт, затова предпочитах да си нареждам парченцата пъзел, да се радвам на семейството делфини и да си мечтая, че някой ден с моя любим можем да бъдем също толкова щастливо семейство.

   Времето извираше в супите и специалитетите, с които го посрещах – чакайки го най-после да отвори входната врата и да чуя топлия му глас. Опитах се да намеря обща приказка, с майка му и със сестра му, но все не ми се получаваше и след няколко неуспешни опити се отказах, примирявайки с това, се че някои парченца от пъзела просто не пасват.

    През септември майка ми се обади по телефона. Попита ме, няма ли да ходя на лекции и каза, че държи да дойде и да се запознае с Игор и със семейството му. Бяха минали три месеца. През това време, с Игор почти не се виждахме, ако не броим едно излизане на ресторант, когато сестра му се съгласи да го замества на пазара. Майка ми се появи в уречената дата. Семейната вечеря беше организирана и запознанството мина добре. И тогава някъде в средата на вечерта, майка ми се обърна към мен и каза:

- Мими, ами лекциите? Как смяташ да завършиш?

Аз се чудех какво да ѝ отговоря, защото още не бях решила нищо. Игор до мен мълчеше и гледаше объркано майка ми в устата, която продължаваше да говори:

- Ами аз си мисля, че вие не можете да живеете разделени. Ще се забравите. По-добре Мимито да учи задочно, вече звънях в университета и казаха, че няма проблем.

Игор мигаше смутен, смотолеви нещо от рода, че не е знаел, че мога да се прехвърля. Родителите му се споглеждаха. Аз кимах, неразбирайки какво е намислила майка ми. Тръгнах си още на следващия ден с нея, под предлог, че ще си оправя документите в университета и скоро ще се върна пак в Бургас. След завръщането ми от Бургас, животът ми се върна в старото корито, с една малка разлика – бях срещнала моят така мечтан мъж, бях живяла с него, а ежедневието сякаш ни беше прегънало на две – гръб в гръб. Всеки в своята посока. Всеки в своя коловоз и единствено сълзите бликнали от очите ни, докато се разделяхме, ме караха да вярвам, че можем да се намерим отново, – такива каквито бяхме в началото.