13.10.2006 г., 13:12 ч.

Quo vadis, domine? 

  Проза
1234 0 1
3 мин за четене

Хората казват, че човек има душа.
Хората казват, че човек е измислил тази история за душата, за да не се чувства толкова обречен, за да търси своето място под слънцето, за да... за да... много неща...

Хората говорят и говорят... но досега никой не е успял да опише това тяхно притежание, с което толкова се гордеят...

А Дяволът дойде една нощ при мен, за да я открадне...

Седна най-лежерно на отсрешния стол, дръпна си от цигарата, която току-що бях запалила и ми се усмихна с онези очи, в които се виждаха огньовете на ада през пелената на сярната мъгла... красиви очи са тези - живи и лакоми. Хубаво ми стана, когато се почувствах така искана от тази жадна, изпиваща ме сила.
Повечето мъченици лелееят такива изпитания на вярата си. Мечтаят да се докажат достойни пред своя Господ. Сега и аз се наредих до тях... но за съжаление не по свое желание, пък и не се чувствам като мъченик... звучи ми твърде високопарно

Запалих още една цигара и му я подадох.

Дали с това забих пирон и в неговия ковчег или просто си записах още един грях към списъка, който вече беше достигнал няколко страници...  Странно... по какво ли щяха да ме съдят, когато денят ми най-после дойде... по един грях, на килограм провинения или възоснова на това колко очи съм видяла разплакани... а може би Господ щеше да ме заведе пред някое огромно огледало, където да видя свойте очи, за да прецени колко от подаръка му - моята душа - съм съсипала... все пак на никого не му е приятно да му върнат подаръка или пък същият да е раздробен на парченца...

Посегнах за втора цигара, дръпнах си и издишах дима в лицето на Дявола...

В лицето ли... той нямаше такова... сменяше си го постоянно... винаги заемаше облика на човек, когото обичам... и когото по някакъв начин бях разочаровала, докато най-после не застина в лице... в моето лице... отражение на мен... човекът, когото най-много бях разочаровала... Мислех си, че ще е по-страшно, че ще боли повече, но почувствах... точно едно нищо... Най-страшна е празнотата, не болката, не отчаянието, а празнотата... Може би трябваше да заплача през тази празнота, но нямах желание... Добавих просто една трошица от разочарованието си при онзи големия куп, където го трупах...


Усмихнах му се със същата усмивка, която се появи по устните му, когато си помисли, че съм победена...

А нима не бях? Нима не бях се изправила пред нищото в безрвемието, в което цигарата сякаш продължаваше да дими... и дими...


От празна чаша пак пия
Напълнена с кръвта на Самотата
Поглъщам я бавно и вия,
За да счупя тътена на Тишината.
Цигарата бавно догаря,
Просмуквайки в мене Смъртта.
Димът очите отваря -
Около мен е облак от Празнота
 

Остана една последна цигара в измачканата кутия... ще си я оставя за по-късно... още ми се ще да погледам физиономията на този Дявол...

Той не ми предлага скъпа кола и мильон долара като по филмите, а ми показва най-страшното - собствените ми очи... за да се откажа от цялата притъпена болка, от цялото ежедневие, което карам по инерция... и да вземе душата ми... да вземе платното, върху което рисувах неуморно толкова години...


"Вземи я" прошепнах му тихо с поглед, в който горяха едни друго огньове...  по-страшни от неговия ад... моя ад...
В този момент усмивката му стана по-широка от всякога... протегна ръка... а аз му подадох последната ми цигара, станах и се загледах навън... в светлините... в града... в планината и го изчаках да си отиде...


А на планината стоеше Той и ми се усмихваше...

 

© Тони Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??