Радост
Ивета седеше замислена – нейният бал наближаваше скоро. Семейство ѝ не бе богато, даже никак. От година мечтаеше как ще отиде на бала с една красива рокля, грим, прическа – цялото училище щяха да видят колко е хубава. Тя и сега беше хубава. Понеже нямаше по-лъскави дрехи и самата тя мислеше, че не я забелязват, а бе беше красавица – светлокестенява коса, която на вълни се спускаше по раменете и така до средата на гърба, прекрасни прекрасни зелени очи и сочни розови устни. Тя бе, като картинка, но... с дрехите на бедността. Мечтаеше как ще вземе онези сребристи обувки за бала, ще бъде направо принцеса. Ще бъде истинска принцеса.
На врата едно синджирче, може би колие, може би панделка.
Да, косата прибрана с диадема нагоре, а може би свободно пуснати, но както и да бе щеше да бъде красива. Реши да нахрани мечтите с една разходка по магазините. Знаеше че мечтите хранят душата. Набързо облече един спортен анорак и тръгна по магазините за рокли.
Рокли, рокли, рокли – все красиви. Спря пред една витрина, а вътре в магазина момиче на нейните години бе с мъж и жена – вероятно нейните родители. Пред магазина бе спряна скъпа кола. Да можеше да има и нея кой да заведе на бал с такава кола... Една прекрасна кола. Но Ивета гледаше друго. Гледаше роклята, с която момичето се беше облякло.
Сякаш бе е най-щастлива на света. Очите ѝ светеха сякаш бе видяла най-голямата си мечта сбъдната:
– Ех да имах такава рокля за бала... – каза си тя.
А вътре, в магазина, момичето си мислеше:
“Ех да имах такъв блясък в очите. От това по-хубаво облекло няма...
Автор Росен Николов ©
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Росен Николов Всички права запазени
