Ралица

Имаше времена, в които и аз бях щастлив, преди болестта да ме хване в безмилостната си хватка. Бях млад, бях отличен спортист, да не кажа най-добрият. Често хората казваха, че няма такъв като мен в цялата околия. Бях малко по-различен от другите. Докато моите приятели обичаха купоните и забавленията, аз тренирах, но не само тялото си, но и ума си – повече от всичко обичах книгите. Обичах да се потапям в техния книжен свят, да съпреживявам с героите и така с часове. Повече или по-малко и аз бях един малък герой, защото не се оставих светът да ме промени, борех се да остана верен на себе си и това ми даваше сили винаги да продължавам напред и да не се предавам. Помня как някои мои приятели се гордееха с новите си гаджета, а аз, наивникът и глупакът, вярвах в едната чиста любов и бях готов да чакам, ако трябва и цял живот. Разбира се, че бях самотен, но в самотата си се научих да бъда и силен. Така бе преди болестта да дойде. Бях на осемнадесет, когато за първи път разбрах, че съм болен от шизофрения, сиреч имах халюцинации и чувах гласове. В началото бе много тежко. Не можех и не исках да го приема, да приема, че съм болен и че целият ми свят рухва, като пясъчна кула. Тежко! Докторите казваха, че най-вероятно ще остане за цял живот. Буквално рухнах. Отдадох се на алкохола и на леките жени, вече не бях същото момче. Не вярвах в нищо и никой и нямах нужда от никой. Така отдал се на саморазруха, можех единствено да забравя, че съм белязан отвратително жестоко от съдбата за цял живот. В тия дни се появиха Малък Иван и Юда. Малък Иван бе едно детенце, което бях кръстил на мен, виждах го все свито в ъгъла и плачещо, напомняше ми на мен, когато аз бях дете. То не говореше, само ме гледаше с големите си насълзени очи, сякаш молещо за утеха и спасение. Юда бе един груб мъж, висок и мургав, винаги с едно въже в ръка – така го виждах. Той се ми повтаряше, че съм предател, че съм се предал и затова сам трябва да сложа край на жалкия си живот, сиреч да се самоубия. В тия дни и приятелите ми ме оставиха, сякаш ги бе страх от контакта с мен, да не би и те да се заразят от страшната чума, която разяждаше душата и ума ми. Опитвах се да им обясня, но напразно. Усещах просто как ме отбягват все повече и повече и накрая останах съвсем сам. Баща ми почина малко след това, сърцето му не издържа на жалката гледка, в която се бях превърнал, а майка ми отдавна бе избягала в чужбина с някакъв, който бе ѝ обещавал пари и по-стойностен живот. Така единствените, с които можех да разговарям, бяха Малък Иван и Юда. Единият ме изпълваше с изпепеляваща болка, която гореше сърцето ми, другият със свиреп страх, който сковаваше ума ми. Докато един ден не я срещнах – казваше се Ралица. Най-хубавото и лъчезарно момиче, което бях виждал. Ралица с очите влажни, като на кошута, с косите дълги, падащи като вълни върху белите ѝ рамена. Седяхме просто на двора, на старата беседка под старата асма и разговаряхме. Дойде неканена. Един светъл ден почука на вратата ми и поиска просто да поговорим. Разказах ѝ за Малък Иван как все го виждам плачейки и ми е болно, защото ми напомня за мен. Разказах ѝ и за Юда и че се чувствам недостоен, и че той иска да сложа край на живота си. А тя само ме гледаше и ме изпиваше с поглед и в тоя миг с нежната си длан хвана нежно ръката ми и каза, че всичко ще се оправи. Бях готов, Боже, бях готов да ѝ повярвам и да ѝ дам сърцето си. Дните минаваха и аз нямах търпение да говоря с нея на беседката под старата асма, всеки ден все повече и повече. Първото нещо, което лъчезарното ми момиче направи, бе да ме обръсне и изкъпе, бях заприличал на клошар. Просто ме накара да застана пред огледалото и с най-красивата усмивка, която бях виждал, каза, че трябва да променим нещата. Докато лежах във ваната, усещах нежните ѝ пръсти по голото си тяло. Беше завързала косата си на опашка и по тоя начин бялата ѝ шия бе оголена. Беше се съвсем леко зачервила и по нея бяха избили ситни капчици влага от горещата вода. В тая нощ за първи път се отдадохме на любовта си и се любихме. В тая нощ аз се преродих и докато тя спеше в прегръдките ми и усещах дъха ѝ по голата ми гръд, аз простих. Простих за пропиляното време, за всички грешки, които бях допуснал. Простих на Малък Иван, че ми напомняше за изгубеното ми детство и на Юда простих, че искаше смъртта ми, простих на другарите ми, че ме оставиха. Но най-важното – простих на себе си!