Ето я. Да, точно тя, момичето с чашата. Допряла я съвсем леко до устните, но
не отпива. Погледът й е вперен някъде в пространството, никой не знае къде точно.
Наоколо звучат весели ритми от 90-те. Вдигат се тостове и наздравици.
Но защо ли тя не се включва във веселбата...
Наближаваше 00:00 и някой се приближи към нея. Да, ето го и "мъжът на мечтите ù". Този, с когото тя уж има връзка.
- Хайде де, не се сърди... Не исках да те обидя, знаеш, че аз така си говоря...
- Аз не се сърдя, просто не съм в настроение.
- Ти кога ли си била...
- Какво каза?
- Нищо... Ела с мен , искам да ти покажа нещо...

Заведе я в една от стаите в тази огромна къща. Всъщност къщата беше на родителите на едно от момчетата. Обзаведена със стил и вкус. Личеше си, че тези хора имат пари и не ги жалят.
В стаята цареше мълчание. Той протегна смело ръка и я постави на кръста ù.
Започна да я целува, а движенията му ставаха все по-настойчиви.
- Но какво правиш? Нали щеше да ми показваш нещо?
- Е, ти като че ли не знаеше какво искам... - и продължаваше с ловките си движения.
- Моля те, остави ме. Не съм в настроение... Пусни ме!
- Хайде де... Приеми го като подарък, който с удоволствие ми даряваш.
- Но аз не искам. - това взе да я плаши.
- Ти само мълчи, аз ще се оправя.
Опитваше се да вика, да крещи, но знаеше, че е безполезно. Вече отдавна беше претръпнала.
Не беше за първи път, това беше един от честите случаи, в който той е пиян и се възползва от нея. Запушвайки устата, взимаше каквото поискаше, а на сутринта почти не помнеше. Беше му някак много лесно да не изпитва това гадно чувство на вина. Пък и знаеше, че тя не би се оплакала на съответните органи. Миналия месец я беше пребил. Цялата в синини, не можеше да мърда няколко дена и пак не направи нищо. И този път той късаше малка част от наранената ù душа. Тя плачеше, но казваше си още малко.
- Аз отивам на купона, когато решиш да спреш с твоите капризи, можеш да
заповядаш! - беше взел своето и излезе с гръм и трясък.

Тя отпусна така натежалата си глава на мекия пух. Сълзите изчезнаха. Замисли се за
своята история и как тя започна.

Нямаше родители, изоставили я, когато била на 8. Живееше в различни домове.
Когато стана достатъчно голяма, тя намери добра работа. Нае си квартира и
водеше простичък начин на живот. За него няма какво да коментирам, освен това, че
той също е имал проблемен живот. Никак не му е било леко и за сметка на това
сега се е превърнал в човек, който само граби и не дава в замяна. Може би той
беше изпил иначе така крехката ù душа. Нейните проблеми някак бледнееха. Винаги
оставаха на заден план. Нещата винаги се свеждаха до ситуация, в която той плаче
на нейното рамо, а тя го успокоява с най-нежните думи, които, повярвайте, наистина
сърцето ù говори. Бяха заедно 5 години. Връзката им сякаш губеше своя смисъл.
Побой и насилие. Това съпътстваше дните ù вече от доста време...
Защо ли тя не можеше да го остави... Дали не бяха неговите закани. Как само да посмее да го остави, той щял да направи така, че никой друг няма и да посмее да я погледне.
Тук става въпрос за физически тормоз в буквален смисъл.
Представете си картината, това така красиво, слабо и нежно създание така мачкано.
Нямаше баща, който да я защити и освободи. Някак беше вързана за този човек,
без право на избор.
Най-лошото е, че тя срещна някой друг. Той навлезе така светкавично в живота ù, че тя още не знаеше какво става и къде се намира.
Нека го наречем Х. Той беше с 10 години по-голям от нея. Голям мъж, здраво стъпил
на земята. Красив и заможен, работата му не изискваше много труд, а се печелеше
много, но това е отделна тема. Не беше женен. Просто каза, че досега не е срещал
подходящата. Засипваше я с нежни думи. Да, банално е, но за човек, който е свикнал
да получава само обиди, заплахи и нареждания, повярвайте, тези слова сякаш галеха
душата ù и всяко друго кътче от нейното тяло.
Бяха се виждали и преди в общи познати.
Сега тя чакаше най-удобния момент, точно когато "половинката ù" излезеше на работа, бързаше да вземе телефона и да чуе гласа му. Може би бяха изминали 2 месеца от тяхната телефонна връзка. Нямаше как... Вината я съсипваше достатъчно, че да излезес него и тогава вече да изневери официално. Защото така приемаше нещата. Това беше лошо, но да излезе с Х, вариант, в който тя нямаше да бъде пас. Знаеше, че ще прекрачи границата.
И ето ни пак връщаме се в началото на разказа.
Чуваше щастливите викове... "1, 2, 3, 4, 5..."
Не можеше да мръдне. Усети лека вибрация, телефонът в джоба ù. Чу се мекият глас, лекарството за ограбеното ù тяло. Раните нямаха значение вече.
- Здравей! Честита Нова Година! Искам да знаеш, че много държа на теб... Казвал съм ти го, но нека и този път да го повторя. Ти си единственото хубаво нещо в моя живот. Искам да те взема в прегръдките си, да те държа като малко перце, което очевидно си  (смееше се)...
Искам през тази година аз да бъда твоят човек. Да ти помагам и да те правя щастлива...
Но... Ти плачеш ли?
- Не... - подсмърчайки - Просто съм развълнувана, това са едни прекрасни думи. И аз... Моля те нека да се чуем след малко...
- Какво е станало? Моля те, кажи ми ! Или идвам веднага при теб...
- Нее... Нищо ми няма, наистина! Не се безпокой, добре съм...
- Идвам веднага!- затвори телефона.

И сега какво ще прави, питаше се. Скрила лице в ръцете си. Не можеше да стане. Тялото ù отказваше...
Загуби съзнание.

Х влезна в разгара на партито. Намери този, когото търсеше. Завлече го навън, а онзи
само пищеше като жена.
- Къде е тя?!
- За кого питаш... - изквичавайки произнесе той.
- Знаеш за кого... За нея, кажи какво ù направи, ти, долен подлец. Знаех си, че нещо става, но тя никога не казваше. Биеш ли я?! Кажи ми!
- Не съм я б... - усети обувката на шията си.
- Не ме лъжи, казвай!
- Тази малка... заслужаваше си всичко, което ù направих! Виж какви ги е въртяла, докато ме е нямало... Но ти по-добре се откажи, в леглото не става... По-добре и труп ще се справи, отколк... -и вече не можа да продължи, защото усети удар в слепоочието.

Не мога да кажа как и по какъв начин беше наказан, но определено си получи заслуженото, а Х се запъти към къщата. Провери всички стаи и най-накрая я видя. Като бледо ангелче, свалило крила, за да почине, уморено от дългия път. Лежеше кротко, но бедата, сполетяла я, беше изписана на лицето ù. По-точно всички беди бяха оставили някакъв белег.
Взе я в големите си ръце. Понесе я по стълбите и се отправи към болницата.
Докато я изнасяше, тя отвори леко очи.
- Какво стана?... Къде съм...? Ти защо си тук... Моля те, иди си... Той ще ни види... - хлипаше.
- Вече никой няма да те нарани, ангел мой. Няма да го позволя. Вече ще можеш да спиш спокойно, защото аз ще бъда до теб и никога няма да те изоставя!

Тя се отпусна в големите и топли ръце. Остави се да бъде понесена към едно ново бъдеще.
Тази мисъл я накара да се усмихне. Така затвори очи и заспа с усмивка на лице.