Г-жа Ана Николова бързаше да се прибере от работа, за да приготви вечеря. Работният ден бе свършил, а сега се преобличаше с колежките.
-Добре ли си?- я попита Милена
-Да, разбира се! Защо?
-Нещо много бледа ми изглеждаш.
-Така ли?! Може би днес малко се преуморих.
-Мъничката все още ли...
-Всъщност, май трябва да посетя лекар!- погледна се в малкото огледало в работния и шкаф, опипвайки дясната си буза.
-Ако искаш да те изпратя с колата? Така ще се прибереш по-бързо.
-Не, няма нужда! Благодаря! Извинявай, ти май щеше да ме попиташ нещо, а?
-Да. Попитах как е малката, дали все още...сещаш се! Не е ли малко притеснително?
- Мисля, че и други деца на нейната възраст имат подобни приятели.
-Точно подобни, едва ли...- усмихна се леко и иронично.-Извинявай! Не исках да прозвучи така, Ана. ...