Г-жа Ана Николова бързаше да се прибере от работа, за да приготви вечеря. Работният ден бе свършил, а сега се преобличаше с колежките.

-Добре ли си?- я попита Милена

-Да, разбира се! Защо?

-Нещо много бледа ми изглеждаш.

-Така ли?! Може би днес малко се преуморих.

-Мъничката все още ли...

-Всъщност, май трябва да посетя лекар!- погледна се в малкото огледало в работния и шкаф, опипвайки дясната си буза.

-Ако искаш да те изпратя с колата? Така ще се прибереш по-бързо.

-Не, няма нужда! Благодаря! Извинявай, ти май щеше да ме попиташ нещо, а?

-Да. Попитах как е малката, дали все още...сещаш се! Не е ли малко притеснително?

- Мисля, че и други деца на нейната възраст имат подобни приятели.

-Точно подобни, едва ли...- усмихна се леко и иронично.-Извинявай! Не исках да прозвучи така, Ана.

-Не, не се притеснявай! Разбирам те! Готова съм! Е, аз ще тръгвам и отново благодаря за предложения превоз! Защо някой път не дойдеш за вечеря? Ще приготвя нещо вкусно, ще купя червено винце и ще клюкарим колежките!- за последно Ана се пошегува игриво и останалите колежки се засмяха!

-При частта с виното ме грабна! Да, може някой път да дойда.

-Ще е страхотно. Чао, бързам да не изпусна автобуса!

     За Ана това бе важна вечер. Днес щеше да дойде синът ú Серафим. Той вече беше започнал да възмъжава. Беше пуснал лека брадичка и беше станал широкоплещ. Ана много се радваше за тази среща, но и малко се притесняваше. На прибиране купи кило мандарини, хляб, кисело мляко, лимонада и вино. Мандарините бяха за дъщеричката ú Стефи.

     Най-сетне пристигна. За вечеря приготви печено телешко със запържен лук, марулена салата с варени яйца и за десерт шоколадов чийзкейк. Масата, която се намираше кухнята бе поставена във всекидневната, защото знаеше, че на Серафим му харесва да гледа телевизор, докато хапва. Стените бяха в бежов цвят тапети с орнаменти на кремави цветя. На този фон се подчертаваше черният цвят на холовата гарнитура, до която имаше нощна лампичка със сив абажур. Всичко беше готов и перфектно. Даже ú остана време да изкъпе Стефи. Облече я в любимата и жълтичка рокля и я остави да си играе в детската стая.

     Макар и със закъснение на врата се зазвъня. Това бе Серафим!

-Здравей!

-Оооо!- Ана прегърна сина без да каже нищо друго.

-Хайде влез! Чакай! Аз ще ти сваля якето!

-Ама, мамо, недей! Ех, никак не си се променила! Аз вече не съм дете и сам мога да се справя!- провлачи Серафим, преструващ се на разсърден.

-Слушай, днес няма да се караме.- се усмихна шеговито майка му.

     Вече бяха на масата. Ана приготви всичко. Донесе ястията, по три чашки, чинии и прибори.

-Каква е тази брада, дето си я пуснал?!

-Хах, то сега е на мода, мамо!

-Виждам, виждам! А в училище как е?

-Ами, добре. Уча...добре де- старая се да уча!

-Слушай последна година ти е. Не си давай почивка точно сега.

-Е, то ако не е сега, кога? Като завърша ли? Още като завърша и веднага при баща ми на работа.

-При него смяташ да работиш значи?!

-Ммм, да. Защо не?!

-Не, нямам против, просто...

-Просто?!

-Не, нищо, нищо...

-Кажи де?!

-Мислех, че искаше да се запишеш в музикалната консерватория. Нали толкова обожаваше да свириш джаз на саксофон?!

-Е, да, но мисля, че трябва да стана по-практичен. -По-практичен?!

-Да!

-Ммм, да...Ясно...

-Тц, какво? Пак ли?

-Не, не, нищо... Впрочем как е баща ти?

-Добре... но къде е Стефи?

-Нали я знаеш... "Играе си!".

-И все още не взимаш мерки?

-Тя е само на пет! Нормално е за възрастта ú.

-Глупости!

-А онази как е?

-Мамо! Мисля, че трябва да престанеш!

-Какво?! Нямам ли право да знам как е баща ти, щастлив ли е сега с...

-Не мога да повярвам. За това ли ме покани?! Да клюкарим?! Да...да, да ти кажа, че не са щастливи заедно, че искам да се върна при теб, че, че той да се върне, за това ли?!

-Не, мамо, не.. аз просто...- Ана не се сдържа и се разплака.

-Стига, мамо! Трябва да го приемеш! Всеки направи своя избор- татко, ти, аз. Не може ли просто да вечеряме, да си поговорим, да спя тази вечер тук и да се прибера без да се налага да обяснявам, защо съм кисел?

-Да, да, прав си...аз... просто, както и да е!- избърса сълзите си с опакото на дясната си ръка. -Мами, защо плачиш?- се обади появилата се от стаята си Стефи.

     Стефи беше пухкаво за възрастта си момиче с къса до раменете си права коса и големи лешникови очи. Ана веднага я пое в скута си и започна да я целува по зачервената ú буза.

-Не, маминка, не плача!

-Ама, ама имаш вода по очите си. Това не се ли нарича сълзи?

-Да, да! Ах, колко си ми умничка! Това са сълзи на радост! Виж кой е дошъл! Батко ти Серафим!

-Здравей, Жита!- се обади Серафим. Наричаше я жита заради цвета на косата ú, който наподобяваше житен клас!

-Не ме наличай така! Аз съм Стефи! - Развика се тя.

-Недей викай така на батко си, Стефи!

-Мъничето се ядосвало! Я кажи още ли си говориш с онзи?

-Серафиме, недей!

-Спокойно! Просто я питам. Е?

-Да, той винаги е с мен!

-А как се казва?

-Ишуш!

-Исус! Като Исус Христос?!

-Неее! Само Ишуш!

-Виждаш ли майко?!

-Какво има Серафиме?

-Стефи, знаеш ли, че твоя "Ишуш" не съществува? Той е твоя фантазия?

-Млъкниии! Ще го обидиш! Той те чува! - изкрещя Стефи!

-Не, не ме чува, защото няма уши, нито очи, нито мозък, нито сърце!

-Пуестании! Ти го оби...ди..- разплакана изкрещя Стефи.- Той има съуце за разлика от теб!

-Какво?

-Ти нямаш съуце, също като татко... за ... това ни напусна също като него!- хлипаше и плачеше Стефи, а заедно с нея и Ана, сякаш я подкрепяше.

Серафим, целия почервеня от яд.

-Това явно го е чула от теб!- изкрещя.

     Стана рязко, взе якето си и тръгна към вратата. Майка му се опита да го спре. Серафим беше толкова ядосан, че сърцето му се блъскаше лудо в гърдите.

    Вече се здрачаваше и на запад слънцето лениво залязваше. На червеното небе точно над главата му една черна точица описваше кръг. Наблизо имаше парк. Дълго търсеше пейка, до която нямаше никой друг. Седна самичък, но след минута на съседна пейка седна една млада двойка. Започнаха да се целуват. Това го отврати, след което заби поглед в земята. Беше се замислил над думите на сестра си и ги въртеше в главата си като развалена плоча. Предъвкваше ги и мислено се опитваше да ги обори, сякаш спореше с тях на велик обществен дебат. Изведнъж се стресна. Пред него се размаза сив гълъб. Едното му крило почти го нямаше. Серафим забеляза в далечината друга черна точица, навярно сокол, който явно бе нападнал гълъба. Гълъбчето беше по гръб и се опитваше да се обърне, като пърхаше с останалото здраво крило. След секунда, две престана. Сякаш сега бе препарирано, отвори човка и спря да гука. Серафим гледаше гълаба и дълго не отмести поглед. Животното, което някога се рееше из небето бе проснато и размазано пред него, но все пак останалото му крило стоеше все така изящно, свидетелствайки, че то е родено именно за там, за небето. Някъде на близо се чу приятна мелодия. Някой изкусен майстор свиреше на саксофон. Проследи звука и се намери пред една малка тълпа. Един стар дядка свиреше на стар, ръждив саксофон, но въпреки това звучеше плавно, наситено, изпълващ те с унес и една светла, тиха меланхолия, по всяка една нота се разливаше една мъдра, прегърнала живота душа, цяла човешка душа. Серафим му хрумна да посвири мъничко. Дядото не му отказа. Бе притеснен, не бе свирил от година. Започна да свири, но от ръждивия саксофон излизаха остри, стържещи звуци, не цели, а осакатени. Публиката започна да смее. Под саксофна се разпадаше една осакатена, еднокрила душа. Серафим се засрами, но не от смеха на публиката, а от звука на една бездушна музика. Реши да се върне.

     На врата се зазвъня. Ана бързо отвори. Беше Серафим.

-Аз...аз..

-Няма нужда мамо. Аз се извинявам, за дето се развиках и напуснах. Мога ли да преспя тук?!

-Ама, разбира се!

    През нощта някой влезе в стаята на Стефи. Тя мигновено се събуди, но остана със затворени очи. Видя, че това е брат ú Серафим. Той се приближи и остана надвесен над нея около 2,3 минути. Приклекна до леглото ú, приближи се и я целуна по бузата. Стефи усети, че устните му бяха мокри. Беше плакал...