РАВНОСМЕТКАТА
Единственият изпит, при който са изключени каквито
и да било компромиси е този, при който си решил да
направиш равносметка на собствения си живот.
Хората обикновено не се замислят, или по-скоро не им се иска да мислят, че всеки човек е краен, независимо че никой не вярва в някакво реално земно безсмъртие. Безсмъртни хора няма, нито ще има. И добре, че е така, защото животът не е застинал в една точка. Напротив, под въздействието на безброй фактори от най-разнообразен характер, намиращи се в сложна функционална взаимозависимост, той непрекъснато се променя, а това неминуемо води и до промени в начина ни на живот, в интересите и приоритетите ни, в ценностната ни система, а оттам и в поведението, дори в представите ни за самия живот. Човекът просто не е програмиран за подобни сложни и то непрекъснати пренастройки, още по-малко за много дълъг период от време. Може би и затова „командировката” му в земния живот е толкова ограничена.
Аз лично не упреквам младите хора, които са убедени, че животът е пред тях и той трябва да се живее с пълна сила и сега. За съжаление рядко се правят безпристрастни анализи за изминалата част от живота ни - най-вече за допуснатите до момента грешки, слабости и пропуснати възможности, особено за предприемане на мерки за елиминиране на причините за евентуално тяхно повтаряне в бъдеще. А когато разберем, че всъщност същият този животът е много, просто обидно по-кратък, отколкото сме си го е представяли, обикновено вече е късно за сериозни корекции.
Но така или иначе, искаме или не, приятен или не, този момент неумолимо идва. И тогава... макар и неканена, обикновено нежелана, пристига ТЯ- Равносметката на живота ни. А на нас, заплеснати до голяма степен във второстепенни неща, не ни е останало време да опознаем напълно дори себе си, камо ли другите, както и да направим пълна равносметка на преживяното време. Тя обаче не се съобразява с този факт и ни изправя пред най-сериозния, труден и страшен изпит с много и то точно дефинирани и безкомпромисни въпроси от рода на: какво, кога, как и защо, сме извършили през безвъзвратно изминалите години.
Този изпит не прилича на нищо познато до този момент. Той е уникален, защото колкото и да е сериозен и важен за нас, в него има само един участник, който едновременно е и изпитващ и изпитван, и прокурор, и съдия, и адвокат. И докато при отминалите вече изпити, затруднения и вземане на важни решения , с които е трябвало да се справяме, е било възможно да се измисли нещо, което да тушира острите моменти, да се скрие нещо уличаващо, да се постъпи по начин, различен от истинския при реално съществуващата действителност, да се избяга от отговорност за това, което сме направили, сега това е невъзможно. Опитите ни да хитруваме са обречени на неуспех, защото точно ние сме напълно наясно с всичко сторено от нас. Евентуално бихме могли да заблудим другите, но не и себе си. Самоизмамата е невъзможна и опитите в това направление не водят до нищо, освен до пълен провал.
Везната на Равносметката е безкомпромисна. Тя има само две блюда. Трето блюдо за измислици или изкуствени постановки няма. В тези две блюда могат да се слагат само истини и нищо друго. В едното – добрите, а в другото – лошите. Хилавите и необосновани оправдания за негативните неща, които сме допуснали или извършили, въобще не се отразяват на поведението на везната.
Неподкупната везна показва точно как сме преживяли отминалите години. И тогава идва истинската равносметка, придружена от куп въпроси, на които единствено ние сме длъжни да знаем истинските отговори.
С равносметката автоматично идва и друг основен въпрос: защо досега не сме си задавали тези въпроси, или ако сме го правили, защо не сме намерили истинските, неподправени отговори, както и ако бяхме го направили, доколко това би променило показанието на везната. Започваме да се питаме защо не сме си правили междинни безпристрастни равносметки още от млади години и своевременно да направим съответните корекции. И учудващо за самите нас сме почти убедени, че ако наистина го бяхме направили, показанието на везната щеше да е различно и то в наша полза. Но обещанията, които сме давали, че няма да повтаряме дадена грешка, но не сме ги изпълнили не се приемат, защото виновникът е известен.
Едва ли някой ще бъде искрено доволен от резултатите, които му сервира тази безпристрастна и неподкупна Везна – Равносметка. Тя в никакъв случай няма да се разчувства от нашите съжаления, хленчения и терзания за допуснатите от нас слабости и грешки, както и от ненужната ни готовност да променим нещо, което така или иначе вече е факт. Пред нея правото ни на обжалване също не важи.
Затова, колкото повече се приближава ТЯ, ние трябва да сме готови да я посрещнем с необходимата откровеност и честност, без да чакаме измисления съд на отвъдното, който никой не е доказал, че съществува. А и да го има, с това отвъдно няма обратна връзка, така че никога няма да се разбере какво е неговото решение и следователно за останалите живи няма да има никаква полза. И още нещо, което е изключително важно - в крайна сметка, ние живеем не само за нас самите, а и за, може би най-вече, за поколенията след нас, поне така би трябвало да бъде.
Не бива да се забравя, че Равносметката на живота не е универсална, а строго специфична за всеки от нас. Няма две Равносметки, които да съвпадат напълно, така че и в това отношение не може да се получи каквато и да било грешка.
За всеки от нас везна отделна си има. Седи търпеливо и чака - кога най-после кураж ще добием, във везните нейни, делата наши да сложим. Не държи я нея богиня Темида, неподвластна е даже на Зевс. Безмълвна и честна, неподкупна и строга, незнаеща що е компромис, везната само да чака може. Не дава съвети, но милост не знае. Безпристрастна и точна, единствено тя да ни покаже може, дали в живота отминал, били сме човеци, или човешката наша същност примесена с тиня била е.
И когато настъпи залезът, не онзи “пурпурен” и т.н. залез, описан от множество поети, а истинският залез на нашия живот... Дали наистина ще сме готови да го посрещнем както трябва?
Тази тема е връстница на човечеството, но винаги е била и ще си остане актуална. Много хора са говорили, даже и писали, по-скоро са се опитвали да пишат под различни наименования и за своята собствена Равносметка. Но ако се чете внимателно, не е трудно да се установи как недвусмислено прозира субективизма на самите автори. И Съмарсет Моам написва своята “Равносметка” и то още когато е бил на 60 години. Но независимо че живее още 30 години след издаването й, неизвестно защо, той не намира време да я актуализира, или поне малко да я допълни. Дали пък не му е стигнал кураж да го направи? Въпрос, който дава и верния отговор.
© Христо Запрянов Всички права запазени
Но когато прави собствената си равносметка и е наясно с нещата, колкото и да е себичен, комплексиран, надменен, груб и безпардонен, много трудно, ако въобще може да заблуди себе си, освен ако не е тотално заблуден.