Раздяла

                                       Р А З Д Я Л А

Усещаше, че постепенно изпада в безтегловност.

Обикаляше вече няколко дни, но не можеше да си намери работа. Безработицата бе добила неимоверни размери. По-лесно бе да намери работа като бодигард или бияч, отколкото някаква по-почтена професия. Когато на няколко пъти му предложиха същото, отказа.

- Искам да откарам Цветето на Димово. – каза Аксиния. – Там поне майка и татко ще и обръщат внимание и през есента ще бъде по-добре нахранена. Там поне сега има зеленчуци в изобилие. Каквото е за тях, това ще е и за нея. Даже на детето ще обръщат по-голямо внимание, нали им е внучка.

Лъчезар подложи нейните думи на размишление и се съгласи.

Аксиния също вече бе дипломирана начална учителка, но поради липса на място или някаква друга възможност, сама беше направила избор и бе постъпила временно като чистачка в Седмо основно училище, с надеждата скоро там да се отвори място за учителка.

Тя напълни трите чанти с багаж и каза:

- Ще ни помогнеш ли да занесем всичко това до гарата?

- Разбира се. Но защо взимаш толкова много багаж? Нали в неделя се връщаш? В понеделник си на работа?

- Това са повечето дрехи на Цветето, нека да имат повече дрехи под ръка за смяна. А другите са мои стари дрехи, които скоро не съм носила и не са ми нужни тук.

- Но тук почти не останаха дрехи на детето. Събрала си всичко, като че ли няма да се връща повече?

- Няма нищо такова. Зимата ще я доведем обратно.

Лъчезар замълча.

На сутринта Камелия каза:

- Аз взимам две чанти в ръце и тръгвам напред, за да се наредя и да купя билети. Ти вземи другата чанта и Цветето. – и излезе.

Лъчезар обу обувките на момиченцето и му върза връзките като обясняваше как връзките се правят на панделки.

Вгледа се в очите на детето и каза:

- Милата принцеса на татко! – целуна я по бузките и след това я прегърна. – Искам да слушкаш много там, в Димово, татко, и като мине есента, да се върнеш мно-о-о-го пораснала!

Момиченцето го гледаше с непорочните си очи и се усмихваше.

- Хайде, татко, давай ръчичка, че закъсняхме!Ако изпуснем влака, мама ще има да ни пее след това на главите. Бързо! Бързо!

Той хвана ръчичката на момиченцето, заключи и грабна чантата в другата си ръка.

Излязоха от асансьора и се затичаха надолу по асфалта.

Скоро момиченцето се умори.

- Тати, аз не мога повече да тичам! – казваше на пресекулки то. Дъхът му се превръщаше на пара в хладния въздух.

Бащата спря, грабна я в прегръдките си, грабна тежката чанта в другата ръка и затича отново клатушкайки се.

- Няма начин, тати, ще изпуснем влакчето!

Скоро и той се умори от двете тежести, постави внимателно детето да стъпи и продума:

- Тати, и аз не мога повече така, ще припадна. Хайде да потичаме заедно, още малко, хайде заедно двамата, защото мама ще ни направи на пестил и двамата. Знаеш каква е станала напоследък. Заради майка си и баща си винаги е вършила всевъзможни глупости.

Детето тичаше със зачервени бузки, носено във вихъра от ръката на баща си.

- Тати, не мога повече! Не искам да ходя на Димово! Искам си тук, в Благоевград.

Бащата спря и приклекна до детето.

- Знам, тати! Знам! Но тази мама, тя така е решила. Ако аз и бях казал: “Не, няма да я водиш”, тя щеше да измисли друг начин и пак щеше да те отведе. И на мен ми е много гадно, тати, но какво мога да направя?!

Той сгуши детското телце отново до гърдите си и разцелува бузките му.

- Аз ще те нося, тати. Хайде!

И той затича с последни сили, защото видя, че влакът навлиза в перона.

Когато стъпиха на плочника пред коловоза, Аксиния вече се беше качила във влака и каза:

- Подай ми я!

Бащата клекна пред дъщеря си, очите му се напълниха, погледна детето в очите и каза:

- Тати, помни, че винаги ще те обичам безкрайно много! Няма да им се плашиш там много в Димово и ако те ударят или те тормозят за нещо, им кажи: Моят татко ще дойде и ще ви строши главите!... Хайде, тати! Да се разделяме, макар, че винаги съм мразил разделите в живота си. Обичам те много, тати!

- И аз тебе! – каза момиченцето, прегърна го с малките си ръчички през шията и разцелува двете му бузи. – Тати, боцкаш! – засмя се детето.

- Това не е важно сега. Тати, обичам те, помни това!

- Хайде, подай ми я! – подвикна Аксиния, защото влакът се задвижи, вперила стъклен поглед в него.

Лъчезар хвърли чантата пред краката и и след това повдигна детето и в движение го постави на площадката.

- Тати, дръж се за ръчката! И, чао!

Той скочи, замаха с ръка и извика гледайки само в детето:

- Обичам те, тати!

- И аз теб, тати-и-и! – махаше с една ръчичка детето.

Това беше последното им сбогуване.

През останалата част от живота си, бащата винаги щеше да си спомня махащото му за сбогом момиченце, застанало в цветния си анцуг, на площадката до вратата на вагона и думите, ехтящи  в хладния въздух:

- И... аз... та-ти-и!