… Казваше се Мая. Очите ù бяха странно красиви, те криеха нещо. Трудно бе за разбиране какво виждат, но в това беше чарът им…
Тя го погледна. Не знаеше дали да замълчи или имаше смисъл да говори. Реши да свърже няколко думи, но я бе обзел страх. Страх от това, какво ще каже той. От думите, които той бе изрекъл до сега.
- И това ли е всичко, което искаш да знам? Само това ли ще ми кажеш? Нима не заслужавам повече от това кратко обяснение, кажи ми, кажи, моля те! – От прекрасните ù тъмни очи заблестяха сълзи, породени от болката, която разяждаше малкото ù сърчице.
- Но ти не искаш да разбереш… Не мога повече така, Мая! Всичко, което имахме беше повече от хубаво, но е време да си отида, да те пусна. Знаеш какво казват хората, че ако обичаме нещо, трябва да го пуснем да си отиде. Не мисля, че мога да бъда момчето за теб, това, за което ти винаги си мечтала!
- А какъв ще бъде моят свят без теб, Иван? Отговори нещо…
Замислен, той виждаше как сълзите от очите ù напират все повече, как я боли ...