Разединяващите кюфтета
Правеше ги бабата всяка неделя. Почивен ден, за разтоварване. И събиране около трапезата. На която кюфтетата бяха основното украшение.
Имаше, разбира се, съдина с хляб, друга със салата, трета с прибори…
Но основното бяха чиниите с кюфтета. Много чинии. Според броя на присъстващите, обединени в семейството.
В средата беше чинията за дядото – кюфтенца от мека кайма, без подправки, да не дразни нежния вече стомах. До нея – чинията на самата баба. Пак кюфтенца, но с индрише – както била я свикнала майка й.
Там беше чинията на сина – едри, мазни, сочни кюфтаци. Пламтящи дори при поглед – пълни с чер пипер и накълцано люто чушле, за апетит. И тази на жена му – дребни кюфтенца от заместители на каймата. Макар дядото да казваше, че и каймата е заместител на месото, но…
Внучето на баба също хапваше яки кюфтаци, но без чер пипер и люто чушле. Засега.
Накрая, в малка чинийка, беше се разположило диетичното вегетарианско кюфте на внучката. Малко, защото тя пазеше линия, макар бабите да харесват деца с окръжност. Пък като станеше и веганче…
Всеки – със своето.
Но пък по документи се водеха семейство…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
Но пък кюфтетата са реалност, която свързва напитките, които обединяват
