Пътувах бавно сякаш цяла вечност. Дъждът шибаше металния корпус на колата, затруднявайки чистачките, които с усилие отмиваха поредния плисък вода върху стъклата. Двигателят мъркаше ритмично, а аз карах като през мъгла, отдадена на моята действителност, замислена над думите на една стара жена, които трябваше да изслушам до край. Недоизказаното ме мъчеше, душеше, караше ме да се изтезавам и размишлявам в дългите нощи, в които не можех да заспя. Това ли бе истината? Или всеки от нас притежаваше собствена истина? Полезен ли беше опита от казаното, трябваше ли да го следвам? И в крайна сметка щастлива ли бях?
Децата спяха кротко на задната седалка, всеки заел свое лично пространство. Ромоленето ги приспиваше. Равномерния ритъм на движението бе гарантирал спокойствието и усамотението на пътуването ми. Исках да ги види Деса. Не мога да кажа защо. Нямах все още ясна представа защо? Исках да ги види, моите синове, защото бях горда с тях. Може би част от мене искаше да се похвали, че бях постигнала нещо в живота си. Че бях докоснала безсмъртието, давайки им живот. Те бяха моето бъдеще.
В багажника, прилежно увити, бяха скрили своите аромати домашни сладки и шоколадов кекс. Безмислена феерия от сладост, която в прилив на еуфория бях забъркала в малката си кухня. Странно. Обикновено, не, винаги купувам тези неща. А сега пожелах да ги направя сама. За една приятелка от друго време. За една жена, чиято история не ми даваше мира.
Селото ме посрещна с приятната си тишина. Измито от пороя, минал преди нас. Слънцето прокрадваше лъчите си срамежливо, стопляйки охладената земя. Миришеше прекрасно. Миришеше на живот, на избуяла трева, на топлина и на уют. Спрях пред вратата й. Умислена, смълчана. Големия ми син се размърда сънено. Погледна ме с големите си топли очи. Разбра ме без думи. Бяхме пристигнали.
Деса стоеше на вратата. За пореден път осанката и силата, която все още поддържаше иначе старото и тяло, ме изумиха.
- Добър ден! - казах и усмихната.
- Знаех, че ще се върнеш - отговори просто тя и отвори широко вратата, в негласна покана.
Микаел се шмугна бързо покрай нея, докато аз разтоварвах багажа. Бебето, свито в столчето за кола, продължаваше да спи блажено, усмихвайки се.
- Това ли са децата?
- Да - усмихнах се за пореден път. - Михаил и Микаел.
- Прекрасни са, обичам децата! Влизай де! Какво си се запънала на прага?
Градината се смееше в хиляди цветове и нюанси. Плочите блестяха чисти. Някъде в дъното на двора Мики говореше на зайците и се мъчеше да ги храни с трева. Седнахме, там на ниската масичка. На нея вече стоеше джезве с току-що сварено кафе. Погледнах я изумено.
- Какво се чудиш, дете? Старите хора предусещат.
- Нима си знаела, че ще дойда?
- Ха-ха-ха-ха, шегувам се, винаги пия кафе по това време на деня. Но наистина знаех, че ще се върнеш. Ти си по-различна, нали го знаеш?
- Защо? - опитах се да прозвуча скромно.
- Защото търсиш, искаш отговорите.
- Нима не всички са така?
- Не, мила, и ти го знаеш. Въпросите, които задаваш ти, не са присъщи на хората, които се опияняват от настоящето, от парите и от лъскавия блясък на славата.
- Разкажи ми за себе си, разкажи ми живота си! - помолих.
- Животът е като тежкото вино: пиеш, опияняваш се, не можеш да спреш да го искаш. Животът те превръща в алкохолик. Пристрастяваш се към него, нямаш сили, нито воля да се отделиш от него.
- А смъртта? - попитах, побиха ме тръпки.
- Какво смъртта? Всеки път, когато заспиваш, умираш. Раждаш се за друг свят. Срещаш се с други хора. Някои ги познаваш, на други не можеш да видиш лицата, защото те чакат от другата страна. Там, където ще се родиш, след като умреш.
- Удивлява ме спокойствието ти, когато говориш за тези неща.
- Защо? Единственото нещо, което е сигурно в живота, това е смъртта. Трябва да се научиш да я ласкаеш. Трябва да се сприятелиш в мислите си с нея, за да ти позволи да отнесеш знанията си от този живот от другата страна.
Деса отряза огромно парче сладкиш и го захапа с огромна наслада.
- Родена съм в Солун. Детството ми премина по кривите улички на града, между белите къщички, обвити в бръшлян и бегонвил. Бяхме една сюрия деца, които търчахме боси по калдъръма. От мамината къща се виждаше морето. Огромно синьо. Спокойно през лятото и побесняло, когато свиеше студа. Обичах да си го представям като огромно око, което бди над мен. Всяка вечер, преди да си легна, му се молех да ни закриля. За мен то беше съдба и любов. Никога не можах да забравя моето море. Сега, когато съм тук, ми липсва неговия мирис. Липсва ми чувството за безбрежност, когато го погледнех сутрин.
- Искаш ли да те отведа там?
- Къде, в Солун? Ще се върна там, когато ми дойде времето. Все още има живот в мен. Ще се върна там, за да умра до моето море.
- Толкова си сигурна във всичко - смотолевих, беше ми неудобно, страхувах се да не я обидя.
- Казах ти, Деса, старите хора предусещат края. Моят съпруг ще ми каже.
- Как така? - избухнах в смях, не можах да се сдържа.
- Нощем в сънищата си се срещаме. Там сме млади, както когато се видяхме за първи път. Говорим си с часове за изгубената си любов. За времето, което не беше отредено за нас в този живот.
- Е, че ти колко време си живяла с него?
- Ех, Деса, съпругът не винаги е този, с който си обвързан чрез документ. Това е онази част от душата ти, която живее в тялото на другия. Срещаш го, сетивата ти го познават, копнеят по него, но не винаги може да бъде твой.
Замислих се.
- А как си сигурна, че е той?
- Ти слушаш ли ме, момиче? - скокна Деса. - Душата разпознава своята изгубена, откъсната част. Когато телата ви се единят, постигате блаженството на цялото. Когато си с твоята половина, думите нямат значение, жестовете, ласките се превръщат в единствен повик на душата да се едини с божественото.
- Защо не се раждаме с една цяла душа тогава?
- Какъв би бил смисълът на живота, Деса? Родена си, за да търсиш, за да се усъвършенстваш, за да придобиваш опит и знания и да получаваш уроци. Аз получих своя урок. Беше жесток, но го приех.
- Значи цял живот си била с мъж, който не обичаш?
- Цял живот бях с мъж, който ми беше отреден, за да открия истинския. А той е бил винаги до мен. От раждането ми. Ще ме посрещне и от другата страна.
- Значи ти...
- Не съм изневерявала в смисъла, който влагаш. Бях с човека, който беше за мен. Бях щастлива с него. Никога не ще съжаля за миговете, прекарани с него. Няма да съжаля и за детето, което си откраднах от съдбата.
- Ама вие си имате и дете?
- Да, едно, най-малкия ми син се роди от тази любов. И само той остана до мен. Другите се разпиляха по света. Любимият ми остави закрилник на този свят, след като вече сам не можеше да ме закриля.
Стана ми някак тежко, заради думите й. Нима аз живеех в заблуда? Нима ми предстоеше да открия онази част от мен, която липсваше? Деса сякаш ме четеше:
- Не го мисли, дете, другата ти част може да е останала в отвъдното.
Мъничкия Михаил се размърда и се усмихна сънено.
- Кръстила си двамата си сина на Архангела, а? На душевадеца? Не си сгрешила. Той пази цялата душа. Той ще пази и децата ти.
- Не съм го мислила точно така - казах. - Големият го кръстих на състезател от Формула 1, а малкия - на царя, Борис Михаил.
- Ми те пак са на Архангела, мила - усмихна се топло Деса.
- Мислиш ли, че те наистина бдят над нас? Светиите, имам предвид.
- Убедена съм в това. За мен това са хора, които много одавна са достигнали съвършенството и са получили задачата от Бог. Той им дава силата да ни закрилят.
- Защо не се прераждат като нас?
- Това кой го каза?- подсмихна се Деса. - Не можеш ли да си представиш, че във всеки момент някой от тях е тук сред нас? Иначе отдавна да сме се самоунищожили.
- Не вярвам, че хората са толкова зли.
- Всеки се ражда със съдбата си. Да влезем, имам ядене. Ще преспите тук. А утре ще продължим.
Покорно последвах Деса в къщата. На топлото старовремско огнище къкреше тихо боб по гръцки. А приятната топлина замая децата, които кротко легнаха да спят.