lubara (Любомир Николов)
204 782
22.11.2011 г., 21:18 ч.

Разходка в Стария град 

  Проза
2090 0 9
1 мин за четене

 

       Стоя пред входа на панаира, с лице към булеварда и залязващото мартенско слънце. Колата, изминала около двеста километра, съм паркирал в малка уличка отсреща. В джоба на изтърканото ми кожено яке има мартеница. За нея.

       Пред мен на около двадесет метра изскача момиче, с бяло поло и черно манто. С високо вдигната ръка, походката ù е почти момчешка. Прегръщаме се.

       Подавам мартеницата. Тя протяга длан, в нея има червенобяла лента за здраве.

             - Може и на глезена – ми казва, аз се колебая, усмивката ù ме е пронизала.

       Вървим по моста към Стария град. Реката е отразила първите проблясъци на вечерните светлини, около нас шуми градът, вече се изкачваме по стъпалата нагоре. Изведнъж става тихо, чуваме собствените си стъпки. Времето е спряло. Световете ни са се докоснали, моят е изостанал, нейният е избързал. Звездите на небето ни се радват, жълтата луна се усмихва, топлият предпролетен вятър ни докосва съучастнически. Калдъръмът под краката е станал гладък от тихото движение на сенките ни. Говорим за приятелства, за млади наивни любови, за планински пътеки и лунни нощни разходки.

        Говорим за всичко. 

                                                           -- -- -- --

       Минавам подлеза, насреща ми е входът на панаира. Отведнъж го съзирам. Висок, но не много, бялата брада контрастира с кестенява права коса. Махам му с ръка, след миг се прегръщаме.

            - Когато пресичах подлеза, все още не те познавах - дарявам му усмивка.

        Подава ми мартеница, увивам я около китката си и търся неговата.

        Вървим по моста към Стария град. Походката му е почти момчешка. Под нас реката е отразила блясъците на настъпващата вечер. Изкачваме се по каменните стъпала нагоре, чемширите ухаят, часовниковата кула в далечината затрептява и нарушава тишината. Времето сякаш е спряло. Паралелните ни светове са се преплели. Край нас в синкавия здрач звучи мелодия на латерна, ние танцуваме валс. Бледата луна ни се радва, звездите се усмихват, а предпролетният вятър ни гали съучастнически. Сенките ни тихо се плъзват по неравния калдъръм. Говорим за нас, за приятелства, за млади и стари любови, за снежни планински върхове и топли безлюдни плажове.

          Говорим за всичко.

          И вече знам, че винаги ще си говорим.

 

 

         18.10.2011.                                                       Любомир Николов

© Любомир Николов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Деси, благодаря ти, сюжет за малък разказ, да! Поздрави!
  • невероятно, изненадващо, красиво, интересен сюжет, любопитна образност.
  • d49, поздрави! Всъщност изискването беше такова-1800 знака.
    И тук номинациите ни задминаха, карай да върви!
    Този разказ си е номиниран от когото трябва, ти ме разбираш за какво говоря, нали!
  • Силвия, Ваня, поздрави и от мен!
  • Харесах! Поздрави, Любо!
  • Поздрав, Любо!
  • Елена, конкурсът излъчи наградените разкази. Ще ти пратя линк, за да ги прочетеш. И после ще говорим. Поздрави!
    Росица, прочетох твоя разказ за една улица в Пловдив. Обичаш го, да. Поздрави от мен!
  • Поздрави от една жена, която много обича да се разхожда из този Стар град!
  • Много ми хареса! Прочетох си го отново. Припомни ми... Сърдечен поздрав!
Предложения
: ??:??