Топлите есенни дни са времето, в което старите хора се радват на слънцето. То вече не ги плаши както през лятото. Имат на разположение цял ден и не бързат. Седемдесетгодишният Стефан бе седнал на една от пейките в парка. Слънцето даряваше топлина в късната есен. Мъжът се бе отпуснал на пейката и си мислеше за нещата от живота. За това, че мъдростта идва твърде късно, когато вече няма сили. За тревогите, които много често са били неоснователни. За годините минали в труд. Работа за насъщния. Унесен в своите мисли, той чу звук от желязо по земята. Обърна се и видя свой стар познат.
- Как си Петко? С помощник си гледам - каза Стефан. - И аз имам бастун, но гледам много да не се подпирам него. Още ме държат краката. Сядай де!
- Добре съм! - каза Петко. - Не съм тръгнал на разходка, че да сядам. Хайде да се разходим и ще си говорим.
Стефан стана от пейката. Двамата мъже тръгнаха по алеята. Вървяха бавно. Добре облечени. Със самочувствие на успели в живота хора. Говореха тихо. Поздравяваха тези, с които се разминаваха.
- Хубаво е! - каза Стефан. - Имаме време за всичко. Но ми е някак тъжно. Сякаш си доизживявам дните. Искам да си направя план за нещо, но се спирам. Казвам си, че няма защо да го правя.
- Да се стегнеш! - каза Петко. - Какви са тези приказки! Ти знаеш ли колко ще живееш, че говориш така? Моят дядо беше на преклонна възраст и продължаваше да сади дръвчета. Махаше лози, слагаше нови. Не знаеше, дали ще види плодовете им. Но правеше всичко така, все едно беше млад и има много време пред себе си.
- Прав си! - каза Стефан. - Сега имам време да мисля. Когато бях млад действах без да разсъждавам. слушах сърцето си. Казвах си, че нямам време да мисля и трябва да действам. И в такова бързане мина цялата ми младост. Ех, да можеше с този акъл, който имам сега да се върна само тридесет години назад...
- И какво щеше да направиш? - попита Петко. - Пак щеше да бързаш. Да изучиш децата. Да си построиш дом. Да си купиш кола. Да не лишаваш семейството си от нищо. Такъв е животът. В началото те гледат, после гледаш и накрая си спомняш.
Две майки с децата си минаха покрай възрастните мъже. Спряха се и ги поздравиха. Не се познаваха, но от уважение. В парковете и в гората всички хора се поздравяваха. В града нямаше време за това.
- Знаеш ли? - каза Петко. - Мен отдавна не ме е страх от старостта. Аз съм я приел още като се пенсионирах. Много набори ги няма, Много неща не са както преди. Тук ме боли, там ме стяга. Но не се предавам. Я виж, погледни се. Виж и мен. Какви гладки лица имаме. По някоя и друга бръчка, но е нормално. А виж младите. Някои от тях не могат да си мечтаят за това, което имаме.
- И мен не ме е страх - каза Стефан. - Просто се замислям какво съм искал и какво съм направил.
- Човек никога не е доволен - отговори Петко. - И да ти кажа, затова е тъжен. Какво нямаш? Я кажи? Жена ли? Деца ли? Авторитет, ако щеш. Какво ти липсва? Искаш да си още млад? Е, няма как да стане.
- Искам просто да имам време да се радвам - каза Стефан.
- Отдавна се разхождам в парка. И всеки ден виждам нови хора, които вървят по алеите. Това е разходката на старостта. Преди много години и те са били млади. Виж онези жени. Говорят си. За сериали. за децата. Това им е утехата. Както и ти се утешаваш със слънчевите дни на есента.
Стефан се усмихна. Усмихна се и Петко. Седнаха на една от пейките в парка. Говореха си. Спомняха си. И на двамата им бе хубаво. Защото знаеха, че имат време за всичко.

Явор Перфанов
19.11.2022 г.
Г. Оряховица