Разкаянието на разбойника
Седемнайсетгодишен Митю Ганев бил чирак у дядо Сево.
Дядо Сево е баща на баба.
Чиракувал три месеца - от ден до пладне.
Една вечер дядо Сево вижда, че задниците на воловете са целите в кръв…
- Откъде тая кръв по воловете?
- Ами от тях...
- Как така?
- Като дигнаха глави цял ден не се запасаха! Разсипах се...
- Е, тогава как ги стигна, че ги нарани?...
- С пищова...
- А бе, ти акъл имаш ли в главата! - и му зашил един по врата.
*
Митю бързо се прославил като изключителен стрелец.
Той слагал пъпеш на рога на вол и от 20 м. го улучвал!
Като чирак при дядо Сево извършва и първата си кражба!
Пасейки животните в Хайдар кория, ограбва пазарджия от съседно село.
След този грабеж хваща гората и започва да граби и кьораво и сакато…
Особено по панаири – причаква панаирджиите и прибира пари и злато!
Заради богатата плячка четата му от бързо нараства.
При най – елементарна съпротива е стрелял на месо…
Народа сътворил и песен за злодеянията му :за Каню и Злата от Чемурлий!
Двамата младоженци тръгнали за малевския панаир, на Богородица.
Митю ги причаква, ограбва златните им накити и ги убива…
Полицията завардва със седмици цели региони…
Забраняват на селяните да вземат храна, когато излизат на работа…
Надявали се, че така разбойниците ще огладнеят и сами ще се предадат.
Но Митю имал и много ятаци, които закрилял и така оцелявал…
Земеделския депутат Коста Янчев, открито подкрепя разбойника!
Казват, че това е една от причините за зверското му убийство…
Комунистите дори внедряват в четата свой човек…
Целта им била: неуловимия разбойник да работи за тях…
Дядо ми, съратник на Коста Янчев, също е помагал на Митю.
Често през нощите, в района на Старите лозя, храна му носил и дядо Сево.
*
След години полицаите успяват да заловят ятак на Митю Ганев.
С конвой от един човек го препращат пеш до Кърджали.
На около 20 км. от Хасково спират да починат.
Митю Ганев ги причаква от засада, извиква на охраната да се предаде.
Полицая открива огън.
С единствен изстрел Митю го прострелва...
Излиза от прикритието и отива до убития!
Вижда, че застреляният униформен е самият дядо Сево...
Неговият първи и последен чорбаджия, дето хляб му е давал…
Хвърлил оръжието, коленичил и прошепнал:
- Какво направих, бай Сево? Не знаех, че от немотия си станал полицай...
Четниците набрали полски цветя, закичили мъртвеца…
Митю спрял първата минаваща каруца, натоварили трупа.
Турил в пазвата му шепа жълтици.
Поръчал на каруцаря да предаде на стрина Деля:
- Сторих голям грях… Убих го погрешка...беше свят човек!
*
Властта се вижда във чудо – включват се и военни подразделения!
Накрая попада на своя Юда – предават го в района на Минерални бани.
Издебват ги когато спят и избиват до крак…
Полицаите набучват главите на разбойниците на колове!
Така преминават през Хасково под звуците на военната духова музика!
Пред очите на деца и възрастни!...
За назидание и поука на всички простосмъртни!..
© Никола Тенев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Хвала ти човече!
Дядо ми, по -точно на мама дядото - Димитър Таков Димитров е крил Митю в нашата къща, ятак му е бил... Викаха му Комитата или Дяд Тъпанар. С втория си прякор е описан в книгата на Петър Ангелов "Жаравата".
Малка корекция: Митю е един от първите притежаващи пистолет "Валтер".Дядо ми разправяше че от сто крачки алтън пробивал...В Хасковския исторически музей има няколко снимчици на дядо, на четата и на Митю...
Хвала ти човече, още един път - разплака ме...
Зем. -
Имах нужда от нещо криминално. Историята ми харесва много. Има трагедия, наказание, разкаяние.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Тъпото и безхаберно изпълнение на тъпи и безхаберни заповеди „от горе“ и днес е част от служебната характеристика
Покрай сегашните си занимания нещо се позарових напоследък в белоемигрантската литература и тъй попаднах на мемоарната книга на Михаил Каратеев „Белогвардейцы на Балканах“*. Роден през 1904 година, този човек е понесен от евакуиращата се армия на Врангел и попада първо в Югославия, а след това и в България. В България по това време – останала с двайсетхилядна войска след злощастния Ньойски договор – в опразнените наши казарми е разположена отличната армия на Барона. Каратеев завършва във Велико Търново последния випуск на Сергиевското артилерийско училище, а след като през пролетта на 1922 г. Стамболийски под натиска на Съветска Русия разформирова, обезоръжава (уж де) и разселва сплотената руска войска, той заедно с кавалерийската си част попада в Търново Сеймен, сиреч днешния Симеоновград.
Цяла една част от книгата е посветена на живота му тук. Удивително четиво, ви казвам! Михаил Каратеев пише мемоарите си малко преди смъртта си: той умира в Монтевидео на 24 октомври 1978-а след три инфаркта: четвъртият бил съдбоносен. И на тази си възраст смайващо точно помни имена, събития, та дори вмъква и малко смешничко запаметени български фрази. И е адски любопитно да се прочете как младият човек – осемнайсетгодишен по онова време! – е видял България и българите в малкия град и из селата от началото на 20-те години на миналия век. Разказва за нас много добронамерено и дори с любов, с една уважителна ирония. И дори, представете си, нарича тия места „по нашия край“!… Струва си да се прочете тази книга…
Митю Ганев (вдясно) и Ради Делчев
Няма как да преразкажа всичко, което е написал Каратеев, но има един епизод в „Белогвардейцы на Балканах“, който направо ме уби. След като разказва смайващо точно за събитията от 1923 година (където в прав текст се описва участието на Врангеловата армия – да кажем в потушаването на Септемврийското въстание), Каратеев отделя специална глава и на… Митю Ганев. Българската историография бая време се чудеше какво да го прави тоя Митю Ганев и като какъв да го представя в дебелите книги и дори по едно време го изкара едва ли не революционер. Чак филм имаше, „Последният войвода“ с Васил Попилиев в главната роля, в който аха-аха да излезе направо комунист. Те във филма май затова го и очистиха – да не стане комунист – забравил съм вече.
А той Митю Ганев си е бил страхотен разбойник. Четата му е всявала ужас сред богатите, а пък бедните направо са го обожавали и често са го укривали от потери и войска, защото се е правел на Робин Худ. Властта го е преследвала, но без да си дава много зор, обаче след като прави неуспешен опит да задигне пет милиона от държавната банка в Хасково, хайдутинът съвсем озверява. Михаил Каратеев описва съдбоносната за войводата случка ей тъй:
„От държавната банка в град Хасково, на трийсет километра от нас, трябваше да се занесат с автомобил пет милиона лева в някакво учреждение в Харманли. Работата се подготвяше в строга тайна, но Митю Ганев, който навсякъде имаше свои хора, предварително научи всички подробности и устрои засада в много удобно място. Когато се появи автомобилът, в който пътуваха двама банкови служителя с парите, шестима въоръжени с револвери бандити изскочиха от храстите, преградиха му пътя и му заповядаха да спре. Вместо това обаче шофьорът – руски капитан, видял къде-къде по-страшни неща – дава пълна газ и под градушка от куршуми се промъква през пусията. Един от чиновниците беше тежко ранен, но парите бяха спасени, а Митю Ганев, на когото рядко му изневеряваше късметът, беше извън себе си от ярост.
Из цяла България циркулираше речената от него фраза: „Тоя руснак ми измъкна от ръцете пет милиона, за туй нещо той ще плати с главата си, пък и сънародниците му сега вече да не чакат добро от мен!“
На шофьора беше дадена голяма награда и му препоръчаха веднага да изчезне от България, което той и направи, а ние, като излизахме на работа, взехме да внимаваме и понякога си вземахме и револверите. За щастие никой от нас не пострада, тъй като съдбата му беше оставила на Ганев твърде малко време за мъст. Неговите операции добиваха все по-голям размах, по пътищата в нашата област почнаха да грабят отчаяно пътниците, безстрашният и щедър разбойник се превръщаше в кумир за цялата българска беднота, и правителството най-сетне реши да се захване сериозно с него…“
И наистина вече му вдигат яко мерника. Спретват му една грандиозна хайка с участието на два полка, няколко роти граничари, жандармерийски съединения и една сборна руска част. Отцепват един обширен район от двайсетина километра в диаметър, приклещват го в горите между Хасково, Търново Сеймен и Харманли и накрая изпозастрелват и него, и още седмина от дружината му. Отнасят труповете в Хасково и там, без много-много да му мислят, им отрязват главите, набучват ги на колове и почват да ги разнасят из града. В разгара на цялата тая веселба обаче от София пристига телеграма: изтрепаните бандити да бъдат… обесени! И да повисят така в центъра на Хасково за назидание на всички. Хубаво, ама как се бесят тела без глави?!
И сега – пак Каратеев: „Началникът на хасковския гарнизон обаче беше находчив човек: той се разпореди да пришият с тел разбойническите глави към телата и после да се изпълни заповедта, дошла от столицата.
Речено-сторено: прикачиха им на бандитите главите и ги изложиха проснати на площада, докато вдигнат бесилките. Наоколо се тълпеше множество, привлечено от рядкото зрелище, дойдоха да позяпат и някакви селяни. Те дълго се взираха, минавайки от тяло към тяло, а после вдигнаха олелия: ние, демек, Митю Ганев го знаем отлично – ей му я главата, обаче му е притурена към чуждо туловище! Пък и изобщо всички глави са попаднали не на мястото си. И кой знае какви ужасни последствия може да има това в задгробния живот! Под напора на общественото мнение се наложи „кърпачите“ да си оправят работата и когато всичко беше наред, овесиха разбойниците на площада, та да им дойде на всички акълът в главата…“
Това е епизодът от книгата на Каратеев, ама защо ви я разправям цялата тази история… Разправям ви я, защото аз сега с ум се бия: наистина ли за българския чиновник тия близо деветдесет години въобще не са минали?! Защото тъпото и безхаберно изпълнение на тъпи и безхаберни заповеди „от горе“ сякаш и днес е част от служебната характеристика на чиновника – точно както е било тогава!
*Може да се прочете на: http://xxl3.ru/belie/karat.htm
Христо Карастоянов
Малко допълнение към информацията от Зем.