Този път Хесер ни остави прави. Никакъв чай или други учтивости. Глухарьов застана с ръце зад гърба, като при строева подготовка. Военният си е военен. Аз, след почти 24 часа на крак, се бях подпряла с две ръце на облегалката на единия от столовете пред бюрото на шефа. Просто не бях в състояние да стоя изправена. Не и след всичко, което ми се изсипа на главата през последните няколко часа. Сега ни чакаше много дълго конско евангелие. Или по-лошо. 

- Каква е тая помия дето сте я надробили?! – викна шефът и аз примижах.

Усещах струящата Сила, макар че той все още не я беше насочил към мен. Различен от неговия ранг не губи самообладание. Просто искаше да ни покаже, че много сме загазили. Глухарьов дори не трепна – явно беше по свикнал от мен на бесни шефове. 

- Защо не знам нищо за хулиганстващ тъмен маг от Първо равнище? – попита ме Хесер и ме изгледа изпепеляващо. 

- Това бяха детски глупости... – започнах аз, но Хесер ме прекъсна рязко:

- Пръстенът на Шааб детска глупост ли е? А жертвоприношението?

- Той не е направил жертвоприношението... – започна Глухарьов, но Хесер му кресна:

- Теб изобщо не съм те питал! Трябваше да й влееш ум в главата, а не да се водиш по нея! 

- Простете, но правя онова, което е редно – отговори му Глухарьов и се изпъна в стойка мирно. – Момчето не е участвало в убийството. Той е само неволен свидетел. 

- Да, проверих това вече – кимна Хесер. 

Кой знае защо, фактът, че Глухарьов му се опъна май го усмири. Ако знаех, че така стоят нещата, щях първа да се изрепча.

- Въпросът е защо АЗ не знам за такъв проблем – продължи Борис Игнатиевич малко по-спокойно. - Или защо и Завулон не е информиран, впрочем.

Такааа, нещата ставаха от лоши по-лоши. Хесер, естествено, се е свързал със Завулон и са се разбрали помежду си. Старите кучета се познават от векове. И съответно са се зачудили защо аз не съм казала на никого от тях за ситуацията, която се заформя... Следователно виновната в тази ситуация бях аз. Мразя да съм изкупителна жертва...

- Защото съм само на 25 години Хесер – мрачно отвърнах аз. – Откъде да знам, че той ще се забърка в подобна каша? За мен си беше просто едно момче, което не знае съвсем какво да прави с дарбата си и се чуди как да си уплътни времето. Отидохме с колегата, сплашихме го, той разбра, че нещата са сериозни. Не знаех, че ще стане така.

- Ти затова си Висша, за да знаеш! – викна ми Хесер и удари по бюрото си. 

Предметите по него подскочиха на поне трийсет сантиметра височина. Рядко виждам шефа толкова бесен и сега много ми се прииска да се скрия някъде или просто да избягам от кабинета му.

- Наташа, това не е игра – продължи той, вече малко по-спокойно. – Всяко едно действие може да наклони везните към Светлината или към Мрака и да настъпи катаклизъм. Знаеш това, нали?

- Само на теория – безизразно казах аз. – Хесер, не съм искала да влизам в Патрула и ти го знаеш. Не исках да се забърквам и в тази задача. Не мога да гледам с трийсет хода напред. Просто не мога – и се опрях тежко на облегалката на стола. 

Още малко и наистина щях да припадна – от изтощение, умора и какво ли още не. Хесер явно усети накъде отиват нещата, защото изкомандва:

- Седнете, и двамата! 

Не чаках втора покана, а се стоварих в единия от столовете. Всичко това почваше да ми идва в повече и леко ми се виеше свят. 

- Добре, за момчето – да кажем, че ще го преглътна. А за жертвоприношението някакви извинения да имаш в ръкава?

Въпросът беше язвителен и отправен към мен. Поклатих глава.

- Ама, Хесер, та аз разбрах какво точно е едва след като видях снимките по делото! – възкликнах аз възмутена от дън душа. Ако искаше, можеше да ме обвини и за международното положение! – Откъде можех да знам, че подобно нещо ще се извърши и че това момче ще стане свидетел?! Аз не съм пророк!

- А защо не почна да го следиш, Наташа? – попита Хесер назидателно. 

- Моля? Бръмбари ли да му инсталирам в дома?! – продължих да се възмущавам аз. – И двамата знаем, че са незаконни по Договора. 

- Извинете, Борис Игнатиевич! - намеси се Глухарьов.

Досега, докато ние с Хесер кръстосвахме шпаги, той беше слушал тихо и кротко. Чудно, какво ли точно искаше да каже? Или просто искаше да се навре в устата на вълка повече, отколкото вече го беше направил. Реших да проверя кое от двете е, вместо да го прекъсна и така да го изложа пред шефа. 

- Слушам те, Глухарьов – отговори Хесер с тон, който аз разчитах като „къде се бъркаш бе, тъпако?!“

Моят колега-човек остана напълно глух за тона на шефа ми и продължи, след като получи формално разрешение:

- Знам, че тези неща касаят само вас, поне толкова разбирам, но поради естеството на престъпленията не виждам връзката между двете. Деянията на момчето могат да се окачествят като дребна простъпка породена от незнание...

- Спести ми лекцията по криминалистика – прекъсна го Хесер, като преподавател на устен изпит в лошо настроение. – Изплюй камъчето! Какво искаш да кажеш? 

- Искам да кажа, че Наташа няма никаква вина – отговори Глухарьов като ми хвърли един бегъл приятелски поглед и след това се втренчи в Хесер. – Между двете събития няма видима връзка. Никой не би предположил, че същото момче ще се забърка в още по-голяма каша. Вините я несправедливо за нещо, което е извън нейния контрол.

- Какво да ви правя вас двамата? –въздъхна Хесер и ни погледна криво. 

Това не беше точно въпрос, така че си замълчах. Въпреки че много ме сърбеше да се обадя. Глухарьов се беше опитал да ме защити, което му правеше чест, но въпреки това фактът си е факт – Различен се беше опитал да направи неправомерно жертвоприношение и се беше измъкнал ненаказан. А аз се бях издънила в първата си оперативна задача. Хесер обаче също мълчеше. Винаги губя тази игра.

- След като съм се издънила толкова качествено - започнах горчиво аз и погледнах Глухарьов извинително, – прати някой оперативен на мое място и да прекратим този фарс! 

- Ааа, така не става, Наташа! – вдигна назидателно пръст Хесер. – Ние не правим така – един да се провали и после друг да му оправя кашите. Не може. Тук е като в армията – кой каквото си е надробил, това ще сърба. 

- Не съм била в армията, откъде да знам как е там? – промърморих аз, но знаех, че ме е чул. – И сега какво?

- Сега - започна Хесер, – ти сама ще оправиш нещата. 

- И как точно? Да претърся цяла Москва за побъркан Различен с неизвестен цвят? – извиках истерично аз. – Как точно се очаква да направя това? 

- Никак – гласеше краткият отговор. – Просто утре те искам обратно на работа в районното. 

- Как така в районното?! – попитах невярващо аз. – Нали се издъних? 

- Мисията ти още не е приключила – отговори той и започна да човърка някакви камъчета в купа пред себе си. – Така че ще работиш със Сергей до второ нареждане. Свободни сте, и двамата.

Ние станахме да си вървим. Едва на вратата Хесер се обади: 

- И Наташа, бъди му благодарна, защото той ти спаси задника в тази ситуация.

Много исках да отговоря на това, но реших да не си играя с Хесер, когато е бесен. Затова си замълчах и затворих вратата на кабинета му. Вече отвън, дръпнах Сергей за ръкава. Той се обърна и ме погледна въпросително.

- Благодаря! 

- Няма за какво – усмихна се той уморено. – Старият не беше прав. 

- Прав беше, издъних се като дилетант – наведох глава аз.

- Ей, да не ми се вкиснеш сега? Тия работи се случват. Не може винаги всичко да става от първия път. Ще се понапънем, ще се получи. Истината е, че се справи добре. Като за начинаещ – добави той и се засмя. 

Прегърнах го и той не се дръпна. Рядко имам подобни мераци, но точно в тоя момент имах особена нужда някой да ми каже, че е на моя страна. 

- Всичко ще бъде наред – промърмори той, сякаш усетил какво точно искам да чуя. – Ще го хванем тоя изрод. 

- Мислиш ли? – вдигнах аз глава нагоре. Той ме пусна и ме хвана за раменете. 

- Сигурен съм! – съмнявах се, че си вярва, но се радвах, че поне се опитва да ме утеши. – Време е да се напием. Това е правилото след дълга нощна смяна – добави той и ми намигна. 

- Не можем – жално проплаках аз и опрях гръб на най-близката стена. – Трябва да дочакаме инквизитора...