5.06.2021 г., 7:49 ч.

 Различни Взаимоотношения (книга 1, част 2) - 11 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
788 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
16 мин за четене

Заварих Глухарьов на телефона. По риза, сакото го беше хвърлил на облегалката на стола си. Беше затиснал слушалката на рамото си, а иначе си белеше портокал. Обичам портокали.

 

- Да, Антошка, непременно ще го полеем. Да, водката е от мен. – говореше той със събеседника си от другата страна на линията и се усмихваше. – Прати някой да ги донесе следобед. Да, - той погледна часовника си – към четири. Благодаря ти много, поздрави вкъщи! До следобед, чао!

 

Той затвори и се облегна назад с вида на човек, който наистина се чувства много успешен. Или като котка, на която току-що са дали цяла кана с мляко.

 

- Какво става? Кой беше този? – попитах аз, докато се настанявах зад бюрото си.

- Антошка, колега следовател от съседното районно. Ще ни донесат всички документи по случая днес в четири. Оказа се, че имат доста. За смъртните случаи обеща дори да ни даде пълните доклади от патоанатома и да сподели малко информация, която е получил извън докладите.

- Задействал си чара си? – не се сдържах да се избъзикам аз.

 

Той махна с ръка, остави портокала, който белеше и се разрови из чекмеджетата на бюрото. Понякога се чудех как изобщо намира нещо там. Според мен единственият начин да се почистят е просто да изсипем цялото им съдържание на пода и ритуално да го подпалим. Имах такива планове от няколко седмици...

 

- С Антошка сме приятели от цяла вечност. – обясни той, докато не спираше да ровичка. – Освен това той с радост прие да ми тръсне десетте жалби.

- Цели десет? Много са, как не са им обърнали внимание? Серьожа, стига си ме дразнил с тоя портокал! – не се сдържах аз, просто много ги обичам. – Да не си ходил до кафенето без мен? – добавих преднамерено възмутено.

 

Той прихна да се смее.

 

- Това е изхранване за родната милиция. Една от тъжителките от автобуса сутринта, дето им бяха свили документите, дойде преди малко с цяла торба портокали. От благодарност, че сме им помогнали. – отговори той и ми хвърли един портокал. – Дръж!

- Ти да видиш. – засмях се и аз, докато се борех с дебелата му кора. После се сетих, че имам подходящи инструменти и извадих камата от канията.

- Интересен похват. – констатира Глухарьов между хапките плод и ме изгледа със съмнение.

- По-лесно е просто. – отговорих аз.

 

Камата наистина вършеше перфектна работа – какво пък, по-добре да беля портокали с нея, отколкото да дера нечия кожа, нали така? Макар че, ако питам Тъмните, нещата щяха да стоят по друг начин. Което ми напомняше, че трябва да го осветля по някои въпроси...

 

- Серьожа, трябва да поговорим. – обадих се аз, след като и двамата бяхме изгълтали горе-долу половината торба с портокали.

 

В кабинета му миришеше на свежо, все едно сме включили скъп ароматизатор. Глухарьов вдигна вежди и театрално изпелтечи:

 

- Ама миличка, ние нали сме само приятели...

- О, я се разкарай! – засмях се аз. – Много добре знаеш, че не е такъв разговор! Става дума за Миша и неговия приятел, шефа на сексманиаците. – Глухарьов стана сериозен на секундата.

- Обадил ти се е, значи? Кога ще се срещаме? – попита той и затършува нещо в сейфа си – отвътре извади пистолет, който очевидно не беше служебният, защото той си беше послушно в кобура.

- Аз вече говорих с него. – уточних аз. – Слушай какво стана.

 

В следващия половин час изложих на Глухарьов както фактите, така и подозренията си, че въпросният Валера не само няма да ни помогне, но и прикрива виновника по някаква причина. Глухарьов не пропусна да ме нахока, че съм отишла сама, но общо-взето слушаше през повечето време.

 

- Е, какво мислиш? – попитах аз накрая.

- Имаш право, и нямаш право. – почеса се той по тила. – Но от това, което чувам, оня е пълен боклук. Ще действаме по нашите методи.

- И какви са те? Любопитно ми е какво правят милиционерите в подобни случаи.

- Проверяват цялата информация по случая – започна да изброява той на пръсти. – После обхождат района и разпитват свидетели, преглеждат доклади. Едва след това се правят на герои като по филмите и то едва след като вече има установен план за действие.

- Следователно, какво правим?

- Чакаме да стане четири следобед. – отговори той и погледна часовника си. – Имаме час почивка.

- Нямаме. – поправих го аз и станах, прибирайки камата в канията. – Трябва да обясним ситуацията на Зимина. Тя все още не знае.

- Вярно. – той също стана и облече сакото си. – Няма ли край тоя ден? – изстена той с поглед в тавана.

- Питам се същото от десет сутринта. – отговорих аз и излязохме от кабинета.

 

Разговорът със Зимина мина по план – обяснихме й накратко какво се случва, а Глухарьов изложи плана за действие за момента. След като пусна няколко пиперливи псувни по адрес на насилника (изобщо не очаквах в речника й да има подобни думи, камо ли да ги чуя от устата й), тя ни даде благословията си да го разкъсаме на парчета. Нищо чудно, аз бях на абсолютно същото мнение. Началството беше информирано, така че можехме да се върнем към чакането на документите.

 

Общо-взето, бях разглобена. Исках да си ходя, а смяната нямаше да свърши преди седем-осем. Затова се проснах пред компютъра и се вторачих в някакъв сайт със смешни картинки. Глухарьов се изпружи да дреме на дивана. Но този ден не ни беше писано да си почиваме.

 

- Какво правите, безделничите ли? – подаде се през вратата Антошин.

 

Беше усмихнат до уши, цивилен (оперативните са цивилни почти в 90% от времето, за да се сливат с тълпата) и въоръжен. Сергей отвори едното си око и отговори:

 

- Разкарай се, Антошин, това е заслужена почивка. От сутринта търча напред-назад – и демонстративно покри главата си с някакъв вестник.

- Аз именно затова идвам – обяви Антошин с нетърпящ възражение тон и смъкна вестника от физиономията на приятеля си.

 

Последва кратка борба в стил „ах ти, стар идиот такъв“ и много рошене на перчеми (на Антошин де) и след това Антошин измъкна като фокусник бутилка от половин литър водка от задния джоб на дънките си.

 

- Дошъл съм да ви почерпя – обяви гордо той.

- От какъв зор? – вдигна вежди Глухарьов.

- Заради стоически свършената работа сутринта. Хванахме обирджията от автобуса!

- Толкова бързо? – намесих се аз в разговора. Антошин кимна доволно и отново се ухили.

- Да, представяте ли си, идиотът продължил да обира хората по същата линия. Обаче налетял на Пашка, нашият дежурен. Той, така се оказа, пътувал със същата линия за работа и надлежно го закопчал. Да му се ненадяваш – оня бил толкова нагъл, че се опитал да обере милиционер в униформа. Сега тоя кретен чака в стаята за разпити.

- Накъде отива светът! Да чака, - махна с ръка Сергей – изобщо няма да се занимавам с него днес. Направо го заключете в кафеза.

- Не става – поклати глава Антошин – там още стоят твоите малолетни.

- Олелеее – плеснах се по челото аз – съвсем ги забравих тези тримата. Идиоти ненормални!

- Да поседят там, добре ще им дойде. Ден, отваряй бутилката! – отсече моят партньор.

 

Глухарьов чевръсто стана и врътна ключа на кабинета. Разбирах го, и на мен ми се пиеше след такъв ден. За разлика от него обаче, аз имах известни скрупули по отношение на пиенето на смяна. Но какво да се прави – работата е напрегната – всеки разпуска както може – Различните гонят комарите с огнени кълбета, хората стрелят по бутилки или се напиват. Междувременно Антошин напълни три чаши, намигна ми и ми подаде едната.

 

- А кой ще работи вместо теб, безделнико? – плесна го по гърба най-добрият му приятел.

- Заекът – обади се Антошин през смях. После, като видя учудената ми физиономия, добави: - Мелников, новият. Нека поработи малко, стига се е скатавал при вас.

 

Тръснах глава и взех водката. Покрай колегите и аз почнах да я пия без разредител – най-вече заради бъзиците, които отнасях всеки път щом почнех, по техните думи, да се лигавя. Затова сега гаврътнах на екс прилична част от съдържанието на чашата и едва след това се чукнах с двамата приятели. Трябва да призная, добре ми дойде.

 

- Все пак, какво ще ги правим малолетните кретенчета? – попитах аз, докато Антошин чинно сипваше на всички по още един рунд.

 

Да пият водка без разредител в работно време, това го могат малко хора. Моите колеги бяха от тях. До един и без изключение – това важеше дори за жените в отдела. Явно резистентността към водката вървеше ръка за ръка с удостоверението от МВД.

 

Антошин сви рамене.

 

- Знам ли, и родителите им не можем да ги намерим...

- Странно, тези висят тук от вчера вечерта – обади се Глухарьов и изкара няколко портокала за мезе.

 

Като единственият човек с инструменти за белене, почнах да подготвям мезето без въпроси.

 

- Звъняхте ли на телефоните, които са дали? – попитах аз, докато се борех с поредния портокал.

- Звъняхме, три пъти вече. През няколко часа – продължи Антошин и си взе портокал от вече обелените. Подуши го като куче и продължи: – Абе, Серьога, ти откъде се сдобиваш с такива работи?

- Това е пак благодарение на обирджията от сутринта – обадих се аз. – Почерпка за родната милиция.

- Не почерпка, а изхранване – поправи ме Глухарьов назидателно. – Женицата наистина искаше да ни нахрани.

- Както и да е – захапах аз портокала все едно беше пържола – добре си вървеше с водката, няма спор. – Възможно ли е тия тримата да са излъгали?

 

Антошин и Глухарьов се спогледаха над чашите си, после прихнаха да се смеят. След като изчаках да им мине смеха (което отне около пет минути хилене и сръгване в ребрата), Глухарьов се обади:

 

- Представяш ли си, точно това се е случило – той смигна на приятеля си. – Излъгали са ни, за да не загазят вкъщи.

- А вие защо ми се смеете? – нацупих се аз. Чувствах се като малко дете с тези двамата. – Да не би да знаехте от самото начало? – Антошин кимна.

- Още първия път като никой не отговори се усъмних. После като и втория път никой не отговори бях сигурен.

- Тогава защо не ги притиснете да си кажат?

- Защото е по-добре, как да ти кажа, по-възпитателно е, да останат в кафеза по-длъжко. Да се постреснат – допълни Сергей и се чукна с мен.

 

После явно видя мрачното ми изражение, защото допълни:

 

- Не се сърди, че се смеем. – той ми се усмихна, аз обаче се намръщих още повече.

- Просто имаме по-голям опит – довърши Антошин изречението на приятеля си. Глухарьов го сръга в ребрата.

- Ти какъв опит имаш бе, продажен катаджия такъв? – и двамата отново избухнаха в смях.

 

Че всички катаджии са продажни, в това бях напълно съгласна. Затова прихнах да се смея с тях като не спирах да се чудя какви са им странните взаимоотношения на тези двамата... Бяха повече от добри приятели, това се виждаше – където посееш единия, там никне и другия. Почти всичките си случаи Глухарьов ги разрешаваше с помощта на Антошин. Но щом ставаше дума за магическите дела, най-добрият приятел на моя партньор беше все още в неведение. Като се изключи срещата ни в дома на Глухарьов преди няколко седмици. Сега отново ни събираше водката, но подозирах, че Антошин не е дошъл току-така преди идването на споменатия приятел-следовател от съседното районно. През последните няколко седмици се бях научила, че макар моят колега-човек да дава вид на много тъпо копеле, той всъщност е страшно интелигентен и много, много коварен, при това не само на шах. Затова предположих, че тук се разиграва някаква партия, в която аз ще съм някаква пийонка. Да видим каква.

 

Някой шумно започна да блъска по вратата. Аз подскочих, Глухарьов и Антошин се изхилиха.

 

- Глухарьов, копеле такова, отваряй шибаната врата! – дочу се мъжки глас отвън. – Знам, че си там, чироз неизсъхнал, отваряй!

 

Глухарьов подаде ключовете на Антошин, но последния поклати отрицателно глава. Моят партньор въздъхна и отиде да отвори.

 

- Какво си се развикал като бабичка на пазара, стара кранто? – попита шеговито той мъжа, който влезе през вратата.

- Ами ти ме разкарваш, после ме караш да тропам по вратите, копеле с копеле недое... – тук човекът забеляза мен и се изкашля – аз хм...

- Здравейте! – жизнерадостно се обадих аз. – Приятно ми е. Вие вероятно сте Антон?

 

Станах и подадох ръка на слисания човек. Можех да предположа какво има да каже и какво би казал, ако не ме беше видял в стаята – все пак, когато отиваш при стар приятел, закоравял ерген в съседното районно не очакваш водка с него да пие млада девойка, нали така? Разбирах смущението на човека. Той тръсна камарата папки в ръцете на Глухарьов и ми целуна ръка, без да трепне. Откъде ги намират такива?! После се обърна към моя партньор с далеч по-цивилизован тон:

 

- Серьожа, защо не ми каза, че при теб има такава прекрасна дама? – едва не прихнах, впрочем не само аз – Антошин трудно се сдържаше и успя да го изкара на смях, а Сергей се ухили.

 

Не ме бяха наричали дама от много, много отдавна. Всъщност почти никога не ме наричаха така, но аз и сама не можех да се нарека по тоя начин. Според мен дамите пиеха чай, докато им вееха с ветрила от паунови пера. Аз определено не спадах към тази категория.

 

- Ти така ме почна от вратата, че нямаше кога да се включа. Наташа, това е моят приятел от казармата и понастоящем, колега-следовател Антон – обясни моят колега.

- Приятно ми е – казах аз и подадох ръка за поздрав.

- Очарован съм – кимна въпросният Антон.

 

Той си беше типично ченге – леко прошарен, с коремче, относително приличен вид – нито мяза на престъпник, нито пък е прекалено благ и добър. Общо-взето, честно или почти чесно ченге. Глухарьов остави камарата с документи на бюрото си и побърза да му даде чаша.

 

- Настанявай се – подкани го той и кимна към бутилката.

 

Антон не чака втора покана и бързо си наля като мимоходом попита:

 

- По повод? – очевидно сред ченгетата пиенето с повод и без повод беше нещо повече от нормално.

- Успешно приключено дело за крупна кражба – невъзмутимо отговори Сергей, докато тършуваше из бюрото си за поредния портокал.

 

Вече бяхме изяли поне килограм – все пак пиенето си е пиене, но мезето си е належащо. Пък и портокалите бяха хубави. Интересно, колко ли кила е купила бабичката? Когато най-сетне намери, той го хвърли във въздуха. Приятелят му го улови много ловко (чак се изненадах като се има предвид размъкнатия му външен вид) и започна да се бори с дебелата оранжева кора.

 

- Позволете на мен – обадих се аз и протегнах ръка. Антон ме изгледа с недоверие, затова взех камата в ръка и допълних: - Ще стане по-бързо така.

 

Той ме погледна със съмнение, но накрая се предаде. Глухарьов се настани на старото си място и започна:

 

- Е, Антошка, казвай сега какво знаеш?

 

Антон се намести на стола си, сякаш му беше неудобно и започна колебливо:

 

- Тая работа е толкова смрадлива, че ми иде да я за...- тук отново се сети, че съм в стаята, защото се поправи – да я зарежа. Няма да повярваш какво открихме...

» следваща част...

© Бистра Стоименова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??