Различните видове любов

Беше голяма. Всякак. Можеше да изпълни цялото помещение със същността си и част от нея пак оставаше отвън да пази. Притежаваше неизброим брой форми на грижа. Беше майката.
Беше неуловима и непредвидима. Беше там и отсъстваше едновременно. Правеше така, че децата и да нямат никакви дефицити и да нямат нужда от нея. Умееше да задоволява всякакви капризи или болки. Стопяваше ги. Правеше ги безсмислени и те изчезваха. Присъствието и беше неуловимо, но отсъствието и беше осезателно. Като вакум и болеше. Още влизайки у дома ѝ се възстановяваш от всяко бреме. Сякаш го взимаше от теб и го разпадаше на съставни части и от него приготвяше нуждите ти. Като конструктор лего, едни и същи блокчета и от тях може да се направи всичко. Носеше го в себе си и не знаеше дори. В дома и нямаше претенции, хленч или недоволство не беше нужно. Понеже витаеше онова чувство на свобода което позволяваше избуяването на всякакви дарове. Те се раждаха само  в хранителната среда на свободолюбие, любов, мир и топъл подреден хаос. Като в тропическите гори. Беше пълно с живот и храна. За душата, за ума за емоционалният свят. Не беше пулс. Тя даваше пулс на живота. Вибрацията и беше лека и тласъците малки или въобще никакви. Тя побираше парадоксите в себе си и ги изглаждаше. Хранеше се с тях и фото синтезираше блага. Не правеше забележки. Не беше нужно. Правеше безсмислено извършването на действия извън себе си. Беше могъщо. Постави в децата си най-добрите семена за най-добрите плодове на живота. И след това ги скри. Направи ги невидими за другите. Сякаш ги постави в оранжерия с най-добрите условия на живот. Грижата и беше обгръщаща, не обсебваща беше като вятър, който вае от скалите невероятни форми. Не че грижата и беше вятърничава, просто беше лека и не те натискаше само ваеше бавно и те превръщаше в шедьовър.
Не се усмихваше, смееше се с пълно гърло и смехът и беше като пълноводна река. Изливаше щастие не като поточе а като огромна, бавна река. Не можеше да се изгубиш в нея, не можеше и да потънеш, тъй като течението беше бавно и те издигаше и усещаше скритата му мощ. Беше голяма във всичко.
Вкарваше малки клинчета светлина в безсмислието и то ставаше смисъл.
Беше разглобила моминските си копнежи и беше направила люлки за децата си. Мечтите си разпокъса и уши завивки за тях. Изпразни душата си и я направи утроба за децата си. Това я правеше и пълна и достойна за живот и ценна. Цената и се покачваше или спадаше в зависимост от тяхното състояние. Косите си спазари със съдбата за здраве и благоденствие. А очите и бяха зорките стражи, които пазеха.
Копнежите си превърна в огнени колесници които носеха децата и далеч от нея. И близо също. Състраданието и беше особено. През призма и пречупено през няколко криви огледала достигаше до теб като невъзможност да страдаш. Не го даваше лесно и никога директно. Кривите ъгли на лъча ѝ стигаха до теб и те изправяха, разпъваха и раздуваха, но не ти позволяваха да останеш плосък. Пълнеше те с живот по същия начин изравяйки от клетките ти твоята ськровеност и им даваше проводници към вечното и не ти позволяваше да се вкопчиш в тленното. Доверието и беше копринено със стоманени нишки. Галеше, но здраво те овързваше, непозволявайки ти да забравиш защо ти е дадено. Любовта и беше ризница. Тежка за носене, но защитаваща и от най острите стрели. Беше я изплела тя сама. От сподавени нощни сълзи и неизпуснати въздишки.  Даваше на децата по малко от отровата на живота, като ваксина. Навлязла в телата им ги правеше неуязвими към токсични отношения и токсични хора. Зарази ги и с късмет, който излизаше през порите им като пот на трескав и лекуваше ситуациите им. Пусна и плевела на съмнението в съзнанието им. Всичко поставяха под съмнение, дори и собствената си правота и това ги накара да бъдат вечно жадни за новото и със страст да вървят напред и да учат. Преля венозно чувство за отговорност и смелост безгранична като ги смеси с вяра. А вярата, която забърка за тях взе от Бог и от обещанията на шепнещите звезди нощем. Втъкна нишки дефицит, за да са жадни за човешки отношения и топлота. И за да не им позволи да забравят кое е най-важното.
Сложи ги на поднос и ги поднесе на живота!