Различно Издирване - пета (последна) част

- Как го търпиш? – попита замислено моят колега, загледан в облаците над нас.

Снегът вече ни беше покрил и двамата със снежинки, направо приличахме на снежни човеци. Какво пък, не ми пукаше. Нека да вали! Когато вали сняг е по-празнично. А на нас двамата с него ни оставаше само да се радваме на падащия сняг. Дотук с плановете за купон и почивка.

- Кое? – попитах аз тъпо, къде заради бирата, къде заради това, че цял ден не бях яла, да съм красива за роклята. На ти сега. – Завулон ли?
- Не, остави го тоя! – махна с ръка моят колега. – Аз за такива случаи говоря. Когато ти се иска да е другояче, а не става. Когато виждаш млад човек да се съсипва.

 
Сложих ръка на рамото му и той ме погледна учудено. 

- Какво?
- Не очаквах, че толкова много ще се впрегнеш, Серьожа – обясних аз. – Ако знаех, щях да ти обясня как един Различен става Различен по-рано. Това е въпрос на избор. Само че не мой или твой, нито дори на Хесер и Завулон. Изборът е само и единствено на конкретния Различен. Оксана вече е направила този избор. Дори не днес, когато се опита да ти предложи рушвет. 

Противно на отвратителното си настроение, Глухарьов прихна. Аз също. Малката определено имаше скрити таланти. Имаше нещо стряскащо в това шестгодишно оправно момиченце, което уверено предлагаше рушвет на нас, продажните ченгета. И нещо страшно забавно. Защото Оксана, колкото и да се опитваше да се прави на отракана кака, беше просто едно малко момиченце. Малко момиче, което има нужда от любящи родители, покрив над главата, храна и дрешки. Играчки също. От някой, който да се грижи за него и да го обича. 

- Но защо? – попита Глухарьов отново. – Защо такива неща трябва да се случват? На кого какво е сторило това дете, че... – той потри челото си с ръка. – Такъв живот на тези години? Да проси пари на гарата... Знаеш ли, Наташа, този твой шеф, дето е вътре, е прав. Ние, хората, понякога сме пълни отрепки. 

Примигнах. Завулон не беше казал подобно нещо. Поне не на глас. Явно Глухарьов умееше да вижда в душите на хората. Нормално, повечето милиционери са малко или много психолози. 

Тъмните смятаха хората за измет и заради случаи като този с момиченцето, бях склонна да се съглася. Какво ли я чакаше, ако не й беше отредено да стане Различна? Детски дом, нищета и бременност на 16? После наркотици или някой бардак? По-добре да работи за Мрака, но да има поне някакъв шанс да избира своята съдба.

- Така е – съгласих се аз. – Но ние с теб поне направихме нещо добро за детето. 
- Да, бе, обрекохме я да върши злини до края на живота си. Много добро сме направили, няма що! – отговори ми Сергей и надигна бутилката. 

Разбирах го. От хилядолетия Тъмните бяха лошите в приказките. Повечето приказки, впрочем, не са написани от Светлите, както проповядва всеки подпийнал Тъмен, а от хората. Хората, които не могат да направят разликата между едните и другите. За тях Различните са заплаха и следователно – трябва да се изтребват. А това се насажда в главите на децата още от люлката.

Вещицата, която разваля всичко, лошият магьосник, който отвлича принцесата... Това беше нормална човешка реакция. Тъмните наистина творяха зло. Но имаше и друга страна на монетата. Когато са заобиколени от мъка и нещастие, те го отнемат. Изяждат го, така да се каже. Не завинаги, това никой не може да направи, но поне за малко. Така че в обкръжението на Тъмен, кошмарите изчезват, болката и тъгата също. Това не помага много, но също както и Светлите, Тъмните се хранят от човешките емоции вече хиляди години. Хората имаха нужда както от едните, така и от другите. 

- Не си прав! – възразих разпалено аз. – Завулон обаче е прав, че това е най-добрият подарък, който може да й направи. Сега вече няма да се притеснява за пари или покрив над главата и повече няма да се налага да проси. Ще бъде осиновена от служители на Патрула и ще израстне в читаво семейство. Няма да бъде с впиянчената си майка! Няма да се травмира допълнително всеки ден! Когато порасне ще има възможност да отиде в добър университет и да си намери хубава работа.... Да продължавам ли? 
- А доброто? – попита Глухарьов крайно наивно. 

Не очаквах от него да е толкова сантиментален, наистина. Ченге с повече от десет години стаж в системата. Какво друго добро в случая? На практика, инициирането за това дете беше билет към един прекрасен живот. По-добро от това, здраве му кажи.

- Какво за доброто? – попитах аз все пак. 
- Това, че доброто за нея няма да съществува. Това че до края на живота си ще вижда всичко в черно? – отговори Сергей и ме погледна мрачно.
- Тъмните могат да вършат добро – отговорих аз и протегнах ръка. 

Една снежинка падна там и изчезна. После още една и още една. Доброто е преходно нещо. Правиш добро и хората го забравят, правиш зло и то се помни вовеки. Така смятат Тъмните. Аз донякъде съм Тъмна. Обаче има и нещо, което самите Тъмни не осъзнават. Понякога злото прави добро и доброто прави зло. „Добрата“ любовна магия може да обрече двама млади на вечно нещастие. „Лошото“ проклятие пък може да направи дори човек твърде чувствителен към случващото се около него и да му спаси живота. Имаше такива случаи. Те дори сами намираха офиса на Патрула, с молба за помощ. Просто черната фуния над главите им беше толкога огромна, че беше придобила собствен разум и част от него и магичното се беше вляло в жилите на прокълнатия човек. Но никога нищо не е черно и бяло. 

- Избор е на всеки Тъмен дали ще се опита да твори добро или не – казах накрая. - Никой нищо не им забранява. Ако Оксана един ден иска, ще може да върши добро. Сега важното е само, че повече никога няма да проси по улиците, разбираш ли? На мен също не ми харесва, че детето ще стане Тъмна, но такава й е съдбата. 
- Варварско е да отнемеш едно дете от майката – изтъкна моят колега и пак надигна бутилката. 

Преди да отговоря и аз реших да потърся отговора на дъното на бутилката. Хора, понякога бяха странни, наистина. Сам той беше видял що за майка има това дете. А аз, понеже успях да вляза в главата й, знаех че всяка улична котка е по-добра майка от нея. И въпреки всичко настояваше, че тя заслужава още един шанс... 

- А още по-варварско е да го оставиш да живее с нея, когато майката е пълен боклук! – долетя гласът на Завулон откъм входа преди да успея да си отворя устата. 
- Майка ми е пияница! – дочух и гласа на детето. 

Двамата с Глухарьов се обърнахме и видяхме Великият Тъмен да води за ръка момиченцето. Погледнах през Сумрака. Беше я инициирал и тя един ден можеше да стане наистина много силна магьосница. Виждаше се в аурата й. Сега обаче гледаше мен и Глухарьов с присъщото за Тъмните пренебрежение. 

- А аз ще стана велика магьосница! – весело отговори то. – И никой няма да ми казва какво да правя! Нито скапаната ми майка пияница, нито тъпите ченгета като вас! – изплези ни те тя. 

Глухарьов пребледня. Да, ето така става, когато те инициират – виждала съм какво става с новоинициираните в Патрула. След като влязат за пръв път в Сумрака, Тъмните виждат хората като долнопробна измет, а Светлите – като най-висшето творение на света. Но всичко е временно и след няколко седмици нещата се връщат в нормалното си русло. С присъщата за децата откровеност обаче, Оксана беше нарекла нещата им с истинските им имена. Това беше жестоко, но пък беше вярно. Сега тя мразеше майка си и щеше да продължи да я мрази вероятно до края на живота си. Не я обвинявах за това. Никоя жена, която постъпва с детето си така, без значение в какъв момент на делириум го е заченала, няма право да се нарича „майка“. Майка й беше човек и сега младата Различна мразеше и хората и презираше нас. Добре де, не мен точно, а Светлите. Въпреки това че чувствах длъжна да й се скарам. Не биваше от толкова малка да е такава цинична. 

- Оксана! – обадих се аз строго. – Дръж се прилично! Магьосниците се отнасят с уважение към останалите!
- Това го правят тъпите Светли – обясни ми тя делово и ме посочи с пръст. – Като теб! Ама аз съм Тъмна и ще правя каквото си искам!

Светла, а? Малката още не можеше да различи Светъл от Универсален маг. Нормално. Напуши ме смях, а Сергей до мен беше без думи. За него това беше олицетворение на най-ужасните му кошмари. Едно дете се беше превърнало в чудовище. Обзалагах се, че ако беше видял това през някоя от първите седмици на съвместната ни работа, щеше да избяга с писъци и повече никога да не го видя.

Разбирах го, но не можех да направя нищо. така става. Впрочем, това е една от причините да не се инициират малки деца. За тях светът е твърде черно-бял и всичко е доста добре разграничено и вкарано в калъп. Добро и зло. А истината е, че светът е сив. Сив като гадния московски дъжд, сив като мръсния сняг покрай метростанциите и на всяко кръстовище. Сив и гаден. Сив като Сумрака. 
Завулон се засмя над главата на детето и додаде:

- А сега ни извинете, но магазинът за играчки ни зове! 

След това, двамата Тъмни, момиченцето и мъжът на средна възраст, тръгнаха ведро по пътеката към портала. Той вървеше с дребни крачки, за да се нагоди към нейната походка, а тя подскачаше и си пееше някаква весела детска песничка. Беше истински щастлива и вярваше, че сега ще й се случи нещо хубаво. Видях през Сумрака. Ако ги гледаха хората, щяха да решат, че горд дядо е повел внучката, за да я зарадва с подарък от Дядо Мраз...

- Така ли става? – попита Глухарьов замислено. 
- Кое? – попитах аз неопределено, все още загледана в отдалечаващите се фигури.
- Така ли ставаш Различен? Като започнеш да презираш всички и да мразиш дори родната си майка? – отговори той и отново надигна бутилката. 
- Така ставаш Тъмен – обясних аз. – За Светлите и Универсалните е друго. 

Обърнах се към него. Противно на очакванията ми, той не се мръщеше, а с опакото на ръката си се опитваше да изтрие нещо от очите си. И никак, ама никак не му харесваше, че го видях. Дааа, днес определено нервите му бяха разклатени. Както впрочем и моите.

- Разбери, Серьожа, за това дете нямаше друг път – казах аз и го стиснах за рамото да се опомни. - Поне не друг път, който да не доведе до това ние с тебе да описваме детайлите по някое престъпление в резултат на което са я намерили в някоя канавка зад МКАД. За нея това е нов живот, а онова което чу е преходно. След няколко седмици ще се опомни. И ще стане пак лъчезарно дете. Дотогава обаче Мракът ще я държи в прегръдката си. Така става, почти винаги. 

Глухарьов се оттърси от мен, все едно съм някаква досадна муха. Разбирах го – сега презираше и мен, точно колкото и Завулон. 

- А майката? – вдигна вежди моят колега. – Нея какво ще я правим? Да мре в канавката, значи!
- Вероятно ще дойде някой Тъмен лечител и ще я отърве от порока й – отговорих аз. – Тъмните особено ценят хората, които са родители на Различни. Ще видим. Това не зависи от нас с теб. Намерихме ли детето? Намерихме го. Отървахме ли го от майката-отрепка? Отървахме го. Значи сме си свършили работата. Точка!

Глухарьов ме погледна така все едно ме вижда за пръв път. Нещо в изражението му никак не ми харесваше. 

- Знаеш ли, все си мислех, че като дойде тук не ставаше за милиционер – каза той накрая. – Обаче това, което го говориш може да го каже кой да е квартален. 
- Светът на Различните прилича на този на хората – отговорих аз и се чукнах с бутилката в ръцете му. – А това, Серьожа, е нашата неприятна реалност. Колкото повече подобни сцени виждаш, толкова по-циничен ставаш. За съжаление. Не свикваш, но започваш да разбираш.

Той кимна, все едно съм казала някаква изначална истина и надигнахме бутилките с бира. 
Над главите ни блеснаха фойерверки. Погледнах часовника си и видях, че показваше дванадесет. Кога беше минало времето? Ние два часа ли бяхме говорили? Новата Година беше дошла. Дежурните наизскачаха от отдела с пистолети в ръце и аз и Глухарьов зарязахме бутилките с бирата. Милиционерите започнаха да стрелят във въздуха. Така ченгетата посрещаха новата година. Нова година – нови случаи, както се майтапеше Глухарьов. И нови висящи дела, както всички подкачаха Агапов. 

- На! – тикна моят колега някакъв пистолет в ръцете ми. 

Оръжието определено не беше неговият – Глухарьов не ми даваше под най-страшни заплахи да припарвам до служебното му оръжие. Все едно знам какво да го правя, дори и да ми попадне. Около мен беше оглушително шумно. Крясъци, фойерверки, изстрели – човек ще каже, че патроните не са подотчетни...

- Сигурен ли си? – надвиках какофонията аз. – Нали не можех да стрелям?
- Ти пак не можеш – изхили се той, - обаче така е обичаят при нас. Давай, цели се под ъгъл, не директно нагоре и стреляй! Това е традиция на Нова Година!
Послушах го. Какво пък толкова? Пистолетът даде откат и послушно изпрати куршум някъде в небитието. 

Днес си беше отишла една година и беше дошла друга. А за едно малко дете животът се беше променил завинаги. За добро или за зло, това никой не можеше да каже. 

А някъде там, в нощта, под фойерверките, крачеха хванати за ръка един Тъмен маг на хиляди години и едно шестгодишно момиченце, което щеше да помни тази Нова Година, докато не отиде в Сумрака завинаги...

КРАЙ