Казват, че животът е джунгла, но нека го оприличим просто на гъста гора. А мъглата стелеща се между дърветата - трудностите, които срещаме по пътя си. Кой път ли? Пътят, който душите ни - безплътните призраци изминават, докато не стигнат онова специално дърво... Дървото, на което да положат, като на приятелско рамо, уморените си глави, да затворят очи и да получат тъй желаната почивка, да потънат в тъмнината. Всички минават през този път и преодоляват различни трудности. Виждат различни дървета, но всички изглеждат еднакви, но макар да не знаят как изглежда онова - специалното дърво продължават да го търсят до края на живота си. Не спират с най-чистото убеждение, че както в приказките всичко си има край и то не какъв да е, а щастлив. Но животът не е приказка и реалността е доста по-жестока. След дълги години на бродене и преборване с трудностите, измършавели и пребледнели до неузнаваемост най-накрая някои просто не издържат и се спират до най-близкото дърво. Изнемощяли облягат телата си и отпускат главите си на него. Бавно притварят очи, търсейки блажената тъмнина, тишина. Но както често се случва, животът поднася изненади и те не винаги са приятни, за последен път отваряйки очите си, те съзират онова специалното дърво, обляно в ярка светлина и мамещо с топлината на майчина прегръдка. С огромно разочарование откриват, че са се отказали малко преди да достигнат целта. Когато се случи така те просто нямат вече сили, за да направят последните няколко крачки и заспиват вечния си сън с последни сълзи на очи...