Докато пожарникарите режеха ламарините на автомобила ù, който се бе забил в крайпътно дърво след поднасяне по заледения път, Нина Фотева се зачуди дали лицето ù е изкривено от болката, раздираща я с неумолима жестокост. Фактът, че нещо не бе наред с левия ù крак, за момент бе останал на заден план, заменен от притесненията дали гримасата ù не е отблъскваща. Погледна се в огледалото и с радост установи, че физиономията ù, макар и леко пребледняла, не изглежда непривлекателна. Даже бледността ù придаваше специфичен чар, който преди определено липсваше.

  Обаче след изваждането от смачканата кола неприятната гледка на разкъсания чорапогащник развали тотално настроението ù и тя помоли да я качат по-бързо на линейката – за да я отърват от любопитните погледи на насъбралите се зяпачи. После се унесе от упойката и тревожните ù мисли се стопиха. Временно.

  Рентгеновите снимки показаха счупвания на двата пищяла на левия крак и Нина силно се притесни за кариерата си на офис мениджър. Да, най-вероятно нямаше да може да ходи на работа известно време. Може би някой щеше да опита да се докопа до поста ù? После притесненията ù се насочиха към настоящето, защото един млад лекар, след като разряза чорапогащника ù с ножичка, плъзна предпазливо длан по посинелия ù и вече доста силно подут прасец. Нина трескаво се мъчеше да си спомни кога се бе депилирала за последно; опасяваше се, че лекарят може да напипа наболи косъмчета. Добре, че поне педикюрът ù бе перфектен. Нямаше как да е иначе при положение, че се бе изръсила със 120 лева за него. Е, имаше някакви съмнения дали бледозеленият лак би се харесал на всеки, но…  Тогава онзи започна да дърпа и извива крака ù, при което се чу зловещо изпращяване. Съзнанието на Нина буквално се изчисти от дребните тревоги и бе завзето от чудовищна, всепоглъщаща болка.

  Някой я плесна по бузата.

  – Готово, госпожице, наместих го. Спокойно, най-лошото мина. Всичко ще е наред – занарежда лекарят.

  - Налага ли се да остана в болницата?

  - Трябва да следим състоянието ви поне няколко дена.

  - Как ще ходя до тоалетната?

  - Не се притеснявайте. Санитарките ще се погрижат…

  - Нима ще ми слагат подлога?

  - Ами… няма как иначе. Не бива да ставате от леглото поне няколко дена.

  - Ако някой от колегите ми дойде на свиждане и ме види на подлога…

  - Я стига, свижданията са в точно определен час, никой няма да види как серете. – Изглежда се бе подразнил от приказките на Нина, която сега бе зяпнала от почуда. Идеше ù да скастри докторчето, но си затрая от страх да не бъде унижена по някакъв друг начин.

  Стаята ù беше с три легла и миришеше на урина. Другите две пациентки бяха на пенсионна възраст. Едната непрекъснато мърмореше нещо под носа си, явно не бе наред с главата. Нина си каза, че ще направи всичко възможно да се махне оттук на следващия ден. 

  Сметките ù излязоха криви. Оказа се, че трябва задължително да остане в болницата поне пет дена, докато отокът спадне, така че се принуди да си плати за самостоятелна стая.

  Още първия ден от престоя ù в болничното заведение колегите и близките ù се изсипаха на свиждане. Мъкнеха цветя, сокове и шоколади, изказваха съчувствието си и задаваха купища въпроси, на които Нина изобщо не желаеше да отговаря. Тя се чувстваше некомфортно в болничната си роба, която тотално я лишаваше от женственост. Ненавиждаше начина, по който счупеният ù крак бе вдигнат високо върху метална рамка – така, че всичките му грозни синини и подутини да са на показ. За щастие никой не я видя да ползва подлога. Да, за Нина свижданията бяха същинско мъчение, по-голямо мъчение от режещата болка в прасеца.

  Когато дойде ред за гипсиране, я закараха в някакво помещение със зелени стени и я прехвърлиха на разположената в средата му маса. Бързо започнаха да я „опаковат”, първо с памучни подложки, после с ролки мокър гипс, който внимателно изстискваха. Нина чак тогава се усети. Започна да се възмущава.

  – Ама това е гипс! От онзи стария!

  – С това разполагаме в момента – изпръхтя кисело една от жените, които поставяха превръзката.

  – Но това е тежко, нехигиенично и с него няма да мога да се къпя. В Интернет пише…

  – Вижте, госпожице…

  – Искам пластмасов гипс, от фибростъкло или както там му се вика.

  – Добре, ще се погрижим, но ще трябва да заплатите за този допълнителен разход.

  – Разбира се.

  – Случайно претенции за цвета да имате?

  – Какви са вариантите?

  – Бяло, розово, синьо, черно, оранжево.

  Нина се замисли. Чудеше се как биха изглеждали отделните цветове в комбинация с дрехите, които би обличала при излизанията си навън. Не бе сигурна кой точно цвят хората биха приели за нормален и… благоприличен.

  Жените се подсмихнаха и се заеха да разопаковат крака ù, като едната подметна ехидно:

  – Имате десет минути за мислене. Надявам се да ви стигнат.

  Нина се колебаеше. Черният цвят ù изглеждаше най-стилен, но в него имаше нещо предизвикателно и сякаш… неестествено, все пак черна превръзка… не. Оранжево. Категорично не. Прекалено крещящо. Розово – подходящо по-скоро за момиченце, не за жена, която работи в сериозна фирма и бързо напредва в кариерата. Синьо. Мъжки цвят, в никакъв случай. Бяло, прекалено обикновено, прекалено болнично някак си.

  – Решихте ли?

  В крайна сметка Нина прецени, че бялото е най-приемливият цвят.

  – Бяло.

  – Добър избор.

  Половин час по-късно Нина се сдоби с олекотена пластмасова превръзка, която покриваше счупения ù крак от основата на пръстите до средата на бедрото, държейки го леко свит в коляното. Тя се вгледа в стърчащите си навън, старателно педикюрирани пръсти. Навън бе студено. Трябваше да ги покрива с чорап. Но какъв?

  – Госпожице, пак се замислихте нещо.

  Нина тръсна глава. После щеше да мисли за чорапа.

  – Кога ще ме изпишете?

  – Утре, като потренирате малко с патериците. Използвали ли сте патерици преди?

  – Не.

  – Лесно ще свикнете.

  – Но патериците са различни видове – промърмори притеснено Нина.

  – О, да, изборът е голям. Но ви препоръчвам да си вземете алуминиеви подмишнични. Те са подходящи за хора с наранявания като вашето.

  След като бе извозена с количка до стаята, Нина Фотева извади айфона си и се зарови в Интернет. Стигна до извода, че подлакътните патерици са доста по-недразнещи за окото. Онези другите сякаш придаваха по-… инвалидизиран вид на използващия ги. Нина искаше да прилича на човек, който е на път скоро да се възстанови, не на инвалид. Тогава се зачуди дали като тръгне на работа, колегите ù ще ù се подиграват задето е изгубила временно елегантната си походка и се придвижва на смешни подскоци, подпирайки се на патерици. Да, сигурно онези, които ù завиждаха, щяха да са много доволни, че е пострадала. Бързо взе решение какъв да е цветът на горната, пластмасовата част на патериците, а именно – черен, и си поръча най-скъпия модел по Интернет. Пратката дойде след няколко часа. Нина бе силна и с добро чувство за равновесие, така че бързо се научиш да ходи с патерици.

  Изписаха я на следващата сутрин и тя се прибра вкъщи, за да си почине няколко дена. Смяташе да тръгне на работа възможно най-скоро, защото се опасяваше да не загуби позициите си във фирмата – шефът не обичаше хора, които се скатават.

  Още първия ден след като тръгна на работа, Нина се натовари с подготовката на празненството по случай десетата годишнина от създаването на фирмата, на което щяха да присъстват около стотина човека, предимно представители на конкурентни фирми и юристи. Дори двама депутати бяха обещали да уважат събитието. Нина старателно подготви презентацията си, беше твърдо решена да смая всички с професионализма и ерудицията си. Искаше всичко да е изпипано до последния детайл. Даже подготви и няколко „небрежни” шегички, чиято цел бе да се влее здравословна доза непринуденост.

  Дългоочакваният ден дойде. Гостите се бяха изтупали в скъпи костюми и пиеха коктейли, предоставени от фирмата за кетъринг. Нина бе облякла строга рокля, която обаче успяваше да подчертае приятно заоблените ù форми. 

  Шефът застана зад микрофона, усмихна се широко и каза:

  – Сега госпожица Фотева ще направи презентация, която, надявам се, ще ви заинтересува. Госпожица Фотева е една от най-ценните ми служителки. Искам да ù изкажа специални благодарности, задето, въпреки претърпения инцидент, с риск за здравето си, не загърби служебните си задължения. Моля аплодисменти за моя леко счупен офис мениджър.

  Нина се усмихна чаровно и с добре премерени подскоци се придвижи до катедрата. Хората изръкопляскаха и я загледаха любопитно.

  Презентацията започна идеално. Всички изглеждаха впечатлени. Но някъде след първите десетина минути Нина усети, че коремът ù започва да се бунтува. Причината вероятно бе в обезболяващите, които пиеше, или може би в мазната пица, която бе изяла на обяд. Коремът ù се бе подул, червата ù къркореха, но тя си даваше вид, че всичко е наред, просто защото бе немислимо да прекъсне презентацията, за да отиде до тоалетната.

  След един силен спазъм Нина се преви и изпъшка. Понечи да се втурне към тоалетна, но от притеснение изтърва едната от патериците си и се принуди да остане на мястото си, подпирайки се с ръка за катедрата. Тогава рукна същински поток от редки изпражнения, който моментално заля задната част на бедрата ù. Лайната закапаха по пода и по бялата обездвижваща превръзка, която бързо се нашари в кафяво. Миризмата бе ужасна. Нина изписка и се разплака, а шефът се плесна по челото и изпсува. Гостите се стъписаха – някои отстъпиха назад, зяпнали от ужас, други замръзнаха по местата си с каменни физиономии на лицата. Един пълен адвокат се изкиска гадно, а на Нина направо ù идеше да се хвърли от деветия етаж от срам.

  Студентът, който бе на стаж във фирмата, пристъпи решително напред, стиснал одеяло в едната си ръка. Зави краката на началничката си, вдигна я и я понесе към банята.

  – Не плачи, Нинче, случват се такива неща – каза студентът. Той ù помогна да се измие и преоблече, после я отведе с такси в дома ù.

  Половин година по-късно двамата се ожениха, а на сватбата на Нина изобщо не ù пукаше дали роклята и гримът ù са перфектни, дали гостите са доволни, дали церемонията има някакви недостатъци. За нищо не ù пукаше, освен за това да е с любимия си човек.