РАЗПЕТИ ПЕТЪК

Беше олицетворение на нежността. Тънка, изящна, с плавни движения. Не жена, а съновидение. Гласът и тихичък, като шепот на поточе. Изящна.

Леко завеена, далече отнесена.

Живееше в свой собствен свят. И картините ù бяха такива. Безкрайно нежни, в някакви неуловими тонове. Изпървом се учудваш има ли ги или ги няма, като че ли гледаш само бялото платно или лист. А не можеш да си откъснеш очите. Феерия от багри, една от друга по нежни, една от друга по причудливи. И само цветя. Рисува модел, оголената плът на русокоса жена. При нея на главата ù цъфва венец от синчец, в ръцете китка от цветя. И всичко потънало в омайваща мистичност. Голата плът се е превърнала  в неземна хубост, моделът е приказна фея.

Беше от едно далечно градче до морето. В института влязла чак на третата година. И на приемните изпити си рисувала нейните съновидения. Оценявали ги с двойки. Имаше само майка. Баща ù беше останал в унгарскита пуста през април четирисет и пета. Тогава била само на  две годинки. Не го помнеше. Знаеше го от разказите на майката, от войнишките снимки и от един медал за храброст. Израсна без него, но със спомените  и разказите за него.

- Одрала си му кожата - честичко изричаше майка ù.

От двайсет години двете същества живееха сами, само с един спомен. Той ги беше така здраво сплел, че се бяха превърнали  в едно същество.

Мариана и майка ù.

От три години бяха се отдалечили. Само на разстоянието между малкото градче и столицата, но иначе си бяха пак заедно. В тия години Мариана се очерта като безспорен талант. Картините ù ставаха все по-силни и по-изящни. Те респектираха. Като самата нея. И в това нямаше нищо чудно. Мариана рисуваше себе си, своя свят. Тя рисуваше нежността и красотата, а тях не можеш да отминеш. Пред тях не можеш да бъдеш равнодушен.

Имаха си двете свой свят и свои тайни, че по онова чумаво време не всичко беше за пред хорските очи и уши. Дори и влизането в храм. То не беше безобидно. А те на всеки голям църковен празник влизаха и припалваха свещички за бог да прости и да сведат очи пред един свят за тях спомен. Понякога пропускаха някой и друг празник, но великденските никога.

Баща ù беше паднал пред Великден. И като се разделиха пак ходеха, но сами. Тук в столицата Мариана се вмъкваше в някой храм и смирено заставаше прикрита в някой ъгъл със свещичка в ръка. Последните години съвсем не беше безопасно да те видят, че посещаваш храм и то в големите празници. Миналата година централният храм беше блокиран от конна милиция. А колко копой и съгледвачи наблюдаваха кой влиза и излиза, едва ли някой знаеше. Не малко студенти си изпатиха.

Та тая година на Мариана и хрумна вместо тук, за Великден да прескочи до Рилския манастир. Бяха минали двайсет години от гибелта на баща ù. Реши и замина.

И там, на разпети петък опитала да се спотаява в ъглите, да прикрива свещичката, но...

... след няколко дни я привикали от Комсомола и ù показали снимки. На тях Мариана със свещичка в ръка, зад нея образи на светци.

Изключиха я от института. За религиозни предразсъдъци, за идеологическа несъвместимост и още такива неща. Не ù обясняваха много дълго. Всички врати за нея се затвориха. Прибра се в малкото градче  при майка си, та двете по-леко да понесат болката и унижението. Досието ù вървеше пред нея и затваряше всяка врата, на която потропа. Тласкаше я неумолимо към безизходността. Отчаянието ù нарастваше с всеки изминат ден. За нея вече беше мечта и за продавачка в магазин да се глави. Да излезе извън тая страна беше невъзможно. Тя беше дамгосана.

Градчето беше край морето и Мариана  прескачаше до плажа. През лятото се запозна с група германци. Десетина дни се срещаха почти всеки ден. Когато си заминаха, един от тях, русоляв, светъл и избелял като нейните картини и изпрати писмо. После още едно. Тя отговори чак на третото. След това те следваха едно след друго.

На другото лято русолявият германец дойде и я отведе в Германия. Оная западната. Не мина без проблеми, но преминаха стената.

От тогава минаха трийсетина години.

Стената падна.

Зимата си отиваше.

Беше пак пролет.

Лъхна вятър и донесе вести от оня дивия западен свят. И можехме да чуем и да видим какво са правили там, ония от нашият бранш. Що за култура са създавали, кои са я създавали.

Едно име се натрапваше.

Германско. Марияне фон Браун.

От снимките гледаше възрастна, побеляла, невероятно нежна жена.

Леко завеена, далече отнесена...