Разтурница
- Не си играй с огъня, Деспино! - старата ръчкаше чушките с ръжена и не спираше да мърмори. - Не се ли налюбихте, не се ли наситихте, стига си ни срамила пред цялото село!
Деспина си търка петите на чешмата и хич не ù е до мърморенето на майка ù. Тоя монолог се повтаряше всеки път, когато получеше нишан да се вижда с Чернико. Хитра беше старата лисица, познаваше дъщеря си и по погледа ù усещаше кога се стяга за любовна среща. Дойдеше ли някой да върже петнистия кон на Чернико на поляната, тя си знаеше, че след час-два ще я чака. Този път едно момче доведе коня още по обяд. Деспина грабна една кошница и викна по посока на сайванта:
- Отивам до лозето, да видя гроздето дали е станало за бране!
Мъжът ù не реагира. Тя, Деспинка, си знае работата, няма защо да ù се бърка. Кротък и незлоблив, човечецът и до ден днешен не вярваше на късмета си – сирак, без пукната пара, без имот, се беше оженил за хубавата Деспина сякаш на шега! Беше хубава, бяла и червена, с дълги руси плитки, на нивата работеше за трима и по трима момци въртеше, но без зестра и без чеиз никой не я поиска за жена. На 22 години вече я смятаха за стара мома, пак въртеше мъжете, но този път женените. Докато не се завъртя край нея Чернико Черния, луд и бесен за девет села, на всичко отгоре – младоженец. Нямаше и месец, откак се беше венчал, а вече се знаеше, че е набил младата си булка. Не че беше толкова лош, лошо му беше пиянството – две-три чаши ракия и го хващаха лудите. Като ерген посягаше и на майка си, и на баща си, та побързаха да го оженят, да се отърват от дивия му нрав. Прости ми, Боже, - кръстеше се майка му, - затрихме момичето, ама не се трае вече! А младата невяста я докараха под венчило като добиче на заколение – Люца гледаше уплашена, триеше с червеното си було сълзи и сополи, и не знаеше от радост ли плаче или от страх...
Черния Чернико отдавна беше хвърлил око на Деспина, но майка му дума не даваше да се издума – на село мома без чеиз, на която баща ù нямаше и ниви за даване, беше едно нищо. Такива като нея ги женеха набързо за някой вдовец с дребни деца и ги отписваха. Черния се въртеше около къщата им като вълк около кошара, дебнеше я деня и нощя, докато най-сетне след една седянка я настигна пред портата и я затисна с едрото си тяло. Голям българин, як и корав, опря гърди в нейните и я ухапа по гушката. Деспина примря в прегръдките му. Колко различен беше той от простоватите селски момчета, които се разтреперваха само като я докоснеха по ръкава! Кучетата лаеха като бесни, момичето примираше от срам и страх, а на Черния окото не му мигваше – бръкна в пазвата ù и като докопа настръхналите ù гърди, изръмжа:
- Ще те изям, Деспино, като вълк агне ще те изям!
В къщата запалиха лампа и той се сепна. Остави я на вратата разтреперана и потна, и се шмугна в тъмния сокак.
- Утре вечер пак, отсега да си знаеш! - долетя гласът му от тъмното.
Изгорях, Божичко, изгорях, - повтаряше си Деспина, - изгорях и се затрих. Защо не се развиках, защо не избягах... че той вчера се ожени... - сърцето ù блъскаше лудо, коленете ù трепереха и тя разбра, че е настъпил часът ù. Нямаше да се отърве, нямаше да му избяга. Венчани или не – той щеше да е!
Венчаните мъже не ходеха по седенки. Деспина не отказваше да се повесели с дружките си и техните момци, но Черния от яд не се побираше в кожата си. Тя стоеше по цели вечери, често и по цели нощи, уж предяха или плетяха, но май гледаха само кой до кого ще седне и кой с коя да се закача... На Черния му чернееше пред очите – представяше си я там, в затоплената одая, сред другарките си, запретната по бели ръкави, топла и бяла, сочна като узряла праскова, а около нея ергените обикалят като песове с изплезени езици... и му идеше да убие някого. Няколко пъти се сби в кръчмата, налиташе така настървено, че по-старите мъже го привикаха отвън и му извиха ръцете.
- Озапти се, ей момче, женен човек си, гледай си булката! - първи го цапардоса шурей му Васил, братът на Люца. - Като не можеш да я прежалиш тая уруспия Деспина, вземи нея да заколиш, какво налиташ с нож на хората!
Ще я заколя, не, ами курбан ще сторя от нея, пък после мене си ще убия и в един гроб ще ни заровят! - пънеше се из камъните и ръмжеше като мечка, идеше му човешка кръв да пие. Но зърнеше ли в мрачината пъстрите поли на Деспина, усетеше ли белите ù ръце около врата си, всичката му кръв слизаше в слабините и в главата му ставаше леко, леко... сякаш не бяха човеци с нея, а ангели... душите им се рееха над плетища и дувари, докато телата зажаднели се притискаха едно в друго. Деспина се виеше около него като змеица, обгръщаше го с горещите си бедра и тихичко стенеше... Веднъж, като заситиха глада си, вместо да запали цигара като друг път, Черния се тръшна в сеното по очи и заплака като дете:
- Ще я убия, Деспино, ще я заколя тая ялова дъска, или и тебе ще убия, и мене си!
Сластно отпусната, Деспина скочи и закърши ръце. Как щеше сега да му каже, че е бременна, той луд е полудял, ще вземе да направи някоя лошотия... после да гние по затворите, а тя, клетница, на въжето да се закачи, позора си няма да измие!
Дните минаваха. Живееше в транс, вареше билки и отрови, блъскаше се с юмруци в корема, вдигаше тежките чували с жито, но нещото в нея растеше, усещаше го. Жилаво и силно като баща си, проклет да е! - ридаеше Деспина и се молеше на Господ или гръм да я удари, или кола да я прегази, но да не доживее позора да ù викат мома с копеле....
Но Господ не ù изпрати гръм, нито кола, изпрати ù Сирак Стойко. Тя бъхтеше с все сила жилавите пънове на дръвника и кълнеше уж къщата, дето е без мъж... наоколо хвърчаха трески и не усети кога момчето беше спряло до плета. Гледаше я с огромните си, тъжни и тъмни като запустяло езеро очи, и стоеше като хипнотизирано.
- Какво ме гледаш, Стойко, ела да помагаш, не видиш ли как се мъча! - гласът ù беше нисък и плътен, но в пищния октомврийски следобед прозвуча като писък на граблива птица.
Момчето влезе и грабна брадвата. Младо беше, здраво и изпечено в работата, спореше му. От къщата се показа майка ù, опряна на два бастуна. Само един поглед ù беше достатъчен, за да разгадае какви мрежи плете дъщеря йù. Плете и ще го омотае, намери си бунак да ù умие очите... тя си мисли, че не знам, ама я чувам през стената как плаче нощем... с двата крака е в катрана! - Въздъхна тежко и викна на дъщеря си:
- Покани го в собата да хапнем каквото дал Господ, че то каталяса, горкото момче!
Сложиха софрата и му наляха ракия. Нагостиха го и на ситото, затоплено ратайче, свикнало да спи в обора при кравите, краката омекнаха. Деспина го катурна на миндера, зави го и отиде да залости вратата. После духна лампата и се вмъкна под завивката само по риза. Мамо, - прошепна в просъница той, а Деспина се притисна силно до него, като го галеше и му шепнеше в ухото: „Не е майка ти, аз съм Деспина, сега аз съм ти майка и баща“...
Ожениха се толкова набързо, че на клюкарите устите им се изкривиха. Цялото село се повлече да ги гледа как се венчават в църквата, но като нямаше свирни и песни, младоженците се прибраха вкъщи само с кръстника си. Още от вечерта Деспина закла и опече големия пуяк, сега наточи вино и ракия, и това ù беше сватбата. Наредиха се около голямата софра и майка ù викна пред всички:
- И да си опичате акъла!
Знаеше се кой трябва да го опича. Деспина искрено се зарече повече да не се вижда с Чернико, разхлаби ластика на фустата си и тръгна из селото с големия корем. Да беше се свила, да беше се засрамила, селяните щяха да я подкачат и да ù се подиграват. Но не – тя тръгна с мъжа си по гости на близки и далечни роднини, видимо изглеждаше щастлива и не спираше да го хвали колко работен бил, колко прибран и спестовен. Стойко пърхаше от щастие край нея, гледаше във всичко да ù угоди и каквото да го попитаха, повтаряше само: „Тъй, тъй, тя Деспинка по-добре знае“.
Като ù дойде времето да ражда, бабите не се стърпяха: Тюууу, другите невести по три деня се мъчат, тая го изсра като коте! Седмаче било! Я гледай какво е голямо и как реве... седмачетата сини-посинели, едвам мяцат и я оживеят, я не, а това... „седмаче“!
Деспина пое изкъпаното и повито бебе и се тросна:
- Голям баща – голямо дете! Якичко е като него и ще оживее, то се знае!
Кръстиха детето Нестор. Сирак Стойко се привърза към малкото както само сираците могат да се привързват. Дундуркаше го като жена и всяка вечер помагаше да го къпят. Момченцето кокореше сините си очи в него и на Сирака му прималяваше от радост – на Деспинка прилича, с тез сините оченца, ама като мен ще е, я виж как ми стиска пръста!
А Черния? - Ех, да можеше Черния да литне, да кацне в техния двор и да им изкълве на всичките очите... Напиваше се всяка вечер и беснееше, блъскаше и риташе де каквото свари. Една нощ отвори собата, дето спяха майка му и баща му, и без да пали лампата, отиде до леглото. Знаеше, че старата спи винаги от външната страна, хвана я за гушата и я разтърси:
- Малеее, зачерни ме, мале, жив ме погреба! - ревеше и се мяташе като звяр, биеше с юмруци по стените. Ръката му потъна в прозореца, шурна кръв и Черния седна на пода. Кръв, кръв искаше черната му душа! Една жена имаше на света за него, а той я даде наготово в ръцете на оня помияр... идеше му да грабне ножа и да му пререже гърлото.
Деспина бягаше и се криеше от него като от чумав. Знаеше, че веднъж да я докопа, да я нацелува и нахапе както някога, с нея е свършено. Носеше образа му в себе си, сънуваше го, говореше му насън, а наяве мълчеше с часове. Мислеше само и единствено за него, за него... животът се мотаеше около нея и сякаш не я докосваше. След раждането нито напълня, нито отслабна. Беше си все тъй пъргава и лека, но в погледа ù нещо се беше променило безвъзвратно – сините ù очи, които Черния някога целуваше в захлас, бяха угаснали. Копаеше и жънеше, въртеше къщата, грижите край дете и стара майка я изцеждаха. Вечер беше като пребита, лягаше си рано, а спеше само по два-три часа. Стоеше будна с часове в огромния креват, до нея Стойко сладко похъркваше, понякога се пробуждаше детето. Деспина ставаше да го накърми и отново се заковаваше с отворени очи. Мислеше, мислеше, мислеше.... сякаш преди и след Черния не беше живяла...
Една нощ се стресна, скочи боса и отиде до прозореца. Залепи лице на студеното стъкло и чу как нещо тракна. Някой хвърли камъче. Наметна някаква дреха и тихо се изниза от къщата. Черния я чакаше на тяхното място, придърпа я върху сеното и бясно я зацелува. Деспина сключи ръце и нозе около него.
Животът отново започна, а двамата сякаш загубиха представа къде се намират и в какво време живеят. Чернико отиде на курсове за шофьор, а Деспина стана шивачка. В селото откриха цех и по-младите жени се втурнаха натам. Беше им омръзнало да блъскат по нивите, не им се робуваше на стиславата земя. Отрязаха си косите, подносиха европейски дрехи и вече не ходеха по седенки. След шивашкия цех, селото се сдоби с читалище. Всяка събота ставаха големи вечеринки, научиха се на валс, румба и танго. Старите роптаеха и чумосваха, но на младите тия танци се харесваха до немай къде – можеха открито да се държат за ръце, да се прегръщат и да си говорят, без бабите да ги гледат в устата. То се знае, Деспина не пропускаше вечеринка, сама си уши плисирана рокля, а учителката ù направи косата. Отначало Стойко ходеше с нея, но му беше скучно и съклетно, нито му се танцуваше, нито му се седеше на стол до стената. Махна с ръка и я остави да се фръцка по вечеринките наравно с момите. Деспино, разтурнице, - опяваше майка ù, - зная аз зарад кого ходиш по вечеринки, ще му разтуриш на човека къщата! Огън да ви гори и двамата, дето нямате акъл и ни за дом, ни за деца мислите! - В отговор Деспина тръсваше букли, навити на хартийки и преспокойно си гледаше своите си работи. - Тю, как не я затвори тая мръсна уста, ма, мамо, как не млъкна? - и толкова!
Следва
© Кети Рашева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Здравей мила Кети, ако искаш вярвай, но малко преди да ми пишеш се сетих за теб, явно имам някакви телепатични способности и влязох в профила ти. С колежката нямахме работа и намерих твоят разказ. Четях на глас и настръхнах няколко пъти. И двете сме поразени от таланта, който имаш. Не зная къде се загуби, но те моля да не спираш да твориш! Ако аз съм те заковала, ти направо ме издуха като прашинка с този разказ. Липсваш!!!
-
така омайващо разказваш, сякаш съм там, сякаш всичко виждам, усещам, докосвам... невероятен разказвач си... браво!
-
Остави ме без дъх.
-
Прекрасна си!
-
Страхотно!!!Поздравления,Кети!
-
Да, изказан на един дъх разказ! Давай натаатък... поздрави
-
Пренесох се в друго време. Майстор си в разказа, Кети, много е силно.
-
Много живо! Много истинско! Поздрав!
-
Ех,Кети,толкова истински разказ,превзе ми съзнанието талантът ти на писане!Ще чакам продължението.Поздрав!
-
"...животът се мотаеше около нея и сякаш не я докосваше" - Страхотно казано! Целият разказ е завладяващ! Талант си, талант голям, спор няма. Рисуваш с думите. Благодаря за удоволствието, Кети!
-
Силно!!!
Все едно гледах 3D филм !
Можеш го!Чакам с нетърпение продължeнието,....макар че отсега предчувствам, че много рев ме чака.... -
Еееее, най-после! Три години го чакам този разказ!
Поздрав, сладкодумнице! -
"Грешна беше, ала беше хубава..."
Ох,каква ли съдбица си и` приготвила? Нямам търпение да прочета -
Чудесно начало!!!
Чакам с нетърпение продължението. -
Голяма работа си!
Очаквам с нетърпение продължението! -
Наистина пишеш невероятно! И "телефонистката" прочетох наскоро, а много рядко отделям време за проза, но при теб не можах да се откъсна. Не знам какво друго да кажа освен, че се възхищавам на таланта ти, Кети! И в поезията, и в прозата си висока летва.
-
Нещо, което си заслужава да бъде прочетено! Уж чаках телефонистката, пък какво дочаках... Много си добра, Кети, и в поезията и в прозата. Не ги мъчиш нещата, ами сякаш сядаш и те сами си се диктуват. Големи емоции тук, усетих го като че ли всичкият този любовен бяс. Образа на майката много ми е симпатичен, навремето и моята майка така само да ми видеше блесналите очи и ми викаше: казвай бързо къде си била, надуших те
-
Хайде и аз се нареждам на опашката... Наистина много ми хареса и ще чакам с нетърпение продължението, макар да съм почти на 90% сигурна, че краят няма да е от щастливите - прекалено голяма е страстта - изпепеляваща и унищожителна, нооо де да знае човек, какво и се върти в главата на Кети. Каквото и да е чакам го...
-
Много силен разказ! Просто нямам какво друго да кажа.
-
Много ти е хубав разказа. Давай продължението. Поздравявам те.
-
Пишеш невероятно добре и героите ти направо оживяваха пред мен! Не усетих кога стигнах края!
-
Кетииии.... златно ти е перото! Черния така е запалил Деспина, че ще изгорят двамата. Ама пуста страст изпепеляваща. То не се търпи. Той я зове с тъмната си душа и тя лети. Само жена е, обречена на него.
Пиши Кети, че сън не ме хваща! -
Дали Мъртвеца ще излезе прав, ще видим от продължението, но героите са с много ярка образност и това прави разказа напрегнат и интересен. Поздравления, Кети!
-
Невероятен разказ!Ще чакам продължението.Ако аз го пишех знам ,как ще свърши. Ония ще се мърлят до припадът. А горкия Стойко ще се затрие.И със сигурност няма да е с хепи-енд. Но да видим...Впрочем тази история ми е много близка.Припознах се в Стойко.Само дето не съм сирак.
-
Прикова ме! Пускай продължението!
-
Давай,Кети!Страхотно е това,което прочетох!Толкова е истинско!
-
Силни и ярки образи! Прочетох с интерес!
-
Скоро не бях чела толкова увлекателен разказ! Водиш повествованието със завидна лекота, Кети, героите ти са на метър от мен! Впечатлена съм!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
