Реални измишльотини

МОДЕРНИЗАЦИЯ
Внезапно първата кола от кортежа даде ляв мигач и зави към малката бензиностанция. След нея се понесоха и останалите автомобили. Спряха пред стъклените врати, от колите наскачаха охранители, а после бавно и тежко се измъкна главатарят – плешив шкембелия, с наострен от страх поглед. Метна по едно око на всички страни, успокои се, че не вижда пряко насочен гранатомет, след което забързано влезе в сградичката, размахал веещия се шлифер.
Охранителите застинаха, вперили очи във всички възможни посоки, Двама дори отидоха да огледат мястото за смяна на гумите – кой знае какво можеше да надникне от рова там.
Шефът на охраната внимателно ги проследи, после строго впи поглед в заварените да зареждат колите си шофьори и мислено се подсмихна на нещастния им вид и тихата кротост, с която понасяха стичащия се по обувките им бензин. Ха да посмеят да мръднат, а…
После стъклената врата се отвори и шкембелията се цъфна отпред. Но в какъв вид… Огромно мокро петно се разливаше по чатала му и образуваше карта на Африканския континент…
-    Господине… - позаекна шефът на охраната…
Оня махна с ръка.
-    Дай там един панталон, че…
И, като се мъкна в лимузината, продължи:
-    Абе, аз често казвам, че искам да стана педал, щото са много умни, ама май и тоя път ни прекараха…
-    Те? – зяпна охранителят, подаващ му измъкнатия от багажа нов панталон…
-    Те, ами… Кой друг… Нали искаха права, нали им разрешихме да се пишат който какъвто пол иска. И закон им гласуваха моите хора. А то… Не можах да се оправя, ще знаеш. Влязох в тоалетната и се шашнах – вратичка до вратичка. За всеки пол отделна кабинка: първи пол, втори, трети, пети, десети… социален пол, икономически, политически, идеологически… Обърках се за къде съм и на…Пак се попиках. То добре, че не напълних гащите като друг път...
След което попристегна омалелия му пак колан и се тръшна на седалката:
-    Ей, и нас ще побъркат с тия модернизации…

ЛЮБОВ, ЛЮБОВ…
Накрая се отпусна назад и махна с ръка. Най-после! Три дена труд… Но ще има резултат…
Пак погледна към грамадата документи отпред. Заверени от адвоката, от нотариуса, от домоуправителя, от кварталния, от деветте местни и седемдесетте столични НПО-та, от баща му, от майка му, от фирмата, от областната управа, от общината, от… Уф, обърка се вече…
Важното е, че всичко е готово…
И сега може да звънне по телефона и да отиде на важната среща. Само да купи цветя…
Момент! А разрешително да й поднесе цветя? И за бонбоните отделно? Че то де дават тъй – да връчи на младата жена цветя и бонбони така. Без разрешение от нейна страна то си е жива обида. И, ако я засегне с тая си грубост и мъжко посегателство над правата й…
Малей…
А времето напредваше…
Сега трябва да тръгне по познатия път, да… Не, не – по-добре без цветя и бонбони… Но – ако тя се засегне, че е отишъл на срещата с голи ръце? Ей така – като на бизнес среща? И се оплаче КЪДЕТО ТРЯБВА?
Сложно стана, сложно…
Още повече, че проблемите му се увеличаваха. Преди час му връчиха известието – да се яви като подсъдим пред трибунала за женски права. Оплакване срещу му – кака Жужа от другия вход била изпитала душевни страдания, че я засегнал с индиферентността си и не щял да обърне внимание на презрелите й прелести…
Какво го чака…
Отпусна се на стола. И махна с ръка – да става каквото ще. Природата сбъркала като го направила мъж, ама той ще оправи барем нея – като не може друга…
Взе телефона:
-    Мишенце, здрасти сладък! Как си тая вечер? Ми да се видим… Ще пийнем ликьорче, ще хапнем пастичка, ще се отдадем на нашите си мъжки работи…
А погледът му падна върху стария плакат в ъгъла, останал от времето на дядо му: „Не чакай милости от природата!“…