31.12.2008 г., 14:15 ч.

Реално 

  Проза » Други
713 0 0
1 мин за четене

 

Гердан от разноцветни мъниста положен е на изящния врат. Една усмивка необикновена и чиста, пред която положил бих цял един свят. Очите, големи и светли, изпиващи всяка сила в мен,  косите меко червени при залез след дългия ден. Но друго аз видях в теб, друго аз обикнах. Едно дете ранимо, едно порцеланово сърце на малки късчета разбито, едно същество, прикрито в своя свят. Опитах парчетата да събера, опитах да те разбера, но в този момент бутнах от перваза моята душа. След време, ако случайно спомниш си за мен, спомни си онзи ден на пейката пред вас, думите ми не бяха само празен глас, вярвах, че възможно е да има нас. Утре, когато те видя, ще ти кажа: “Ако съм ти казал нявга обичам, било е лъжа”, ще взема жълтата метла и ще помета станалата на сол моя душа и ще застина в безкрая. Ако ли смелост нямам, без да се мая, ще се моля съдбата да сведе глава и завинаги пътя ни да раздели. До другия живот - тогава аз ще съм гълъб, а ти клонка. Ще кацна на теб и ще пусна от бледото сиво око малка сълза. Тя ще падне на разцъфналото цветче, ти тогава познай ме, спомни си за мен. Дотогава пази се. Запази и малките късчета от твоето сърце. Аз пак ще опитам.

 

 

© Димитър Йорданов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??