Поемам дълбоко въздух и задържам в дробовете си усещането за празнота.
Мога да потисна тази малка топка въздух, да я накарам да се свива, свива, свива... Докато не стане колкото юмруче? Не, още по-малка... Докато не стане колкото ириса на окото ми, поне... Поемам дълбоко въздух и го задържам, поемам думите ти и ги задържам в себе си, изсмувкам буквите ти една по една, изяждам запетаите ти за десерт, а многоточията прибирам в джоба на панталоните си, защото никога не знаем кога може да ни потрябват многоточия... Никога не знаем...

В ушите ми кънти Тишина, следобедно дъждовна тишина, която дори и виковете на времето не може да прогони, толкова е трудно да я отрежа от себе си, да я откъсна от себе си...

Но нямаме с какво да си сготвим Спокойствие.
Сега ще забъркам супа от Спокойствие.
Трябват ми три резенчета завършеност, една скилидка увереност, три супени лъжици търпение и една щипка сън...
Поемам дълбоко въздух, сега разбърквам думите, разбърквам пъзела, забърквам супа от Спокойствие...
Какво казваш?
замълчи!
Чувам пулса на Тишината...