10.11.2007 г., 12:29 ч.
Реквием за една любов
3 мин за четене
Минават дни, седмици, месеци, години, но си спомням още за нея. Чета вестника и си и я зървам там. Мисля си: същата хубавица е, дори и по-стара външно, от онзи ден, в който я видях за първи път, на онази премиера. Отхапвам от сандвича, който сам приготвих - прекалено горчив - и отпих от чая в термоса, без захар.
Не съм онзи слаб и крехък младеж тогава. Поглеждам се в снимката и виждам това детско лице... по-зрял съм от преди.
Седя в парка и ме обсебват мислите за онзи момент. Чувам детски глъч в парка, усмихната възрастна двойка с момченце минава. Гледам жената - прехвърлила четиридесетте, но невероятно красива, хваната здраво през кръста от мъжка ръка. Тя е! Сърцето ми започва да бие по-силно от всякога, пулсът ми се укорява.
Идва срещу мен. Не ме вижда. Отварям уста и се опитвам да кажа нещо. Не ме чува. Минава покрай мен.
Стоя сам и гледам как три силуета се изпаряват, докато изчезнат от погледа ми...
Започвам да треперя и очите ми се замъгляват, но от тях не текат сълзи, потърквам очи и виждам момиченце, което ме гледа усмихнато и с интерес следи поведението ми. Усмихвам се и се опитвам да му кажа нещо, но майка му го хваща грубо, като му прави забележка да не говори с непознати.
Ставам и обикалям покрай парка. Не познавам никого, но ми се иска да изпитам това, което изпитват те. Вятърът се ускорява и шапката ми излита, но не отивам да я взема, а продължавам. Разрошва косата ми, която сега се рее свободно във въздуха.
На изхода гледам куче с подвита опашка и с изкълчен преден крак. Като вижда, че му обръщам внимание, започва да маха с опашка. Погалвам го, то ми отговаря с приятелско облизване по ръката. Настоява да ме придружи, но аз го разубеждавам. Не мога да събирам още мъка.
Стигам до сградата. Гледам просяците, които бъркат в кофата - майка с две деца, които бързо обработват сметта и я разделят на хартия и метал. Стоя и ги гледам около минута. Тя ме поглежда уплашено; мисли, че искам да й направя нещо, хваща децата и с количката се отдалечава от кофата. Мисля си дали да не отида да я разубедя, но се отказвам.
Качвам се по стълбите. Жалък съм. Когато приятелите ми се женеха и създаваха гнезда, аз поставях мини пред себе си. И стъпвах върху всичките.
Добрах се до входната врата и влязох. Погледнах монитора на бюрото и разгледах папката, пълна със снимки. Тя беше още там. Не можех да я изтрия - куп спомени, без които губя миналото - единственото нещо, което ми остана сега.
Отивам до кухнята и отварям хладилника. Не мога да намеря бутилката, искам да се отпусна и да задавя за миг вкуса на болката. Намерих я! Тя е в шкафа. Вадя чаша и я пълня до горе. Гледам чашата и бутилката. Замислям се и взимам само бутилката.
Сядам на компютъра и трескаво отварям пощата, задръстена с рекламни материали. Не ги трия, много са, пробвал съм преди да го правя, но те нахлуват като орди, пък и това са единствените писма, които получавам. Започвам да пиша писмото, но след два реда спирам. Не издържам и плача като дете.
Трябва да избягам, не мога така. Слизам по стълбите от квартирата блъсвам се в някаква жена, на около тридесет, добре сложена и миришеща на скъп парфюм. Не съм я виждал преди. Извинявам се и неловко й помагам да стане. Усмихва се, но вижда, че ридая. Пита ме какво има, но аз не отговарям и продължавам надолу.
Стигам до колата, опитвам се да запаля, но след няколко „изкихваня" тя така и не се запалва. Крещя и и удрям по волана. Хората минават, без да ми обръщат внимание. Слизам от нея и започвам да я удрям с гняв, представям си, че удрям Живота. В един момент виждам, че съм в кръв. Идва полиция и линейка. Прибират ме, но ме пускат на следващия ден.
Седя на пейката в парка и мислите за онзи момент отново ме обземат.
Минаха пет години, но аз продължавам всяка сутрин да стоя тук и да я чакам да я зърна на живо, дори и за миг, да събера кураж да й кажа какво чувствам.
Тогава отново чух гласа му до мен: „Тя има всичко - семейство, пари, любов, а ти какво имаш?". Усетих огнения ад в себе си, отново. Обърнах се. Около мен нямаше никого.
Не съм онзи слаб и крехък младеж тогава. Поглеждам се в снимката и виждам това детско лице... по-зрял съм от преди.
Седя в парка и ме обсебват мислите за онзи момент. Чувам детски глъч в парка, усмихната възрастна двойка с момченце минава. Гледам жената - прехвърлила четиридесетте, но невероятно красива, хваната здраво през кръста от мъжка ръка. Тя е! Сърцето ми започва да бие по-силно от всякога, пулсът ми се укорява.
Идва срещу мен. Не ме вижда. Отварям уста и се опитвам да кажа нещо. Не ме чува. Минава покрай мен.
Стоя сам и гледам как три силуета се изпаряват, докато изчезнат от погледа ми...
Започвам да треперя и очите ми се замъгляват, но от тях не текат сълзи, потърквам очи и виждам момиченце, което ме гледа усмихнато и с интерес следи поведението ми. Усмихвам се и се опитвам да му кажа нещо, но майка му го хваща грубо, като му прави забележка да не говори с непознати.
Ставам и обикалям покрай парка. Не познавам никого, но ми се иска да изпитам това, което изпитват те. Вятърът се ускорява и шапката ми излита, но не отивам да я взема, а продължавам. Разрошва косата ми, която сега се рее свободно във въздуха.
На изхода гледам куче с подвита опашка и с изкълчен преден крак. Като вижда, че му обръщам внимание, започва да маха с опашка. Погалвам го, то ми отговаря с приятелско облизване по ръката. Настоява да ме придружи, но аз го разубеждавам. Не мога да събирам още мъка.
Стигам до сградата. Гледам просяците, които бъркат в кофата - майка с две деца, които бързо обработват сметта и я разделят на хартия и метал. Стоя и ги гледам около минута. Тя ме поглежда уплашено; мисли, че искам да й направя нещо, хваща децата и с количката се отдалечава от кофата. Мисля си дали да не отида да я разубедя, но се отказвам.
Качвам се по стълбите. Жалък съм. Когато приятелите ми се женеха и създаваха гнезда, аз поставях мини пред себе си. И стъпвах върху всичките.
Добрах се до входната врата и влязох. Погледнах монитора на бюрото и разгледах папката, пълна със снимки. Тя беше още там. Не можех да я изтрия - куп спомени, без които губя миналото - единственото нещо, което ми остана сега.
Отивам до кухнята и отварям хладилника. Не мога да намеря бутилката, искам да се отпусна и да задавя за миг вкуса на болката. Намерих я! Тя е в шкафа. Вадя чаша и я пълня до горе. Гледам чашата и бутилката. Замислям се и взимам само бутилката.
Сядам на компютъра и трескаво отварям пощата, задръстена с рекламни материали. Не ги трия, много са, пробвал съм преди да го правя, но те нахлуват като орди, пък и това са единствените писма, които получавам. Започвам да пиша писмото, но след два реда спирам. Не издържам и плача като дете.
Трябва да избягам, не мога така. Слизам по стълбите от квартирата блъсвам се в някаква жена, на около тридесет, добре сложена и миришеща на скъп парфюм. Не съм я виждал преди. Извинявам се и неловко й помагам да стане. Усмихва се, но вижда, че ридая. Пита ме какво има, но аз не отговарям и продължавам надолу.
Стигам до колата, опитвам се да запаля, но след няколко „изкихваня" тя така и не се запалва. Крещя и и удрям по волана. Хората минават, без да ми обръщат внимание. Слизам от нея и започвам да я удрям с гняв, представям си, че удрям Живота. В един момент виждам, че съм в кръв. Идва полиция и линейка. Прибират ме, но ме пускат на следващия ден.
Седя на пейката в парка и мислите за онзи момент отново ме обземат.
Минаха пет години, но аз продължавам всяка сутрин да стоя тук и да я чакам да я зърна на живо, дори и за миг, да събера кураж да й кажа какво чувствам.
Тогава отново чух гласа му до мен: „Тя има всичко - семейство, пари, любов, а ти какво имаш?". Усетих огнения ад в себе си, отново. Обърнах се. Около мен нямаше никого.
© Вихър Вихров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
"Настоява да ме придружи, но аз го разубеждавам. Не мога да събирам още мъка." Браво!
-
Първо, благодаря на всички за коментарите.
Радвам се, че оценявате написаното. Това е част от нещо по-голямо. Всъщност беше нещо като роман, който писах в продълженение на няколко години, защото се налагаше да го прередактирам, когато ми хрумнеше нещо ново. След много преработки го завърших, макар че има още работа по него.
Реших, че ще бъде чудесно, ако го преработя в по-кратък вариант, нещо като отделни части от живота на участниците, изцяло от погледа на лирическия говорител и по-конкретно - един от участниците в действието на настоящето произведение.
Колкото до любовта - тук се вплететни ключови нишки от моя скромен житейски опит, но, както всички виждате, не съм се ограничил с него. Наложи се да си позволя да изстискам предела на болката от неотвърната любов и да я доразвия по литературен начин. -
Искам да те успокоя-това положение няма да се промени и лирическия герой ще си остане сам, ако не за винаги, то за ужасно дълго време. Но разказа е написан много добре и ми хареса. Имаш заложби.
-
Много силно! Напълниха ми се очите...Дано намериш това, което си изгубил...
-
Жестока, самоубийствена любов. Тя има всичко, а той? Е, ако това е авторът - аз не ти завиждам за тази любов, защото любовта се живее ръка за ръка.
-
Невероятно истинско!Очите ми се просълзиха,докато го четях...изглежда така,сякаш наистина си го преживял...
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
