Реквием за една любов
3 min reading
Минават дни, седмици, месеци, години, но си спомням още за нея. Чета вестника и си и я зървам там. Мисля си: същата хубавица е, дори и по-стара външно, от онзи ден, в който я видях за първи път, на онази премиера. Отхапвам от сандвича, който сам приготвих - прекалено горчив - и отпих от чая в термоса, без захар.
Не съм онзи слаб и крехък младеж тогава. Поглеждам се в снимката и виждам това детско лице... по-зрял съм от преди.
Седя в парка и ме обсебват мислите за онзи момент. Чувам детски глъч в парка, усмихната възрастна двойка с момченце минава. Гледам жената - прехвърлила четиридесетте, но невероятно красива, хваната здраво през кръста от мъжка ръка. Тя е! Сърцето ми започва да бие по-силно от всякога, пулсът ми се укорява.
Идва срещу мен. Не ме вижда. Отварям уста и се опитвам да кажа нещо. Не ме чува. Минава покрай мен.
Стоя сам и гледам как три силуета се изпаряват, докато изчезнат от погледа ми...
Започвам да треперя и очите ми се замъгляват, но от тях не текат сълзи, потърквам очи и виждам момиченце, което ме гледа усмихнато и с интерес следи поведението ми. Усмихвам се и се опитвам да му кажа нещо, но майка му го хваща грубо, като му прави забележка да не говори с непознати.
Ставам и обикалям покрай парка. Не познавам никого, но ми се иска да изпитам това, което изпитват те. Вятърът се ускорява и шапката ми излита, но не отивам да я взема, а продължавам. Разрошва косата ми, която сега се рее свободно във въздуха.
На изхода гледам куче с подвита опашка и с изкълчен преден крак. Като вижда, че му обръщам внимание, започва да маха с опашка. Погалвам го, то ми отговаря с приятелско облизване по ръката. Настоява да ме придружи, но аз го разубеждавам. Не мога да събирам още мъка.
Стигам до сградата. Гледам просяците, които бъркат в кофата - майка с две деца, които бързо обработват сметта и я разделят на хартия и метал. Стоя и ги гледам около минута. Тя ме поглежда уплашено; мисли, че искам да й направя нещо, хваща децата и с количката се отдалечава от кофата. Мисля си дали да не отида да я разубедя, но се отказвам.
Качвам се по стълбите. Жалък съм. Когато приятелите ми се женеха и създаваха гнезда, аз поставях мини пред себе си. И стъпвах върху всичките.
Добрах се до входната врата и влязох. Погледнах монитора на бюрото и разгледах папката, пълна със снимки. Тя беше още там. Не можех да я изтрия - куп спомени, без които губя миналото - единственото нещо, което ми остана сега.
Отивам до кухнята и отварям хладилника. Не мога да намеря бутилката, искам да се отпусна и да задавя за миг вкуса на болката. Намерих я! Тя е в шкафа. Вадя чаша и я пълня до горе. Гледам чашата и бутилката. Замислям се и взимам само бутилката.
Сядам на компютъра и трескаво отварям пощата, задръстена с рекламни материали. Не ги трия, много са, пробвал съм преди да го правя, но те нахлуват като орди, пък и това са единствените писма, които получавам. Започвам да пиша писмото, но след два реда спирам. Не издържам и плача като дете.
Трябва да избягам, не мога така. Слизам по стълбите от квартирата блъсвам се в някаква жена, на около тридесет, добре сложена и миришеща на скъп парфюм. Не съм я виждал преди. Извинявам се и неловко й помагам да стане. Усмихва се, но вижда, че ридая. Пита ме какво има, но аз не отговарям и продължавам надолу.
Стигам до колата, опитвам се да запаля, но след няколко „изкихваня" тя така и не се запалва. Крещя и и удрям по волана. Хората минават, без да ми обръщат внимание. Слизам от нея и започвам да я удрям с гняв, представям си, че удрям Живота. В един момент виждам, че съм в кръв. Идва полиция и линейка. Прибират ме, но ме пускат на следващия ден.
Седя на пейката в парка и мислите за онзи момент отново ме обземат.
Минаха пет години, но аз продължавам всяка сутрин да стоя тук и да я чакам да я зърна на живо, дори и за миг, да събера кураж да й кажа какво чувствам.
Тогава отново чух гласа му до мен: „Тя има всичко - семейство, пари, любов, а ти какво имаш?". Усетих огнения ад в себе си, отново. Обърнах се. Около мен нямаше никого.
Не съм онзи слаб и крехък младеж тогава. Поглеждам се в снимката и виждам това детско лице... по-зрял съм от преди.
Седя в парка и ме обсебват мислите за онзи момент. Чувам детски глъч в парка, усмихната възрастна двойка с момченце минава. Гледам жената - прехвърлила четиридесетте, но невероятно красива, хваната здраво през кръста от мъжка ръка. Тя е! Сърцето ми започва да бие по-силно от всякога, пулсът ми се укорява.
Идва срещу мен. Не ме вижда. Отварям уста и се опитвам да кажа нещо. Не ме чува. Минава покрай мен.
Стоя сам и гледам как три силуета се изпаряват, докато изчезнат от погледа ми...
Започвам да треперя и очите ми се замъгляват, но от тях не текат сълзи, потърквам очи и виждам момиченце, което ме гледа усмихнато и с интерес следи поведението ми. Усмихвам се и се опитвам да му кажа нещо, но майка му го хваща грубо, като му прави забележка да не говори с непознати.
Ставам и обикалям покрай парка. Не познавам никого, но ми се иска да изпитам това, което изпитват те. Вятърът се ускорява и шапката ми излита, но не отивам да я взема, а продължавам. Разрошва косата ми, която сега се рее свободно във въздуха.
На изхода гледам куче с подвита опашка и с изкълчен преден крак. Като вижда, че му обръщам внимание, започва да маха с опашка. Погалвам го, то ми отговаря с приятелско облизване по ръката. Настоява да ме придружи, но аз го разубеждавам. Не мога да събирам още мъка.
Стигам до сградата. Гледам просяците, които бъркат в кофата - майка с две деца, които бързо обработват сметта и я разделят на хартия и метал. Стоя и ги гледам около минута. Тя ме поглежда уплашено; мисли, че искам да й направя нещо, хваща децата и с количката се отдалечава от кофата. Мисля си дали да не отида да я разубедя, но се отказвам.
Качвам се по стълбите. Жалък съм. Когато приятелите ми се женеха и създаваха гнезда, аз поставях мини пред себе си. И стъпвах върху всичките.
Добрах се до входната врата и влязох. Погледнах монитора на бюрото и разгледах папката, пълна със снимки. Тя беше още там. Не можех да я изтрия - куп спомени, без които губя миналото - единственото нещо, което ми остана сега.
Отивам до кухнята и отварям хладилника. Не мога да намеря бутилката, искам да се отпусна и да задавя за миг вкуса на болката. Намерих я! Тя е в шкафа. Вадя чаша и я пълня до горе. Гледам чашата и бутилката. Замислям се и взимам само бутилката.
Сядам на компютъра и трескаво отварям пощата, задръстена с рекламни материали. Не ги трия, много са, пробвал съм преди да го правя, но те нахлуват като орди, пък и това са единствените писма, които получавам. Започвам да пиша писмото, но след два реда спирам. Не издържам и плача като дете.
Трябва да избягам, не мога така. Слизам по стълбите от квартирата блъсвам се в някаква жена, на около тридесет, добре сложена и миришеща на скъп парфюм. Не съм я виждал преди. Извинявам се и неловко й помагам да стане. Усмихва се, но вижда, че ридая. Пита ме какво има, но аз не отговарям и продължавам надолу.
Стигам до колата, опитвам се да запаля, но след няколко „изкихваня" тя така и не се запалва. Крещя и и удрям по волана. Хората минават, без да ми обръщат внимание. Слизам от нея и започвам да я удрям с гняв, представям си, че удрям Живота. В един момент виждам, че съм в кръв. Идва полиция и линейка. Прибират ме, но ме пускат на следващия ден.
Седя на пейката в парка и мислите за онзи момент отново ме обземат.
Минаха пет години, но аз продължавам всяка сутрин да стоя тук и да я чакам да я зърна на живо, дори и за миг, да събера кураж да й кажа какво чувствам.
Тогава отново чух гласа му до мен: „Тя има всичко - семейство, пари, любов, а ти какво имаш?". Усетих огнения ад в себе си, отново. Обърнах се. Около мен нямаше никого.
© Вихър Вихров All rights reserved.
