Градинарят Феликс беше безумно влюбен в принцесата, за която всеки ден приготвяше кошница с цветя.  Отначало момичето не забелязваше погледа му, но с течение на времето и тя го хареса, а един ден сподели и любовта му. Знаеше, че никога няма да може да се ожени за нея, и че рискува главата си,  но това не го спираше по никакъв начин. Всеки откраднат миг щастие си струваше бъдещото наказание.

Един ден я погледна в очите и каза:

-    Искаш ли да станеш моя жена?

-    Искам, но нали знаеш, че това е невъзможно!

-    Говорих с Дезир. Тя тайно ще ни венчае.

Ако имаше някой, който би се осмелил да наруши кралската воля, то това беше магьосницата.

-    Разбира се, че искам!

-    Довечера в осем ще те чакам под големия дъб и ще отидем при нея.

-    Влизайте.

Видимо стъписани я последваха в къщата. Тя се състоеше от едно помещение,  в средата на което имаше огнище, което беше единственият източник на светлина. Сенките от пламъците играеха по стените и придаваха причудливи форми – ту сцени от битки, ту планински пейзажи. Не знаеха дали да вярват на очите си, или не, но все пак бяха дошли при великата магьосница Дезир, а при нея всичко е възможно.

-    Ще ви дам два пръстена. Единият ще носиш ти, а другият принцесата. Ще символизират неразрушимата ви любов.

     Младежът сияеше.

-    Не бързай да се радваш! Нали не мислиш, че кралят ще е въодушевен от факта, че дъщеря му обича градинар?

-    Не ме интересува. Бих дал живота си, дори и само за миг да е моя!

-    Ще имаш тази възможност.

Старата жена повдигна леко качулката си и разкри смразяваща гледка. Под сивите й коси бръчките бяха толкова дълбоки, че чак стояха неестествено. Човек би си помислил, че срещу тях е някой на поне 300 години.

Кожата й имаше пепеляв цвят и изглеждаше изключително тънка – капилярите прозираха през нея.

Принцесата беше пълната й противоположност с изящните си нежни черти, лешникови очи и руса коса.

Магьосницата извърши церемонията, след което двамата влюбени, вече мъж и жена, си размениха пръстените.

Месец по-късно кралят разбра за любовта им и осъди градинаря на смърт.

След 1000 години.

Маргарита често се отбиваше в малкия антикварен магазин, където почти винаги намираше нещо, което да си купи. Предвид цените, си мислеше, че стоките са фалшиви копия на старинни предмети, но пък бяха майсторски направени, затова никога не го постави на въпрос. А пък и ако бяха по-скъпи, нямаше как да си ги позволи.

-    Привет, Ейбрахам! – каза тя.

-    Винаги е радост да видя прекрасната ти усмивка – рече старият евреин.

-    Имаш ли нещо ново?

-    Впрочем, имам. Вчера получих един пръстен, който е принадлежал на кралица Маргарита.

-    Хаха. Дори не знаех, че е имало такава кралица.

-    Историята свързана с него е много интересна. Великата Дезир омагьосала два пръстена, за което била помолена от един градинар. Бъдещата кралица имала връзка с градинаря, но както знаем, подобни неща не се толерират. Така въпреки всичко, любовта им щяла да остане вечна. Магьосницата дори тайно ги венчала. За съжаление скоро след това кралят разбрал и екзекутирал младежа.

-    Ейбрахам, това е ужасно.

-    Според легендата пръстените не са загубили силата си и след хиляда години кралицата и градинарят пак щели да се съберат.

Старият евреин подаде една синкава кутийка и каза:

-    Ето го.

Маргарита внимателно я отвори и извади една халка със странни гравюри. Не можеше да се определи от какъв метал е, но изглеждаше така, все едно, че току що е направена.

-    Полирал си я, нали?

-    Не бих се осмелил.

-    Колко искаш за него?

-    Николко. Подарък е.

-    Еха, много благодаря! Сега ще изглеждам като една истинска кралица – каза тя през смях.

Целуна го по бузата, след което си сложи пръстена.

-    И ми отива – смигна тя и напусна магазина.

След около половин час при антикваря влезе поредният клиент. Докато разглеждаше витрината с камъните, подпря дясната си и Ейбрахам видя на безименния пръст на посетителя халката с древните символи на Дезир.