Решението
Решението
Есенният вятър пръскаше листата, падащи от дърветата и ги завихряше по улицата. После ги събираше на малки купчинки и пак ги разпиляваше далеч от мястото, където бяха паднали. Улиците бяха почти опустели, защото хората бързаха да се приберат след работния ден и да приготвят с близките си вечерята. Само тук-там се срещаше по някой окъснял, който повдигаше яката на връхната си дреха, за да се прикрие от поривите на вятъра.
Калоян вървеше по улицата и крачките му с всяка изминала минута ставаха все по-големи. Лицето му се беше напрегнало. Всяка негова скула беше изопната и подчертаваше остротата на изражението. Краищата на износения сив костюм се развяваха от вятъра и под тях се разкриваше суха стегната фигура. Уличният прах връхлиташе бързащия, като го караше от време на време да прикрива лицето си с ръка. Погледът на мъжа се устреми към един вход с олющена от боята врата и малко по-късно човекът вече звънеше на един от звънците. Продължителният звън явно не накара никой да му отвори. Направи кратка обиколка пред входа и звънна още няколко пъти, но отговор не последва. Напрежението по скулите на чакащия се спусна с още по-голяма сила. Очите му тревожно зашариха към балконите нагоре. Почти навсякъде в стаите на кооперацията започваха да припламват лампите, но там, където той очакваше, беше тъмно. Погледна за последно към етажа и потътри крака. Фигурата му сякаш изведнъж се прегърби и смали, и някак изгуби своята стегнатост. Пое отново сред вятъра, в посоката, която много добре знаеше, но не искаше да поеме.
Калоян се прибра вкъщи и го посрещна детски плач. Отново беше с празни ръце. Не беше донесъл нищо друго за вечеря, освен половин хляб и малко сирене. Надеждата му да вземе заем от приятеля си Вилиян се беше стопила и тази вечер. Беше се надявал на малко пари, за да може той и семейството му да преживеят и тази седмица. Вече ставаха осем месеца, откакто го бяха съкратили, и не беше взел и лев от фирмата. Кризата си беше казала думата и близо две трети от служителите бяха уволнени. В началото мъжът си мислеше, че лесно ще си намери работа. Все пак той беше добре квалифициран, а и беше все още млад. Но след като изминаха два месеца в безплодно търсене, оптимизмът му започна да спада, като накрая почти се стопи. Намираше нещо по за ден-два, но това не решаваше проблемите му. Ако беше сам, нямаше никакво значение. Все щеше някак да изкара. Дори можеше да издържи и да не се храни известно време, но на него чакаха жена му и детето. Сашко беше неговият сладур, когото толкова много обичаше и за когото би направил всичко. Достатъчно беше да види усмивката му и всички неприятности оставаха в миналото. Знаеше как се радваше детето му като донесеше някаква изненада вкъщи, но това вече не беше се случвало от доста време. Всеки път като се прибереше, детето го гледаше в ръцете и чакаше нещо, но Калоян нямаше какво да му даде. Това беше ужасно подтискащо за мъжа, още повече, че той беше в тази възраст, когато би трябвало да бъде материално стабилен, а не да поглежда към чуждата чиния и да преглъща.
- Тати! – зашляпаха едни детски крачета в антрето. – Хайде, тати!
- Ето ме!
Калоян вдигна малкия на ръце и го внесе в стаята. Милена, жена му чертаеше нещо на светлината на нощната лампа и едва-едва вдигна глава. Очите й бяха зачервени и уморени от непрекъснатото взиране. Вече трети ден, тя беше неотлъчно до чертожната маса.
- Трябва да го завърша до утре. Ако го предам в срок, може да ми платят до края на следващата седмица.
Милена беше икономист, но още от училище й се отдаваше твърде добре чертането. Преди да се роди малкия работеше в една счетоводна фирма, но за да може да гледа детето, беше останала вкъщи. Това бяха добрите времена, когато имаха доста финансови възможности, но откакто съкратиха Калоян, тя се принуди да прави чертежи и да помага на някои свои колеги. Това не се случваше често, но малките суми, които взимаше за работата си, съживяваха донякъде семейството. В тези дни, когато това се случваше, в къщата им цареше особено чувство на радост и всички се отпускаха. Затова тя се блъскаше и работеше за тези кратки и щастливи мигове.
Калоян седна на стола и мисълта му заработи трескаво. Беше обикалял цял ден различни фирми в търсене на нещо, подходящо за него, но уви. Навсякъде един и същи отговор. „Нямаме нужда от хора”. Вечерта реши да намине при един приятел и да му поиска заем, но пак нищо. Как щеше пак да каже на жена си, че няма почти никакви пари, и че отново вратите пред него бяха затворени. За кой ли път? Вече беше задлъжнял на всичките си приятели толкова много и не знаеше кога и как ще може да им върне заетото. Не виждаше никаква перспектива. С какво беше виновен, че нещата не вървяха? Никога не си беше помислял подобно нещо, че някога ще стигне да иска и да хленчи пред други за мизерни суми, и то за да преживее. Той, който беше толкова самоуверен и сигурен за това, че ще успее и ще изгради стабилна кариера и бъдеще. И сега всичко се беше срутило. Можеше много неща, но кой се интересуваше от способностите му? Подхвърляха го като пинг-понг, насам-натам. Беше обиколил толкова много места да търси, и какво? Само нещо временно и за толкова малко пари, които за нищо не стигаха. А колко бяха такива като него? Да, бяха му казвали, че единственото спасение е да замине далеч, да се махне оттук, но смелостта не му достигна да си подаде документите за чужбина, а и с това малко дете - закъде? Остра отвесна бръчка проряза лицето на мъжа, а мислите му продължаваха да го поглъщат в своята тъмна половина.
От унеса го извади звънът на вратата.
- Бързо! Петър е зле! Трябва някой да помогне, докато дойде линейката. А тя закъснява страшно много. Нямало свободна кола, нямало лекари, нямало шофьори. А освен вас в кооперацията няма друг. Моля те, Калояне! – изплашено и през плач говореше жената на комшията. - Не знам какво му стана на Петър. Изведнъж му прилоша. Пребледня и легна.
Калоян, макар и да не беше си проговарял с този човек, грабна връхната си дреха и изхвърча на долния етаж.
Това, което видя обаче, го стъписа. Време за мислене нямаше. Разбра, че единственото спасение, е в неговите ръце. От баща си знаеше, че това, което можеше да се направи в случая, е сърдечен масаж. И той вложи всичките си усилия да помогне. Поне това можеше, докато дойде някой друг. Спря, когато ръката на лекаря отстрани неговата и настаниха болния на носилката. Младият мъж се качи в линейката до болницата. Остана там цялата вечер.
По-късно, когато се прибра вкъщи дълго мисли колко всъщност струва един живот и колко лесно можеш да бъдеш победен от него. Дори за секунди. Но дали трябваше да се остави да бъде победен? С тази мисъл късно вечерта Калоян притвори очите си.
Сутринта избликна с много слънце и светлина. Вчерашният вятър беше пометен и останал в спомените на времето. Калоян и Милена, като че ли бяха събудени от нещо. Слънчево зайче заигра по стената на стаята им. Младата жена беше приключила на зазоряване с чертежа и се приготвяше да го занесе в офиса през две преки. А Калоян беше взел решение. Единственото възможно и правилно за него. Не си беше дори и помислял, че може някога да реши подобно нещо. Щеше да опита друга, съвсем различна работа от тази, която досега беше вършил. Твърде различна. Щеше да помага на болни. На тези, които наистина имаха нужда от помощ, независимо каква, но помощ.
© Сеси Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Сашо, благодаря ти от сърце за този коментар! Радвам се, че си усетил посланието на разказа!
-
Кълна се, този разказ току-що промени нещо в мен!
-
Много ме зарадва мнението ви, Безжичен, Донко! Благодаря ви!
-
Много ми хареса!
-
Ето истински разказ, написан по правилата, с всички части, а не е формален, напротив - интересен, динамичен, с история, в която се зачиташ.
-
Благодаря ви за хубавите отзиви, Жанет, Борко!
-
Майсторка си!
-
Когато една врата се затваря,хиляди други се отварят ( може би )
Харесах разказа ти,Сеси
Поздрав! -
Благодаря ви от сърце, Ивон, Петя! Наистина човек не знае какво го очаква. Много неща могат да преобърнат живота му!
-
Сеси, разказ с чисто човешки вълнения и болки...Вероятно, самият живот ни изпитва, за да намерим своето си място в него, това, което ще ни дава силата да продължим...
-
Завладяващо четиво! Понякога решенията идват неочаквано, бях чела някъде, че дори починали близки хора ни помагат от отвъдното чрез сънища или внезапни мисли, които те ни изпращат, за да ни помогнат в трудни моменти. С поздрави,Сеси!
-
Радвам се, че сте тук и ви благодаря, че споделихте, Вилдан, Чоно!
-
Чудесно решение!
-
Сърдечно ви благодаря за хубавите думи Силвия, Ели, Ваня!
-
Много, много ми хареса!
Поздрави, Сеси! -
Прочетох с удоволствие! Понякога един миг може да промени животът ти и вижданията към него! Много харесах разказът ти! Поздрав сърдечен, Сеси!
-
Бариерите падат не за да ни спрат, а да ни насочат...
Поздрав, Сеси! -
Благодаря ви, Весе, Марти, Мария!
-
Животът изисква всякакви решения, важното е да се намери изход...
-
Много ми хареса! Много добре написано! Не усетих кога стигнах до края! Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
по човешки топло...особено ме грабна финалът..
искрено те поздравявам...най-сърдечно.