Беше ден като всички останали. Ден в който хората по цялата земя следваха съдбата си, бореха се с трудностите, наслаждаваха се на успехите, обичаха и мразеха, прокарваха пътища или разрушаваха домове, мечтаеха или правеха горчиви равносметки, ден в който не бяха готови да умрат...
„Време е!“ - дълбокият хипнотичен глас, тежко нашепваше: „Убийте натрапника, унищожете този, който не е един от нас! Този, който дойде отдалеч, измисли боговете и сам си повярва, че е бог.“ Мощното послание изригваше от мрачните дълбини на океана, разпространяваше се с немислима космическа скорост и за мигове достигна до всеки атом на планетата. Флора и фауна вече бяха едно цяло. Един организъм, изграден от жива и мъртва материя, конгломерат от биологични единици и инертна маса, който се подчиняваше фанатично и с нетърпение очакваше повелите на Земята. Само Човекът нехаеше - незнаещ, неочакващ, безметежно спокоен в крехката черупка на собствените си заблуди...
- Хайде рибке, хайде душко! Още малко и ще ми дой ...