Глава девета

             Игрище Славия беше на две крачки от площад Руски паметник. Беше оградено с дървена тараба от дебели, почернели от дъждове и старост дъски. Момчетата от махалата, при удобен случай, изтърбушваха по някоя дъска за да се проврат през дупката и да влязат гратис на мачовете. Футболното поле беше заобиколено от амфитеатрално разположени пейки, сковани от също такива дъски. Под тях беше земен насип. Теренът беше от валирана сгурия и от време на време имаше нужда да бъде поливано с вода, иначе малко след началото на мача играчите имаха вид на коминочистачи. Затова  преди започването на мача идваше водовозка и поливаше игралното поле. На полувремето тази операция се повтаряше. 

Тази вечер  тимът  имаше тренировка. Готвеха се за мача с вечния съперник Левски, който ги гонеше по петите в класирането. Краят на Държавното първенство наближаваше и всяка победа имаше цената на злато.

Георги Китанов, както винаги беше дошъл първи. Веднага след него с  по едно малко куфарче в ръка се появиха двамата братя Байкушеви. Димитър – Мими беше големият, а малкият Тодор неотдавна беше преминал в мъжкия тим. Той  играеше като десен халф, за разлика от батко си Мими, който беше нападател и утвърден голаджия. Тук бяха Майцата и Бако, които се бяха усамотили пред западната врата и си подаваха къси пасчета. В очакване на треньора си,  играчите  загряваха с кратки кросове и жонглиране с топката. Само Димитър Зографов, по прякор Бомбата, обикаляше игрището на бегом. Напоследък беше понапълнял, та се мъчеше да свали някой и друг килограм. Какво да се прави, имаше апетит човекът, пък и получаваше добра заплата в Дирекция на полицията, където работеше.  Но никой не знаеше точно какви функции изпълнява в жълтата сграда на бул. Сливница при Лъвовия мост. Прякора си дължеше на необикновено силния си шут. Когато играеха на игрище “Юнак”, неведнъж се беше налагало да гонят топката в Перловската река. 

Точно в 6 и 30, откъм съблекалнята се появи треньорът Милушев, придружен  от едър снажен младеж.  Момчето беше облякло стар екип, а на краката си носеше гуменетки с неопределим цвят. Милушев представи момчето, като го нарече просто Наско. И тренировката започна. След десетина обиколки на игрището и комплекс гимнастически упражнения, треньора ги раздели на две групи по осем човека и  започнаха двустранна игра. Мими Байкушев беше капитан на белите, а Бомбата капитан на черните. Наско беше сложен да играе десен бек, но той се увличаше напред да вкарва голове и треньора на няколко пъти му направи забележка да си стои на мястото и да не се увлича напред. Наско боравеше добре с топката, не позволяваше на “противниковите” нападатели да го минават и да застрашават вратата на неговия тим. Срещу него играеше не кой да е, а най-бързото крило в българските тимове – Майцата. Христо Евтимов беше опитен футболист, добър техничар и много бърз. На Наско му беше изключително трудно да играе срещу него и едвам успяваше да го опази. Два пъти го изпусна, увлечен напред и това костваше два гола във вратата на тима, чийто капитан беше Бомбата. Наско беше  висок и винаги скачаше над всички при високите топки.  

След края на тренировката всички седнаха на пейките около Милушев, който направи кратък разбор на двустранната игра, като намери няколко хубави думи и за Наско. В петък щяха да направят втора тренировка, в събота  имаха почивка, за да са свежи и отпочинали за неделя, когато беше решаващият мач с Левски.

Атанас Манов, момчето от Коньовица, футболист от прославения тим на Славия, щеше да играе с най-добрите футболисти на България. С играчи, които много пъти бяха обличали фланелката на националния тим. Днес се беше изправил лице с лице срещу Мими Байкушев и Майцата. Кой можеше да повярва? Беше като сън и Наско щеше да се събуди и да се види отново на поляната с приятелите си от махалата. Но умората която чувстваше не беше от съня. Беше капнал от умора, макар че беше играл само един час. Най-бързото крило на тима – Христо Евтимов го беше накарал да изплези език. Майцата беше неповторим играч – бърз, техничен и пълен с изненади за такъв новак като Наско. Но треньорът го беше похвалил и това даваше крила на коньовичарчето Атанас Манов, караше го да лети към махалата въпреки умората. Бъдещето му се усмихваше приветливо. Останалото зависеше само от него. Наско си обеща да се покаже на висота в неделя срещу Левски, стига да излезе на игрището с белия екип на славистите.

На следващият ден Донка искаше да го поведе към Гергана, но Наско отказа. Младата му любовница не можеше да повярва на ушите си. Наско не искаше да прекарат нощта заедно. Това се случваше за пръв път, откакто момчето беше вкусило от любовните им нощи в полите на Витоша.

Напрежението от улицата се пренасяпе и във всяка софийска къща.   Търговията с Германия беше замряла и  в представителството на фирмата “Байер”  беше същото положение. Само военните достави все още вървяха, даже се бяха увеличили значително. Радослав  почти всеки ден имаше срещи в Министерството на войната. Беше се запознал с известни фигури  от генералитета, а с някои беше установил и по-близки приятелски отношения. Един от тях беше генерал Михов, също русенец. Той отговаряше за доставките на боеприпаси и специални съоръжение, и връзката му с Радослав беше започнала  на служебна осноива.

Госпожа Михова произхождаше от стария софийски хайлайф, владееше перфектно френски и немски, четеше Викто Юго и Хайне в оригинал, и Теодора много я ценеше, въпреки голямата разлика във възраста. Двете семейства бяха започнали да се събират доста често, с взаимни гостувания. Михови имаха син, също военен. Младежът служеше в авиационния полк в Божурище и се познаваха отблизо с Бонев. 

Петъчната тренировка беше по-лека, Мими Милушев наблегна най-вече на тактиката. Отборът на Левски беше опасен противник, който многократно ги беше карал да напускат игрището с наведени глави. Със “сините” майтап нямаше. Те наказваха жестоко всеки който си позволеше да ги подцени. Треньорът определи 15-те, които трябваше да облекат белия екип в неделя. Наско беше сред тях. Той летеше от радост и вълнение. Идваше му да разцелува всички съотборници, сякаш цял живот беше играл рамо до рамо с тези колоси на българския футбол. Но се въздържаше, беше още много рано. Тепърва щеше да покаже уменията си и чак тогава чувствата, които го вълнуваха.

В неделя Наско стана много рано. Гол до кръста излезе на двора и дълго се ми със студената вода. След това тръгна на бегом към поляните срещу Захарната фабрика. Потича с променлива скорост около час, направи гимнастическите упражнения, които беше научил на тренировката на Славия и с лек тръс се върна  в къщи, където повтори водните процедури. Сложи изпрания и изгладен екип в една платнена торбичка заедно с футболните обувки, които му беше дал домакина на тима и беше готов за първия си мач с фланелката на Славия.

Мачът започваше в 3 часа след обяд. Два часа преди началото публиката беше напълнила игрище “Юнак” до последното място. Хората бяха дошли с храна, шишета вода или лимонада, с вестници за сядане или за да си направят шапки, които да ги предпазват от слънцето.  По пейките на игрището се водеха ожесточени спорове за качествата и заслугите на двата най-известни и най-стари софийски тима. Славистите се гордееха с факта, че техният тим беше основан една година преди вечния съперник, докато левскарите се гордееха с по-голям брой спечелени купи. Играчи от двата тима бяха в основата на националния тим, така че тук бяха равни. В националния слависти и левскари забравяха клубната си принадлежност и играеха като истински съотборници. Играеха в името на България и това ги караше да забравят вечното си съперничество, а и в живота бяха приятели, съседи, а някои даже роднини. Но днес щяха да играят като кръвни съперници и всеки щеше да се стреми да надиграе другия. Ако Славия имаше Мими Байкушев, Бомбата и Майцата, то  левскарите имаха Васил Спасов-Валяка, Никушев и  Цветков- Жук.  Не трябваше да се забравя, че вратата на Левски щеше да пази не кой да е, а легендарният  Алдев. Но преди да стигнат до Алдев, нападателите на Славия щяха да имат работа с  бегове като Георгиев, Никушев и халфове като Стамболиев.  Задачата им никак не беше лесна. Практически днешният мач беше решаващ за спечелването на Държавното първенство, своего рода финал на първенството. Случайността щеше да изправи един срещу друг двата най-добри тима на столицата. И само след броени часове един от тях щеше да вдигне високо купата на Държавен първенец за 1941 година.

Срещу официалната трибуна, където пейките бяха направени от бетон, седяха най-големите зевзеци и върли запалянковци. Сред тях имаше такива, които можеха да ви цитират съставите и  тимовете отпреди 20 години, да ви разкажат за случки на същото това игрище, случки, за които не бихте могли да прочетете никъде освен в “народната памет” на истинските запалянковци. А те не бяха малко, и не се страхуваха нито от дъжд, нито от сняг и буря, а още по-малко от летните жеги. Тогава те се събличаха голи до кръста и се печеха, слънчевите им бани бяха на цената на един билет за мач.

За най-важният мач на годината беше дошло и “куцо и сакато”. „Гошовци” обикаляха  по редовете и продаваха вкусните си тиквени семки с шепи.  „Цяк багер” само за 10 лева, се надвикваха те и пред всеки зрител имаше огромни купчини от тиквени шлюпки.

Там където звънеше будилник и медно звънче, седеше един от най-колоритните любители на футбола- Макензи. Около него винаги вреше и кипеше от спорове, в които всеки искаше да се покаже най-осведомен за миналото, най-добре запознат с днешната действителност, с новините от кухнята на двата съперника. Гадаеха състави и резултати и се забавляваха.

Точно в 15 часа, Бръснарят изведе двата тима. Този съдя беше по професия бръснар и беше известен с това, че веднъж някой със силен шут беше вкарал свирката в устата му. Майтапеха се, че Бръснарят глътнал свирката. Вече никой не помнеше истинското му име.  Двата тима излязоха в основните си състави, в това отношение изненади нямаше. Облечени в традиционните си екипи в синьо-бяло вертикално райе, левскарите контрастираха на фона на “белия балет”.  Футболистите заеха местата си и Бръснарят наду свирката давайки началото на мача.

На официалната трибуна, скрита под слънчобран в ярки цветове седеше Теодора, а до нея Радослав се вълнуваше за своя любим тим. Той беше върл левскар и тежко изживяваше всеки негов неуспех. Днес мачът беше съдбоносен. Ставаше въпрос за първото място на Държавното първенство.

По интуиция или защото искаше да бъде срещу съпруга си, Теодора симпатизираше на Славия. Не, че разбираше от футбол, но страстите, които се разгаряха на игрището и по пейките сред публиката, я караха да се вълнува и да става съпричастна към вълненията на запалянковците. 

Мачът започна в бурно темпо. И двата тима играеха  на високи скорости и нападенията към двете врати се редуваха едно след друго. Докато  атаките на Славия се разбиваха в отбранителния вал на Никушев и Георгиев, то в центъра на славистката отбрана беше отново Бомбата. Набезите на Валяка и Жук спираха пред непробиваемата защита на славистите. В същото положение бяха и Мими Байкушев, Майцата и офанзивния халф Гочето. Като морски вълни по време на буря, футболистите на двата тима се разливаха от едната врата до другата, без да могат да вкарат гол. На два пъти Мими Байкушев пробва далечни удари, но Алдев беше на щрек и спасяваше коварните фалцови удари на нападателя. Нито техничната игра на Васил Спасов – Валяка, нито хитрите ходове на Цветков спомогнаха за промяната на нулевото равенство. Така завърши първото полувреме. 

След почивката и двата тима излязоха с непроменени състави. И отново бурни атаки и мелета пред двете врати. Отново  Димитър Зографов си заслужи прякора “Бомбата” изпращайки топката високо над официалната трибуна към Перловската река. Докато малчуганите се надпреварваха да я гонят по водите на реката, се наложи бай Иван Теслата да донесе друга от склада.

Течеше 73-тата минута, когато при сблъсък с  Чори Петров, беше контузен Ал. Попов-Врабчо- десния бек на Славия. Изнесоха го на носилка и по знак на треньора Милушев, мястото му зае Атанас Манов- Наско.  Когато  Мими му направи  от далече знак да влиза в игра, Наско не можеше да повярва. Още не беше заел мястото си и рефера изсвири в знак, че играта продължава. Краката му трепереха, очите му губеха от погледа си топката, бели и сини фланелки се преливаха в една неясна мъгла. Наско чуваше поощрителните провикванияна  славистките запалянковци, но не  беше в състояние да допусне, че викаха за него. Между другото никой не беше виждал това младо момче на игрището, но той всяваше респект със снажната си фигура, мощните си крака и бързината, с която се придвижваше по игрището. Няколко минути след влизането си в игра, Наско се окопити, започна да вижда движението на съотборниците си по игрището, концентрира се и  наложи контрол над действията си. Срещу него беше хитрото и бързо ляво крило на левскарите Цветков по прякор Жук и Наско трябваше да го неутрализира, тъй като по-голямата част от сините  нападения минаваха през него. Наско не го изпускаше от очи, следеше отблизо всяко негово движение, и се стараеше да бъде плътно до него за да стесни периметъра на действие. И докато на левият фланг  нещата бяха под контрол, Чори Петров и Валяка изработиха гол. Славистите бяха попарени. Беше 82-та минута на мача. Оставаха само 8 минути до последната свирка на рефера.  Поемайки топката от центъра братя Байкушеви финтираха отбраната на Левски и Мими подаде в дълбочина към Майцата, който със спринт догони топката, премина през двама бранители на сините и заби топката в десния долен ъгъл на вратата. Тази светкавична атака силно изненада левскарите, които още се радваха на гола, който бяха вкарали само преди минута. Резултатът беше изравнен-1:1. Оставаха само 5 минути до края на редовното време. 

След като топката бе вкарана в игра от центъра, Валяка навлезе дълбоко в половината на Славия, технично премина през  бялата блокада и подаде на дясно към Петров. Последния с дълъг пас намери Цветков, който тръгна към вратата на славистите. По пътя си обаче срещна Наско, който технично изби топката  към Бомбата.  Митко Зографов я пусна далеч на напред и надясно, където в момента се намираше  младия Байкушев. Тошко пое топката навлезе в наказателното поле на Левски и се готвеше да стреля, когато видя в дясно от себе си, Наско да навлиза със спринт в наказателното поле. Пред него беше само Никушев. Байкушев подаде на Наско, който без да спира успя да заобиколи  център халфа на левскарите и със силен шут направи Алдев безпомощен. 2:1 за Славия в началото на 90-тата минута. 

Публиката беше станала на крака, изтичаха последните секунди на този решителен мач, а Левски беше принуден отново да тръгне от центъра на игрището. Валяка премина като невидим през трима и подаде на ляво към Цветков. В този момент се чу последния сигнал на рефера. Славия за пореден път бяха Държавен първенец и щяха да получат купата лично от ръцете на Принц Кирил. Славистите бяха вдигнали  Наско на ръце и го носеха към главната трибуна. Едва сега Теодора го позна, махна му с ръка и се провикна: “Браво Наско”. Радослав не само беше ядосан и огорчен от загубата на любимия си отбор, но и крайно изненадан от реакцията на съпругата си. От къде тя познаваше това младо момче? Кой беше тоя непознат за него играч на Славия? Но не можеше да се отрече, беше добър футболист и красив момък. Публиката бавно се придвижваше към изходите на игрището и след броени минути само купчините шлюпки от семки и разхвърляните вестници щяха да напомнят за страстите които се бяха вихрили тук в продължение на 90 минути.