Родопският параклис Част 7

Част 7 Горският цар

 На другата сутрин след случката с мората Доротея веднага се свърза с директора за да му съобщи, че Гергана е при тях. Тя му разказа накратко какво се е случило и това, че момичето, както и цялото сиропиталище ще бъдат в опасност ако остане там. Трябваше  да изяснят с какво точно си имат работа за да знаят как да действат. За момента освен символите на Чернобог и мората нямаха нищо на лице.

 Екипа се беше събрал в кухнята и умуваше как и защо се е случило.

• Мора може да се появи навсякъде – казваше Симеон. – Може да не я  е преследвала умишлено.
• Забравяш духовете в сиропиталището – напомни Верка.
• Това, защото ни пипа от парите – бившият войник се надвеси над момичето.
• Майната им на 20-те лева, трябва да разберем какво се случва – каза Дора на висок глас. – Явно затова Лилия си е изнесла покъщнината, защото е предполагала какво ще се случи.
• Оф! Скапана работа! – възкликна Симеон. – Наистина не мога да се разправям с тях в момента, чакат ме задачи!
• Всички ни чакат задачи – отвърна Верка, като заглуши звука на телефона си, които вибрираше  неуморно. – Потрошиха ми телефона.
• Нима ще оставим нещата просто да се случват?! – каза  рязко Дора.
• Нямаме друг избор, нали – отговори Симеон. – Щом баба ти няма идеи….
• Гледайте си работата, все някога ще се покаже – намеси се баба Анка сърдито.

 Доротея си отвори устата да каже нещо, но замълча и удари по масата с думите:

• Айде, да се оправяме, чакат ме самодиви!
• Аз отивам при говорещата мечка – вдигна ръка Вероника.
• За мен останаха полевиците – добави Симеон и се надигна от стола.

 Останалите баячи го последваха. Доротея повдигна сина си и го целуна по челото.

• Да слушаш баба ти – каза нежно. – Тези дни ще те заведа да си играеш с твойте приятели.
• Всички ли излизате? – попита момченцето.
• Ти ще останеш с баба и кака ти Гери, може да си играеш с нея – погледна към Гергана, която седеше на масата и гледаше плахо. – Ще й покажеш ли играчките ти.
• Да! – възкликна Боян. – Имам джип като на мама! Ела, Гери!

 Момчето скочи от майка си и отиде при Гергана като я дръпна за ръката, тя послушно се остави да я води.

• Кой с какви коли ще ходи – викна Симеон, държейки ключовете на двата джипа в двете си ръце.
• Самурайката, само вие с Дора може да  я карате, аз взимам Паджерото – Верка дръпна едните ключове.
• Гледай да не скочиш на някое такси като със самурайката – бъзна я Дора.
• Беше ми в мъртвата точка! – отвърна раздразнено билкарката и излезе.
• Ти искаш ли да те хвърля донякъде? – Симеон се обърна към другото момиче.
• Не, отивам на поход в леговището на самодивите – отвърна тя. – Там не може да се прииде с нищо, така, че ме чака дълга разходка.
• Успех, тогава – каза Симеон саркастично и излезе.

 Тримата активни членове на параклиса имаха три различни задачи и всеки се впусна да следва своята. Симеон трябваше да гони полевици от селскостопанските ниви. Те се появяваха предимно следобедите след 12часа и представляваха ниски прегърбени старци с криви крака, мантии и бради от слама. Пречеха на селскостопанската работа, като разболяваха работниците, убиваха животните или докарваха изненадващи бури. При среща с полевик, жертвата му можеше да получи топлинен удар или треска. В случая имаше десетина болни работници с висока температура и гърчове, както редица удушени крави. Вилнееха от началото на лятото и по приказките на чорбаджията, който наемаше работници, вече никой не му се навиваше да работи. Те се прогонваха лесно, Симеон трябваше да накладе огньове от пелин по границите на нивата и да ги остави да горят един ден и една нощ за да се разнесе. Изчадията бягаха от пушека на горящата билка. Лесна задача, но изискваше време и ресурси. Добре, че пелина се намираше лесно, иначе Верка щеше да го изяде. Натъпка самурайката с чували от не много сух пелин и потегли към полетата.

 Верка от своя страна трябваше да говори с една ядосана мечка, която тормозеше туристите в хижа в планината. Намираше се някъде над Пампорово и не нападаше хората, по-скоро ги шашкаше като  викаше  и  крещеше ругатни. Трябваше да разпита останалите животни и да я открие. Касаеше се за благородна мечка, може би тартор или главатар, щом е усвоила човешкия език. Най-вероятно имаше проблем с бурните туристи, които се събираха горе, палеха огньове, буйстваха и ги избиваше на разврат. Може би затова мечката се чувстваше смутена. Вероника винаги намираше общ език с горските обитатели и потушаваше напрежението причинено от останалите членове на параклиса. Нейната мисия не налагаше специално оборудване, а много обикаляне из гората. Хижарят, който бе отправил запитването изглеждаше засрамен.

• Истинска мечка – обясняваше той. – Слиза тука в хижата и започва да псува и да ги храни.
• Мисля, че има защо – повдигна вежди билкарката. – Ясно, че е отдалечено и закътано място, но не може да се ползва само за разврат – хожаря си отвори устата, но тя повдигна пръст. – Не ми  се слушат оправдания, отивам да я търся.

 Взе си щеката за преходи и тръгна нагоре към върха странейки от пътеката. Дочу лястовици и викна:

• Приятели, елате тук, нося ви златно зърно!

 След минута песента на птиците стана по-силна и ято от десетина накацаха на клоните над нея.

• Ти златно зърно ни носиш, но ние какво да ти пеем? – изрече една.
• Търся мечка, която говори човешки, виждали ли сте я?
• Виждали сме я и сме я чували – отвърна друга лястовица.
• Само ядове й правят хората, затова научи човешки, да може да ги гони – говореше трета.
• Защото знаеше, че започне ли да ги разкъсва вие веднага ще я убиете – каза четвърта.
• А знаете ли къде живее? – попита Вероника.
• Имаше си пещера на педесет крачки нагоре, но я напусна и тръгна навътре в гората – обясни една от лястовиците.
• Виждали сме я около блатото, затова иди да питаш жабите – чу се още един писукащ  глас. – Ние толкова навътре в гората не ходим, там живеят лешоядите и не се обичаме.
• Благодаря ви, малки приятели – каза радушно Вероника и хвърли златното зърно, което беше специален сорт отглеждано горе в балкана на най-слънчевите поляни, поливано само с изворна вода.

 Лястовиците накацаха на земята и започнаха да кълват семената с охота, само една по-голяма от останалите кацна на рамото на Верка, като държеше бронзов червей в човката.

• Благодаря, за зърното – заговори с изразителен мъжки глас. – Вземи този червей и го предложи на жабите, те ще ти кажат всичко.

 Вероника взе животното, благодари и продължи нагоре, трябваше да преполови върха за да стигне до блатото. Тази част на планината беше  обходена напълно  и имаше доста пътеки водещи до много места, но  билкарката  предпочете  да мине напряко и да не следва нито една. Вековните дървета хвърляха дебела сянка и въпреки горещото време под гъстите им корони бе толкова приятно. Носеше се мирис на хумус, на гора. Чуваше се песента на десетки видове птици, които се преплитаха в хор. Повечето съзнателен живот на хората от параклиса бе минал по тези места и не им правеше такова впечатление, защото отдавна поддържаха връзка с природата. Повечето хора не осъзнаваха колко ценна беше тази връзка и как зареждаше с енергия. Не след дълго Верка спусна върха и стигна подножието, където имаше блато. Там след гъсти снопове папур се криеха жабите.

• Излезте, излезте, нося ви бронзов червей – викна Верка като разтвори папура и застана на един камък пред блатото.
• Какво те води насам, човеко – от водата изплува една зелена жаба и застана на камъка до краката на билкарката.
• Търся една мечка.
• Тук има много мечки – отвърна с женски глас.
• Тя знае нашия език и ходи при хижата.
• Аха… - зачуди се жабата. – Тук живее, горе при орлите, там си гледа мечетата, защото долу я е страх от хората.
• При орлите значи – потвърди Вероника и хвърли бронзовия червей на жабата, която отвори широко уста и го глътна цял.
• Да, но  така, няма да те приеме, трябва да занесеш нещо благо на нея и на децата й. Ей там, зад ония храсти има диви ягоди, набери една торба и тогава иди.

 Жабата с  подскоци мина между краката на Верка и я поведе по реката, образуваща блатото. Скачаше  от камък на камък, а жената послушно я следваше. Стигна отново до дърветата обрасли с гъсти храсти, там между тревите се червенееха малки горски ягоди. Вероника се поклони, благодари и разтвори храсталака с щеката. Сянката бе шарена и между дърветата се мяркаха стотици малки плодчета. Напълни платнената си торба и тръгна към орловите гнезда. Натам пътя бе по-труден нямаше дебела сянка, а  тук там някое дърво по стръмния скалист склон. Мястото не изглеждаше благоприятно за мечки, защото бе голо и нямаше много зеленина, но животното  явно предпочиташе уединение и се бе принудило да търси такава бърлога. След петнайсетина минути изкачване Верка стигна голяма пещера . Това трябваше да е леговището на мечката.

• Бабо Мецо, покажи се – каза тя и гласа й отекна в пещерата.
• И тук ли ме намери тая измет?! – чу се груб женски глас на човешки език. – Махайте се от леговището ми!
• Бабо Мецо, аз  съм Вероника от параклиса – представи се. – Нося ти диви ягоди за мечетата и искам да говорим.

 От дълбините на пещерата се чуха тежки стъпки и след секунда от тъмното се появи голям силует на кафява мечка. Тя бавно се придвижи до билкарката и  застана пред нея като се изправи на две лапи. Изглеждаше два пъти по-висока от младата жена и по погледа личеше, че е бясна. Както Верка подозираше, не беше обикновена мечка, а  главатарка, белезите по рунтавата козина и  големия ръст го доказваха. Отвори широко уста и проговори отново на човешки:

• Какво искаш?! Никого не съм убила!
• Искам само да помогна – отвърна Вероника. – Кажи ми, Бабо Мецо, какво те мъчи?!
• Тая измет там край хижата! Викат, пъшкат, децата ми плашат! Много ще се ядосам накрая и ще  ги разкъсам!
• Недей, Бабо Мецо. Аз ще  кажа на хижаря и на лястовиците там, дойдат ли такива гости да ги гонят. Върни си се в старата пещера, аз ще се погрижа, ти недей да  се занимаваш  хората и да ги плашиш. Хайде Бабо Мецо, на мечетата ще им се наранят лапите по тия скали, иди си в  гората.
• С хора може  ли да  се разбереш?!
• Ако не се разбера, може да събереш другите мечки и да ги разкъсаш – заяви Верка уверена. – Ние няма да те съдим.
• Дадено! – отвърна мечката и се приземи на четири крака като взе с уста торбата с дивите ягоди.

 Без да казва довиждане бавно се завъртя и изчезна в мрака. Билкарката остана няколко  минути взирайки се в дъното, после се завъртя и тръгна на обратно. Уговори се с лястовиците да следят хижата, а в замяна да получават златно зърно край параклиса.

• Мечката каза, че другия път няма да псува, а направо ще ви разкъса – обърна се нарицателно към хижаря. – Знам, че сигурно тия ви дават луди пари, ама предполагам живота ви е по-скъп.

  Така остави нещата. Получи по-малко  заплащане,  отколкото заслужаваше, но все пак бе засегнала  бизнеса му, можеше да не й даде и толкова. Въпреки това се чувстваше доволна от себе си, работата им бе да поддържат баланса, не финансовото си състояние.

 На Дора отново се паднаха самодиви, колкото и да не ги харесваше. И като цяло младата жена повече се разправяше с горските булки от Верка и Симеон. Билкарката наблягаше на общуването с животните и духовете, а бившия войник не можеше да намери общ език с нито едно подобно създание и повечето му срещи завършваха с бой. Доротея уверено катереше върха, насочвайки се към най-близкото скривалище на самодиви в района. Трябваше да търси чановете от  близкия манастир, които красяха портите. Първоначално се бяха усъмнили, че са крадци, но зданието разполагаше с камери, които силно се смущаваха в часа на кражбата, което говореше само за свръх естествени създания. Също така имаше легенда за чановете, че били зестра за самодивска булка, така, че  може би невестата си ги е потърсила. Трябваше да  стигне до т.нар.  самодивско езеро,  малко езерце в дълбините на гората, където се намираше едно от леговищата на тамошните самодиви. Легендата включваше Стана, така, че тя бе заподозряната.

 Гората нагоре беше гъста и девствена, човешки крак рядко стъпваше по тези  места обрасли с храсталак и билки. По това време повечето горски създания спяха и излизаха като се мръкнеше до сутринта. Доротея крачеше из храсталака с  компас в ръка. Не след дълго опря в малкото езеро с размерите на хотелски басейн. Обиколи го и се насочи към пещера в  корените на  старо дърво. Приличаше на дупка изкопана от животно, но навътре се разширяваше и образуваше цял лабиринт. Тя нямаше намерение да влиза в дебрите, затова си пое дълбоко въздух и викна:

• Стано! Излез! – никакъв отговор. – Стана самодива! Излез, булке!

 С нечовешка скорост от тъмнината връхлетя млада девойка с бяла рокля със свободна кройка. На нежното й лице се четеше гняв, спря се толкова близо до Дора, че развя непослушния кичур падащ на челото  й до дясната буза. Не беше Стана, но се надяваше да й съдейства.

• Как дръзваш да нарушаваш нашият сън?! – изсъска Вида самодива.
• Ти Стана ли си? – попита Дора, без капка смущение. – Трябва ми  Стана.
• А  теб трябва някой да те разкъса! Арогантно създание! – отвърна грубо самодивата.
• Ха-ха, много си лоша – отвърна й с лек сарказъм. – Сега ми  викни Стана,  не искам да се занимавам с теб.
• Каква работа имаш  ти със Стана,  че си дошла до тук?!
• Подозирам, че е задигнала  едни чанове от манастира, трябва да ги върне.
• Няма да връща  нищо,  булка е била, това й е зестрата.
• Айде да го обсъждаме това със Стана – възкликна Доротея. – Ако няма да я викнеш  ще запаля пелин и сама ще я намеря.
• Няма нужда да ни опушваш леговището, сега ще  я събудя! – каза троснато Вида, завъртя се и изчезна в мрака.

 След няколко  минути с бавна крачка се появи още една девойка в снежно бяла рокля и пепеливо руса коса старателно сплетена на плитка. Имаше издължено лице и бадемови очи. Изражението на лицето не се различаваше от това на посестрините й,  безчувствено, строго, студено, прониза Доротея с поглед. Застана на няколко  крачки без да  обелва дума,  чакаше  да я заговори.

•  Едни  чанове да си взимала, случайно? – попита Дора спокойно.
• Може и да съм ги взела -  отвърна равно.
• Е, може и да ги върнеш – каза все едно  й се подиграва.
• Това ми е зестрата за сватбата, мои са! – заяви самодивата. 
• Да, ама ти мъж нямаш, така, че са на манастира.
• Не им е  мястото в храма, аз бог нямам!
• Няма значение, те не са твои, давай чановете!
• Знаеш  ли каква сила имат те?!  Ако   някой ги вземе?!

Дора повдигна вежди, друг път не бе чувала за силите на чановете.

• Те призовават мъртвите – продължи Стана.  
• За  първи път го чувам. Защо  точно сега, тези чанове са в манастира от повече от сто години?
• Защото Яна самодива така ми каза – отвърна жената студено.
• Яна? – повтори озадачено Дора. Нима знаеше нещо? – Каза ли ти защо?
• И да ми беше казала, не е твоя работа – тросна се  Стана. – Не стига,  че идваш тука в  леговището, будиш ме, сега искаш да  ти давам обяснения!
• Еми, това ми е работата, бе булка! – Доротея не остана длъжна. – Обадиха ми се, че чановете ги няма и е  моя  работа да ги намеря.
• Няма да ти ги дам!
• Не ти ги искам, вече. Ще говоря с  Яна. Някой мъти нещо и хич не е хубаво, затова си отваряйте очите.
• Само Яна може да ми каже какво да правя! – гордо навири нос Стана.
• Не ти казвам какво да правиш,  предупреждавам те  - заключи тихо и спокойно Дора. – Сега ти пожелавам сладки сънища!

 Самодивата не отговори, а се завъртя и потъна в тъмнината на самодивската пещера. Доротея нямаше повече работа с нея. Трябваше да намери Яна. Тя не стоеше на едно място, а като тарторка постоянно обикаляше скривалищата на посестрините й и единствения начин да бъде открита бе след залез слънце на седянката. Реши да не дава излишни обяснения на владиката в манастира преди да разбере каква точно стойност имаха чановете. За целта се спусна надолу към параклиса. Стигна късния следобед, Боян духовито обсъждаше приказка за змейове с Гергана, а баба Анка преглеждаше снопа с писма. Всички прозорци в къщата бяха отворени и ставаше приятно течение. Дора влезе, седна на масата в кухнята до старицата и отвори лаптопа.

• Верка върна ли се? – попита бабата.
• Върна се и пак отиде да бае на едно дете - отвърна тя без да отделя поглед от писмата.
• Какво знаеш за чановете? – младата жена измести компютъра и се втренчи в старицата.
• Какво ти трябва? – попита Анелия като повдигна поглед под вежди. – С чанове се  гонят духове и се кичат кукери. Защо ме питаш?
• Възможно ли е да има чанове, с които да се призовават духове?
• Може да са прокълнати, да са част от някоя магия.
• Ходих при Стана да върна чановете и тя ми каза, че Яна я е накара да ги вземе. Че призовават мъртвите.

 Баба Анка се обърна назад и се замисли за секунда, после рече:

• Зависи откъде са, за добитък ли са били или за дар. Щом Яна ги иска, най-добре знае.
• Значи и самодивите са в играта?
• Нещо ги тормози, щом я е пратила да събира самодивските вересии.

 Дали Яна щеше да говори с тях? Доротея се въздържа да вземе нова задача, скоро щеше да се мръкне и трябваше да намери самодивата. Предпочете да прекара свободните часове със сина си.

 Тази вечер нямаше да има седянка, нямаше да има самодивски песни. Лятото бе в разгара си, но на големите върхове имаше сняг. Към най-високия смело крачеше юнак в черен ямурлук. Нямаше обувки, стъпваше бос така, че да усети всяко камъче под бялата пелена на студената земя. Крачка след крачка нагоре с горда изправена походка като благороден елен. Носеше подобие на белодрешна мъжка носия, с черни беневреци около долната част на краката му, червен пояс, от който висяха две извити саби подковани със сребърни елементи, дръжки направени от кости и цяла бяла лека риза с везбени мотиви по пазвата и навити ръкави. Малко преди да стигне върха извади кавала и засвири мистична мелодия, лека и тайнсвена се носеше от връх на връх  за да могат всички да я чуят, да се събудят, да дойдат. От слънцето беше останало само червени облаци и мрака налягаше небето, а момъкът с черен ямурлук гордо седеше  на върха и гледаше от високо. Свали качулката, а отдолу се показа сияйно мъжко лице, леко грубовато, но красиво, с правилни черти и остра брада. Очите му не бяха човешки, очи на орел, на хищник, жълти, сияйни като паметника на цар Самуил, виждаха се от километри. Погледа му –студен, строг, но в същото време гореше пламък от вълнение. Косата му бе във всички разцветки на есента, светло, тъмно кафяво и жълто, зависи от къде го грееше слънцето. Продължаваше мелодията си, а под него създанията се трупаха. Първа се появи Яна, още преди да се качи най-отгоре. Тя покорно приклекна в  знак на поклон. После дойде Горан с тежка стъпка, диви люде, таласъми, юди, вили, лестници и всякакви животни, лисици, мечки, дори врабчета, всичко седеше под мъжът. Той се огледа, целия връх, че и околните гъмжаха от народ, дошли да го посрещнат. Приключи мелодията, върна кавала в пояса си, всичко мълчеше. Яна си пое дълбоко въздух и извика:

• Чуйте всички! Горският цар се върна!