Част 7 Горският цар
На другата сутрин след случката с мората Доротея веднага се свърза с директора за да му съобщи, че Гергана е при тях. Тя му разказа накратко какво се е случило и това, че момичето, както и цялото сиропиталище ще бъдат в опасност ако остане там. Трябваше да изяснят с какво точно си имат работа за да знаят как да действат. За момента освен символите на Чернобог и мората нямаха нищо на лице.
Екипа се беше събрал в кухнята и умуваше как и защо се е случило.
Доротея си отвори устата да каже нещо, но замълча и удари по масата с думите:
Останалите баячи го последваха. Доротея повдигна сина си и го целуна по челото.
Момчето скочи от майка си и отиде при Гергана като я дръпна за ръката, тя послушно се остави да я води.
Тримата активни членове на параклиса имаха три различни задачи и всеки се впусна да следва своята. Симеон трябваше да гони полевици от селскостопанските ниви. Те се появяваха предимно следобедите след 12часа и представляваха ниски прегърбени старци с криви крака, мантии и бради от слама. Пречеха на селскостопанската работа, като разболяваха работниците, убиваха животните или докарваха изненадващи бури. При среща с полевик, жертвата му можеше да получи топлинен удар или треска. В случая имаше десетина болни работници с висока температура и гърчове, както редица удушени крави. Вилнееха от началото на лятото и по приказките на чорбаджията, който наемаше работници, вече никой не му се навиваше да работи. Те се прогонваха лесно, Симеон трябваше да накладе огньове от пелин по границите на нивата и да ги остави да горят един ден и една нощ за да се разнесе. Изчадията бягаха от пушека на горящата билка. Лесна задача, но изискваше време и ресурси. Добре, че пелина се намираше лесно, иначе Верка щеше да го изяде. Натъпка самурайката с чували от не много сух пелин и потегли към полетата.
Верка от своя страна трябваше да говори с една ядосана мечка, която тормозеше туристите в хижа в планината. Намираше се някъде над Пампорово и не нападаше хората, по-скоро ги шашкаше като викаше и крещеше ругатни. Трябваше да разпита останалите животни и да я открие. Касаеше се за благородна мечка, може би тартор или главатар, щом е усвоила човешкия език. Най-вероятно имаше проблем с бурните туристи, които се събираха горе, палеха огньове, буйстваха и ги избиваше на разврат. Може би затова мечката се чувстваше смутена. Вероника винаги намираше общ език с горските обитатели и потушаваше напрежението причинено от останалите членове на параклиса. Нейната мисия не налагаше специално оборудване, а много обикаляне из гората. Хижарят, който бе отправил запитването изглеждаше засрамен.
Взе си щеката за преходи и тръгна нагоре към върха странейки от пътеката. Дочу лястовици и викна:
След минута песента на птиците стана по-силна и ято от десетина накацаха на клоните над нея.
Лястовиците накацаха на земята и започнаха да кълват семената с охота, само една по-голяма от останалите кацна на рамото на Верка, като държеше бронзов червей в човката.
Вероника взе животното, благодари и продължи нагоре, трябваше да преполови върха за да стигне до блатото. Тази част на планината беше обходена напълно и имаше доста пътеки водещи до много места, но билкарката предпочете да мине напряко и да не следва нито една. Вековните дървета хвърляха дебела сянка и въпреки горещото време под гъстите им корони бе толкова приятно. Носеше се мирис на хумус, на гора. Чуваше се песента на десетки видове птици, които се преплитаха в хор. Повечето съзнателен живот на хората от параклиса бе минал по тези места и не им правеше такова впечатление, защото отдавна поддържаха връзка с природата. Повечето хора не осъзнаваха колко ценна беше тази връзка и как зареждаше с енергия. Не след дълго Верка спусна върха и стигна подножието, където имаше блато. Там след гъсти снопове папур се криеха жабите.
Жабата с подскоци мина между краката на Верка и я поведе по реката, образуваща блатото. Скачаше от камък на камък, а жената послушно я следваше. Стигна отново до дърветата обрасли с гъсти храсти, там между тревите се червенееха малки горски ягоди. Вероника се поклони, благодари и разтвори храсталака с щеката. Сянката бе шарена и между дърветата се мяркаха стотици малки плодчета. Напълни платнената си торба и тръгна към орловите гнезда. Натам пътя бе по-труден нямаше дебела сянка, а тук там някое дърво по стръмния скалист склон. Мястото не изглеждаше благоприятно за мечки, защото бе голо и нямаше много зеленина, но животното явно предпочиташе уединение и се бе принудило да търси такава бърлога. След петнайсетина минути изкачване Верка стигна голяма пещера . Това трябваше да е леговището на мечката.
От дълбините на пещерата се чуха тежки стъпки и след секунда от тъмното се появи голям силует на кафява мечка. Тя бавно се придвижи до билкарката и застана пред нея като се изправи на две лапи. Изглеждаше два пъти по-висока от младата жена и по погледа личеше, че е бясна. Както Верка подозираше, не беше обикновена мечка, а главатарка, белезите по рунтавата козина и големия ръст го доказваха. Отвори широко уста и проговори отново на човешки:
Без да казва довиждане бавно се завъртя и изчезна в мрака. Билкарката остана няколко минути взирайки се в дъното, после се завъртя и тръгна на обратно. Уговори се с лястовиците да следят хижата, а в замяна да получават златно зърно край параклиса.
Така остави нещата. Получи по-малко заплащане, отколкото заслужаваше, но все пак бе засегнала бизнеса му, можеше да не й даде и толкова. Въпреки това се чувстваше доволна от себе си, работата им бе да поддържат баланса, не финансовото си състояние.
На Дора отново се паднаха самодиви, колкото и да не ги харесваше. И като цяло младата жена повече се разправяше с горските булки от Верка и Симеон. Билкарката наблягаше на общуването с животните и духовете, а бившия войник не можеше да намери общ език с нито едно подобно създание и повечето му срещи завършваха с бой. Доротея уверено катереше върха, насочвайки се към най-близкото скривалище на самодиви в района. Трябваше да търси чановете от близкия манастир, които красяха портите. Първоначално се бяха усъмнили, че са крадци, но зданието разполагаше с камери, които силно се смущаваха в часа на кражбата, което говореше само за свръх естествени създания. Също така имаше легенда за чановете, че били зестра за самодивска булка, така, че може би невестата си ги е потърсила. Трябваше да стигне до т.нар. самодивско езеро, малко езерце в дълбините на гората, където се намираше едно от леговищата на тамошните самодиви. Легендата включваше Стана, така, че тя бе заподозряната.
Гората нагоре беше гъста и девствена, човешки крак рядко стъпваше по тези места обрасли с храсталак и билки. По това време повечето горски създания спяха и излизаха като се мръкнеше до сутринта. Доротея крачеше из храсталака с компас в ръка. Не след дълго опря в малкото езеро с размерите на хотелски басейн. Обиколи го и се насочи към пещера в корените на старо дърво. Приличаше на дупка изкопана от животно, но навътре се разширяваше и образуваше цял лабиринт. Тя нямаше намерение да влиза в дебрите, затова си пое дълбоко въздух и викна:
С нечовешка скорост от тъмнината връхлетя млада девойка с бяла рокля със свободна кройка. На нежното й лице се четеше гняв, спря се толкова близо до Дора, че развя непослушния кичур падащ на челото й до дясната буза. Не беше Стана, но се надяваше да й съдейства.
След няколко минути с бавна крачка се появи още една девойка в снежно бяла рокля и пепеливо руса коса старателно сплетена на плитка. Имаше издължено лице и бадемови очи. Изражението на лицето не се различаваше от това на посестрините й, безчувствено, строго, студено, прониза Доротея с поглед. Застана на няколко крачки без да обелва дума, чакаше да я заговори.
Дора повдигна вежди, друг път не бе чувала за силите на чановете.
Самодивата не отговори, а се завъртя и потъна в тъмнината на самодивската пещера. Доротея нямаше повече работа с нея. Трябваше да намери Яна. Тя не стоеше на едно място, а като тарторка постоянно обикаляше скривалищата на посестрините й и единствения начин да бъде открита бе след залез слънце на седянката. Реши да не дава излишни обяснения на владиката в манастира преди да разбере каква точно стойност имаха чановете. За целта се спусна надолу към параклиса. Стигна късния следобед, Боян духовито обсъждаше приказка за змейове с Гергана, а баба Анка преглеждаше снопа с писма. Всички прозорци в къщата бяха отворени и ставаше приятно течение. Дора влезе, седна на масата в кухнята до старицата и отвори лаптопа.
Баба Анка се обърна назад и се замисли за секунда, после рече:
Дали Яна щеше да говори с тях? Доротея се въздържа да вземе нова задача, скоро щеше да се мръкне и трябваше да намери самодивата. Предпочете да прекара свободните часове със сина си.
Тази вечер нямаше да има седянка, нямаше да има самодивски песни. Лятото бе в разгара си, но на големите върхове имаше сняг. Към най-високия смело крачеше юнак в черен ямурлук. Нямаше обувки, стъпваше бос така, че да усети всяко камъче под бялата пелена на студената земя. Крачка след крачка нагоре с горда изправена походка като благороден елен. Носеше подобие на белодрешна мъжка носия, с черни беневреци около долната част на краката му, червен пояс, от който висяха две извити саби подковани със сребърни елементи, дръжки направени от кости и цяла бяла лека риза с везбени мотиви по пазвата и навити ръкави. Малко преди да стигне върха извади кавала и засвири мистична мелодия, лека и тайнсвена се носеше от връх на връх за да могат всички да я чуят, да се събудят, да дойдат. От слънцето беше останало само червени облаци и мрака налягаше небето, а момъкът с черен ямурлук гордо седеше на върха и гледаше от високо. Свали качулката, а отдолу се показа сияйно мъжко лице, леко грубовато, но красиво, с правилни черти и остра брада. Очите му не бяха човешки, очи на орел, на хищник, жълти, сияйни като паметника на цар Самуил, виждаха се от километри. Погледа му –студен, строг, но в същото време гореше пламък от вълнение. Косата му бе във всички разцветки на есента, светло, тъмно кафяво и жълто, зависи от къде го грееше слънцето. Продължаваше мелодията си, а под него създанията се трупаха. Първа се появи Яна, още преди да се качи най-отгоре. Тя покорно приклекна в знак на поклон. После дойде Горан с тежка стъпка, диви люде, таласъми, юди, вили, лестници и всякакви животни, лисици, мечки, дори врабчета, всичко седеше под мъжът. Той се огледа, целия връх, че и околните гъмжаха от народ, дошли да го посрещнат. Приключи мелодията, върна кавала в пояса си, всичко мълчеше. Яна си пое дълбоко въздух и извика:
© Kiddo All rights reserved.
https://www.facebook.com/RhodopianChapel