Родът - част шеста

РОДЪТ (Кратка хроника на един тракийски род) - шеста част

  Годината 1923 донася не само тревоги, а и радост в дома на Христакиеви. Живота си има своите големи и добри закони. Четири години след сватбата на Костадин и Злата се ражда първият им син, пръв внук на дядо Христаки. Кръщава го по селски обичай кумът и му дава името Ради. Дядо Христаки сияе щастлив, че и неговия клон от родовитото дърво пуска нови гранки След първия внук идват още и все момчета – Христо, Иван , Желязко(Жеко) и Гочо. Пълни се къщата с нови човеци, пълни се и душата на дядо Христаки. А и братята му имат своя челяд и тя ще се рои, ще се разклонява. Димитър има една дъщеря Мина; Георги има Тонка, Кера и Христо; Иван- Иванчо и Тонка; Карамфила – Яна, Тонка и Злата, а Динка има Пенка, Наньо, Димитър, Господин и Пеню. Дай боже, добри хора да станат всички. Дядо Христаки гледа и на децата на братята и сестрите си като на свои деца. Блазни го мечтата някой от децата и внуците да стане учен човек.Тази мечта добива плът първо в лицето на Иванчо, синът на брат му Иван. През 1930 година умира бащата на Иванчо. Почти връстници са Христакиевия внук Ради, Иванчо Иванов и Христо-Георгиевия син. Заедно учат, заедно играят, заедно помагат в кърската работа. Но към книгата, към учението, най-малкият от тях- Иванчо, най-много го влече. Затова и дядо Христаки ще го отличава с особен подарък в края на всяка учебна година – на врата на Иванчо се окачват като медали, прикрепени на шнур хубав молив и гума. Такива своеобразни медали ще носи по-късно и по-малкия Желязко(Жеко).     През учебната 1937/38 год. Иванчо е изкарал отделенията в село и иска още да учи. Колебае се майка му Рада, че трудно се издържа ученик в Стара Загора. Дядо Христаки настоява пред снаха си да го изучат, обещава и материална помощ. Същото настоява и за Георгиевия син Христо. Прогимназиалните класове Иванчо изкарва в по-голямото съседно село Опан. Там е първи по успех ученик. През учебната 1940/41 год. се записва в гимназия в Стара Загора. Намират квартира и настойник в града. Настойник е стария приятел на дядо Христаки и съпартиец от Земеделския съюз, адвоката Баню Канев. Скромно живее гимназистът в големия град. Знае, че на майка му и е трудно да осигурява издръжката му в града. Той е благодарен за малкото, което получава от село. Благодарен е и за помощта от чичо си Христо. Дърва ще докара дядо Христаки при идванията си в града, понякога и храна, отделена от залъка на многолюдната селска трапеза. Научава се Иванчо да цени труда на близките си. И на тяхната грижа отвръща с единственото, което може да направи сега – да учи. Той е пръв ученик в гимназията. Ярко се откроява всред всички и получава популярност като човек пред когото предстои голямо бъдеще в науката. Засега овладява с успех всички науки, но мечтата на Иванчо е да продължи пътя си в медицината. Привлича го много и литературата. Неговият учител по литература тогава, по-късно известен български писател, Димитър Ангелов, си спомня винаги за Иванчо като за обещаващо голямо поетично дарование. Негови стихове, писани на 17-годишна възраст, са познати и обичани от младите хора в града на поетите. Големите възможности на Иванчо в учението му позволяват да усвоява преподаваното в гимназията без да харчи средства за учебници. Води си образцови записки, чете от учебници на приятели, посещава читалнята на градската библиотека. И всеки гимназиален клас(до 12 клас по тогавашната система) завършва с пълно отличие. През зимните ваканции и през лятото е на село при своите. През зимата, заедно със свои другари и съученици активно участва в работата на селското читалище. Участва в театралната трупа, но предимно като суфльор и понякога като режисьор на представленията. Особените религиозни възгледи на майка му и неговата синовна почтителност не му позволяват да застане на сцената като актьор. А е имал артистична външност. Красив бил, строен, синеок, с леко начупена светло кестенява коса. Въздишали младите момичета в село по него, ако и да било бедно семейството му. А и в града Иванчо имал немалко обожателки.    През дългата лятна ваканция младият гимназист потъва в селския труд със същата жар, с която учи. Засмива се малката им къщичка, по двора във всичко се вижда ръката на стопанина – мъж. Полска работа в малкото стопанство на вдовицата Рада няма – една малка нивица има семейството и я отдава под наем - оттам са оскъдните средства за издръжка на гимназиста. Но Иванчо работи и на полето, за да изкара някой лев и да подпомогне близките си. Умората от физическия труд не му тежи. Още по-сладостно е удоволствието от книгата и стиховете вечер, след напрегнатия труд на открито.                                                                      В село и в града Иванчо Иванов е желан и търсен от всяка компания на будни младежи. Той няма ярки политически пристрастия, но е по-близък до средите на ляво настроената младеж. В ония години 1941/44 най-интелигентните младежи са близки до Ремса или са негови членове.                                                                                                                        През 1944 година Иванчо завършва Старозагорската мъжка гимназия и кандидатства медицина в Софийския университет. Приемат го. Радостта му е голяма, гордостта на близките му – неизразима. Сбъдва се мечтата на дядо Христаки за издигнат учен човек от рода.Летните месеци на 1944 година Иванчо използва за подготовка на бъдещото си студентство. Трябва да спечели малко пари и той започва работа като писар-архивар в кметството на по-голямото село Средец, с което Тракия е в една община. Другарите на Иванчо, членове на Ремса – Христо Кирев, Тончо Аладжов и др., се възползват от тази негова служба. Чрез него научават за някои писма и документи на властта и полицията във връзка с партизанското движение и нелегалните в околията. Като служител в кметството Иванчо може да се движи свободно между селата със специален пропуск. Другарите му го молят да изпълнява ролята на куриер до село Опан, където има голяма нелегална група, свързана с партизаните на Чочоолу, известен партизански командир. Иванчо симпатизира на нелегалното движение, той го свързва с борбата на Съветската армия и прогресивните народи срещу хитлеризма, който той ненавижда. Иванчо не е борец, не е революционер. Той е човек на науката, бъдещ учен, мислител, поет. Той е противник на насилието въобще. Религиозната му майка го е закърмила преди всичко с милосърдие и любов към човека и той израства като хуманист, противник на всяко насилие. Но в онова време на омраза и противопоставяне на хората Иванчо избира да помогне на тези, чийто идеал за бъдещето е по-близък до неговия идеал – животът да стане светъл за всички – и за бедните и отрудените. Такава идеална цел тогава прогласяваше нелегалното антифашистко движение в България. Друг е въпросът доколко след 1944 година се постигна тази цел. Ето това са мотивите на Иванчо Иванов да помага на другарите си в тяхната борба. Във всяка борба има и жертви. За жалост жертвите най-често са най-светлите и чисти личности. А хитреците си служат с тях като щит, за да запазят себе си и дочакват своето време.                                                                    На 20 август 1944 година Иванчо Иванов тръгва от Средец към Опан за среща с нелегални, от които да получи инструкции за групата ремсисти в село Тракия. Срещата в Опан не се осъществява. Иванчо се връща към Средец. Настъпил е полицейския нощен час, но той има слежебен пропуск и не се бои. Наближава крайните къщи на Средец. Пред себе си в тъмното вижда фигура с пушка, която притичва към края на селската уличка. Навярно е общинския стражар Дочо, неграмотен и полуумен субект.„ Ех, Дочо, тъмна селска душо, и в тебе ли вляха страх и омраза, подозрителност към всеки.“ Ще трябва да му викне по име, да го успокои, че какво ли не прави страха у такива Дочовци. Още една крачка и понечва да викне Иванчо. Изведнъж жестока болка разкъсва корема му, оглушават ушите му от рязък изстрел. Тъмната нощ е разбъркала мътилката в тъмната душа на Дочо. Каза ли са му, че нощно време бродят шумкари, злодеи, врагове на държавата и той трябва да пази тази държава от тях. Ако му е насгода трябва да арестува такива врагове, инак- да стреля по тях. Страхът е уголемил опасността и Дочо стреля......                                                                                                                                                   Спира ръката ми да пише, плаче душата ми за милия мой предшественик. Остава завинаги в спомените ми, в нашите спомени, на идещите след него, този наш дядо и чичо. Тежи мисълта, че белият свят е обеднял с един лекар, с един учен, с един поет...Вглеждаме се сега в децата и внуците си и търсим у тях частици от дарбите на Иванчо Иванов. И когато открием такива дарби си спомняме за него и всъщност разбираме, че той не е мъртъв, че той продължава да живее с нас и ще живее, докато са живи семето и кръвта на рода ни...