30.04.2010 г., 11:23 ч.

Рожден ден 

  Проза » Разкази
1315 0 4
8 мин за четене

РОЖДЕН ДЕН

 

     Самотни бяха дните и нощите на баба Марта. Но тя работеше и не се оплакваше. Само дето годините натежаха, трудно ги носеше на   окуцелите си от ревматизъм крака. Беше се примирила с пора­женията в живота – не искаше вече нищо от него. Всъщност трябваше ù съвсем малко – малко топлина. Сега имаше рожден ден, а никой не се се­щаше за нея. Толкова рождени дни беше празнувала, а последните ми­наваха вяло, като всеки делник. Само си казваше: „Остарях с още една година. Дали този не е последният?" – питаше се и затова ù се щеше да го отбележи някак. Докато се чудеше как, съседката Тодора я викна да помогне да оберат царевицата. Имаше да връща помощ, не може­ше да откаже. Рече си: „Нищо, и този ще е като другите, пък ако ще и последен да е."

     Денят премина в труд. Прибра се изморена и тъжна, че точно та­ка бе протекъл този топъл хубав есенен ден – нейният ден.

     Месецът, току-що изгрял, полуизлегнат в сребристата си ладия и се усмихваше лъчисто, сякаш я поздравяваше за празника. Къщата бе похлупена от огромното небе, от бездънната му звездна пустош. Тя спря пред входната врата и вдигна лице, загледа се в звездите, разсипани като скъпоценни камъчета по плитчините на звездната река. Тъмнината отвъд оградата бе много гъста. Баба Марта внимателно изкачи няколкото стъпала, като се придържаше с ед­на ръка към стената. На прага срита някакъв предмет. Светна външната лампа и разпозна в краката си обувките на сина си. Радост бликна изведнаж в развълнуваното ù сърце. „Не ме е забравил. Спомнил си е, че имам празник днес" – усмихна се старицата и тихо влезе в стаята. Завари го заспал в леглото на баща му, изморен от дългия път. Притиснал съня в здравата си прегръдка, той му се отдаваше безрезервно. Майката го по­гали нежно по челото и като внимаваше да не го събуди, придърпа одеялото върху гърдите му. Тя изгаси осветлението вън, вътре не беше светвала, мушна се в своето легло и отпусна морно тяло в студените завивки. Хлад полази по гърба ù, сви се на кълбо, но скоро се затопли и сънят помилва лицето ù с вълшебното си перце. Още не беше потънала в дебелите му пластове, когато през унес чу, че някой отвори пътната врата. Долови тихи колебливи стъпки. Надигна се и над­никна през прозореца. Черен силует на мъжка приведена фигура раз­къса калейдоскопа на съзвездията. Жената веднага разпозна сянката на своя мъж и скочи да го посрещне. Преди да е почукал, тя отвори вра­тата и прошепна:

     -    Тихо. Имам гостенин. Внимавай да не го събудиш.

     -    Какъв гостенин? – учуди се черното петно на прага.

    -    Стефчо е тук. Заварих го заспал. Цял ден брахме царевица, току-що се прибрах. Много съм изморена. Защо си дошъл?

     -    Извинявай, че те вдигнах от постелята. Много пъти те търсих днес, но те нямаше... Не очаквах, че лягаш толкова рано.

     -  Друг път гледам телевизия, но тази вечер легнах рано заради момчето.

     Мъжът не бързаше да каже защо е дошъл. Тя не настоя да разбере. Стана ù приятно, като си помисли, че се е сетил за рождения й ден. „Мо­же би ми носи и подарък!" – усмихна се в мрака. – Разбрал е, че при дру­гата не му е добре и си е спомнил."

     -  Да дойда утре, щом сега е неудобно?

     -  Я влизай! Ще спиш тук. Къде ще ходиш по това време чак до горния край на селото. Не си на чуждо място – и го избута в другата стая да го настани.

     Старецът не оказа съпротивление, макар че изпитваше неудобство от бившата си жена. За да не събудят Стефан, решиха да говорят сутрин­та. Жената се върна и се зави на топло под юргана, но този път, раз­вълнувана от присъствието на мъжете, не можеше да заспи. Бе изминал половин час, когато пътната врата отново хлопна. Дочу плахи стъпки. „Кой ли пък може да е този?" – помисли си. Покоят ù не беше нарушаван с месеци, а тази нощ, на нейния рожден ден, следваха изненада след изне­нада. „Дали не е някой крадец?" Друг път би се уплашила, но сега чуваше до себе си похъркването на своите мъже. „Пък и какво може да ми взе­ме!" – самоуспокои се тя и отпусна глава на възглавницата. Неканеният гост предпазливо се изкачи по стълбите. В тъмното той срита купчината обувки пред прага и се стъписа. Постоя един миг, ослуша се неспокойно и сякаш доловил хъркането на мъжете, заслиза обратно изплашен. Ско­ро стъпките му заглъхнаха.    

     А баба Марта, като се успокои съвсем, при­тисната от умората, през сън, помисли: „Ще трябва от утре да заключвам портата." Чу се сподавеният сънен лай на кучето в двора и после всичко пак притихна. Дълбоката звездна нощ погълна всемира в шемета на сънищата си.

      Когато руменецът на зората се сипна в небето на изток, нещо прошумоля в омекналото от сланата дръже, сбрано на купа в градинката. От­там излезе възрастен премръзнал мъж, с измачкани от въргаляне дрехи. Той беше много учуден, че се събужда в двора на съседката си, търкаше сънени очи с длан и мърмореше: „Как можах! Как можах! Толкова отдав­на чаках този ден!" Купил бе и подарък, но ето на, пак не му стигна ку­ражът. Затова бе решил да пийне, преди да дойде при Марта да я поздра­ви за рождения ден и да помоли да остане при нея, защото самота ра­зяждаше душата му. Беше пийнал снощи повече, отколкото трябваше. Решил веднаж, той не мислеше да отстъпва пред себе си, но тъмната къща, хъркането, врязало се остро в размътения от пиенето мозък, го объркаха. Тръгна уж към къщи – после му се губеше времето. И ето, при­зори се намери в купата. „Сега трябва да се измъкна тихо, преди да ме видят и да стана за резил. Толкова тихо ще изчезна, че дори и кучето няма да ме усети." Къщата тънеше още в сумрак и тишина. Той незабеля­зано се провря през оградата и притичвайки, влезе в собствения си дом. И тъкмо навреме, защото баба Марта се появи на двора да пусне живот­ните. Щом чу врявата на гъските, мъжът ù се надигна. Излезе тихо и той. Синът им още спеше.

     -  Като стане Стефчо, ще закусим, ще си поговорим! – посрещна го стопанката на стълбището.

      - Няма да го чакам. Не искам сега да разговаряме. Ще ти кажа защо съм дошъл. Много ми трябва кучето, искам да го вържа да пази градината. Знам, че много го обичаш, но нищо друго не съм взел от тук. Ако можеш, дай ми го!

Жената го гледаше мълчаливо, сякаш премисляме думите му. „Зна­чи за това си дошъл. А аз, глупачката, очаквах, че може да си размислил, че може и подарък да си ми донесъл."

     -   И една дамаджана вино искам да ми дадеш. Разбрах, че си наляла много. На тебе за какво ти е? Сама не можеш го изпи.

     Тя преглътна буцата горчилка, заседнала в гърлото ù, и каза:

     -   Добре, вино ще ти налея. Не ми се свиди. Но за кучето ще видим. То не е предмет, а живинка. Нека само реши. Ако те иска, вземи го, ако ли не, тук ще стои. И на мене е нужно, къщата пази.

     Двамата излязоха и отидоха при кучето. Още щом видя госта, то така яростно се разлая, че го принуди да се откаже от намерението си.

     -  Съжалявам, то не те иска – отсече твърдо жената.

     Наля му вино и го изпрати.

     Когато Стефан стана, тя искаше да отидат да насекат дърва в гора­та, че зимата чукаше на прага, но той ù каза, че минавал оттук пътьом, само да се видят. Имал важна работа. Поиска пари, че щели да правят парно в апартамента, но огорчената баба Марта отказа, каза че няма. Направи закуска, нагости го, напълни му туба с вино и го изпрати по живо по здраво. Всъщност имаше малко събрани пари, но повече не искаше да дава. Беше давала при купуването на апартамента, беше давала за лека кола, за обзавеждане, даде и за раждането на внучката. Но сега тя повече не искаше да дава. Чувстваше се забравена, забравена и изоставена. Сещаха се за нея само когато искаха да дава. А тя вече не можеше. Идваше време, когато се нуждаеше да получава. Бе раздала всичко от себе си – топлината, нежността, младостта и любовта си. Сега, когато се чувстваше толкова самотна, тя трябваше да помисли и за себе си. „Нека имам някой скътан лев – рече си, докато гледаше отдалечаващият се към автобусната спирка Стефан. – Нали ще трябва да има с какво да ме изпратите!" – поклати тъжно глава баба Марта.

     После метна тежката брадва на рамо и закуцука с болни разкривени крака към гората. Тя гледаше трезво на живота, беше здрава духом, твърда жена. „Какво да се прави, работа ме чака! – си каза. – Животът трябва де се живее, въпреки всичко. То само хубаво от него не иде, идват и изпитания, и трудности. Както се редуват денят и нощта, така и радост­та и скръбта, здравето и болестта, както доброто и злото, както топлото и студеното в природата. Имаше дни, в които бях млада, здрава, имах мъж, деца, бях щастлива. После се помина Маринчо, малкото ми момчен­це. Стефан пък израсна здрав и силен. Напусна ме мъжът ми, но ми се роди внучка. Сега остарях, разболях се, самотна съм. Ала тъй бива то. Редуват се безспир добрите с лошите дни и тъй ще бъде. Все хубаво не може."

     Усмихна се жената, като погледна красотата на златната есен, бликнала могъщо около горската пътека, по която крачеше.

     -  Тъй бива то - повтори си тя - и тъй ще бъде!

 

© Иван Хаджидимитров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Аз пък не схванах. Каква беше идеята на цялото нещо?
    Че добрината не получава отплата? Че колкото повече даваш, толкова повече ще ти искат?

    Иначе, определено е разказано страхотно. Мен най-много ме впечатли описанието на черната сянка, която "раз­къса калейдоскопа на съзвездията". Не знам защо, просто е много интересно описано и е въздействащо.
  • Интересен - както винаги!
  • Много хубав разказ! А копираната част си я препрочетох няколко пъти - толкова много ми хареса: "Месецът, току-що изгрял, полуизлегнат в сребристата си ладия и се усмихваше лъчисто, сякаш я поздравяваше за празника. Къщата бе похлупена от огромното небе, от бездънната му звездна пустош. Тя спря пред входната врата и вдигна лице, загледа се в звездите, разсипани като скъпоценни камъчета по плитчините на звездната река. Тъмнината отвъд оградата бе много гъста."
    Стойностно произведение и то във всяко отношение! Браво!
  • Майсторски разказано! Поздравления
Предложения
: ??:??