Романс край синьото езеро

                            Глава първа

            Нели приседна на единствената пейка и се загледа  в далечината.  Хоризонтът беше спокоен и толкова далечен, че погледът се губеше някъде по средата. Небе и вода се смесваха в далечината. Къде свършваше езерото и къде започваше небето? Нямаше нито вълни, нито птици, прелитащи над сините води на огромното езеро. Езеро като море и  брегове, обрасли  с гори,  в които някога са живели  индианци от Петте нации. Недалеч от тук  жестоки битки между французи и  англичани са заченали историята на тази страна.

         Нели гледаше плавното движение на водата, сякаш невидима ръка бавно буташе синината на езерото към далечния хоризонт.   Тук беше попаднала съвсем наскоро и още не можеше да повярва, че се намираше  на хиляди километри от дом, от приятели и близки, от родния град и голямата си любов. Мисълта за тази любов я върна далеч  в миналото. Струваше ù се, че никога няма да може да се откъсне от това минало, което беше свило гнездо в душата ù, в мисълта и сърцето. И за нея това минало беше целия ù живот до деня,  в който   самолетът на “Луфтханза”  излетя от софийското летище по посока Мюнхен. Това минало не беше анонимно, това нейно минало имаше име. Нейното минало се казваше Станислав и беше неин   връстник и приятел от детските години. Като дете го наричаха Славчо, в юношеските години тя го нарече Стас, а в по-зрялата си възраст стана Стан.

         Бяха се родили в една и съща къща, ходеха в една и съща детска градина,  заедно тръгнаха на училище и на абитуриентският им бал той беше нейният  кавалер. На втората вечер след купона в Боровец никой не се учуди, когато двамата  наеха една стая, спаха  заедно и  след  дипломирането  в Политехниката ги поканиха на сватба.  На тържеството в Дипломатическия клуб на Горнобански път бяха поканили над двеста човека, роднини, приятели, съученици и  състуденти. Животът  им изглеждаше програмиран от рождението им  и следваше неотменно заложените параметри.

         Работата в проектния институт им беше интересна и бързо си извоюваха авторитет  не само сред колегите, но и пред ръководството на института. Бързо напредваха в кариерата, доходите им бяха прилични, купиха апартамент  в престижен квартал. Животът им беше с розови окраски и не малко хора им завиждаха.  Имаха много приятели, а откритите им характери ги правеха желани във всяка една компания. 

         Лидия и Радо бяха най-близките им приятели. Деца от същата махала, чийто жизнен път дотук не се различаваше много от техния. Заедно посрещаха Нова година, летуваха в тяхната  вила край морето.  Ходеха по планини зиме и лете. Обичаха къмпингуването и големите компании край огъня. Живот, изпълнен с вълнения и интересни събития, скуката им беше непозната.

         През октомври Нели замина за Слънчев бряг на  едноседмичен симпозиум, организиран от една световно известна фирма. Закриването на мероприятието щеше да стане в петък  с  богата вечеря и танци.  Нели не искаше да бъде сама на тази  служебна вечеря и след приключване на деловата програма, тя взе следобедния експрес и късно през нощта беше в София. Искаше да изненада милия Стан, който я очакваше в събота след обяд.

         И наистина го изненада, когато десет минути след полунощ отвори тихичко вратата на спалнята. Стан не беше сам. До него имаше жена. Когато Нели включи осветлението, замръзна с ръка на комутатора. Жената в леглото ù беше Лидия - най-добрата ù приятелка, почти сестра. Двамата я гледаха изплашено, а тя, безмълвна и бледа като платно, нямаше сили за нищо. Едри сълзи се стичаха по бузите ù, ръката върху ключа на осветлението трепереше трескаво, погледът ù беше изцъклен и изпълнен с някакъв непознат досега ужас. Стоеше като парализирана, не вярвайки на очите си. Лидия и Стан също я гледаха като вкамемени и в спалнята царуваше абсолютна тишина. Единственият звук беше тиктакането на часовника-будилник върху нощното шкафче. Сцена, достойна за пиеса на Гогол или Шекспир, която  траеше само минута-две, но за участващите в нея актьори се струваше цяла вечност. Все пак първа  реализира действителността Нели, машинално загаси осветлението, излезе на пръсти от спалнята, затвори грижливо вратата след себе си. Когато Стан, набързо навлякъл долнището на пижамата, се затича да я догони, Нели вече се спускаше по стълбите на новата кооперация. Прекара нощта в близкия хотел, на следващия ден изпрати братовчедка си да събере в един куфар малко дрехи и бельо и с първия самолет замина при леля си в Монреал. Предната година бяха гостували там със Стан и имаше многократна виза за две години, така че без проблеми кацна на летище Дорвал. Обади се на леля Цвети, която, без да задава въпроси,  дойде да я прибере от аерогарата.

         Още не излязла от шока, Нели седеше на пейката край езерото с поглед, насочен към хоризонта, и не можеше да асимилира  присъствието си тук на хиляди километри от  дома си.

         За такива неочаквани обрати  в живота беше чела само в  сладникавите романи, които четеше като ученичка в гимназията и не допускаше, че това може да се случи в реалния живот, особено в нейния, където всичко беше подредено и програмирано като в аптека.

         Сестрата на майка ù живееше в Канада  много отдавна, като млада се беше влюбила в един канадски спортист, беше се омъжила за него и вече почти 40 години живееше  в Монреал. Нямаше деца, съпругът ù беше починал преди 3-4 години, живееше сама в огромната си къща в подножието на “планината”, а летата  до късна есен прекарваше във вилата си край  едно от езерата на Св. Анна.

         Виждайки болката на племенничката си, без да задава много въпроси, леля Цвети  ù беше предложила  да отиде да си почине няколко дни на вилата. Снабдена с карта, ключовете на вилата, Нели се беше качила на “Остин мини”-то на леля си и преди два дни беше пристигнала в този тих кът на Канада, отстоящ на не повече от 60 км. от Монтреал.

         Преживеният шок, пътуването, часовата разлика, чистият канадски въздух и величествената тишина  около нея я караха да се чувства замаяна. Мисълта отказваше да види очевидната действителност, сетивата ù бяха парализирани,  всичко вършеше като автомат, като програмиран робот без участието на мисленето. Когато по пладне пристигна на вилата, след дългия зимен период се наложи да подреди  салона, кухнята, да изчисти банята и  да приготви за ползване една от четирите спални. Беше доста работа, но Нели се справи много успешно,  без да почувства  умора. Всичко правеше автоматично, спомняше си подробности от пребиваването им  тук преди година, без да влага мисъл. Действаше с подсъзнанието си и искаше да намали болката чрез физическо натоварване. Помагаше ù не само самотата и спокойствието в празната вила, но и тишината, пролетното слънце и събуждащата се природа, които царяха навън. Поетите биха нарекли това място “райски кът”, за нея това беше пристан, където тя беше намерила спасение след тежка, съкрушителна буря.

         Още първия ден, след като подреди вилата, Нели излезе да подиша чист въздух и да се разходи  край езерото.  Над вилата минаваше сравнително широк път, две коли спокойно можеха да се разминат. В този период от годината тук нямаше жива душа, по пътя все още се виждаха малки локви от наскоро стопилия се сняг, мокри, пожълтели есенни листа и даже малки купчинки сняг все още се белееха по  усойните места на северните склонове на невисоката планина. Разхождайки се край езерото, Нели беше открила тази самотна пейка на брега, откъдето се откриваше величествена гледка към далечните брегове на огромното езеро, в чиито води се отразяваше събуждащата се природа. Оптимизмът на възраждането, което витаеше наоколо, контрастираше силно на крайно подтиснатото настроение на Нели.

Разочарована, обидена, недоумяваща, възмутена от човешката подлост, потресена от лицемерието и предателството на най-близките си хора, Нели търсеше утеха в лоното на природата, в красотата на пейзажа, в тишината на езерните води, в синевата на хоризонта. Както и първата вечер младата жена дълго беше седяла на самотната пейка и беше съзерцавала безоблачното небе, вилите, накацали по склоновете на планината, едва напъпилите дървета и младата трева, която започваше да покрива  бреговете на езерото. Природата се раждаше за нов живот, скоро, съвсем скоро тя щеше да заживее пълноценно, тук щяха да пристигнат десетки летовници, всека събота и неделя щяха да им гостуват близки приятели и роднини,  на барбекютата щяха да цвърчат  наденички, пържоли и  пресни зеленчуци.  Във всеки двор щеше да се лее бира, вино и кока-кола.

Мисълта за това прераждане на природата накара Нели да почуства още по-силно мъката си. Дали някой ден щеше и тя да почуства своето прераждане, тя нямаше нито сили, нито надежда днес да мисли за това. Раната  кървеше силно и силната болка  замъгляваше мозъка и сетивата ù, изсмукваше всичките ù  съпротивителни  сили.