Ромео и Жулиета днес

(разказ)

         Ще ви разкажа една история, чиито участник съм самият аз. Тя много прилича на тази на Шекспировите герои Ромео и Жулиета - двама влюбени, чиято любов се оказала по-силна от всичко, но и нейният край не бил щастлив. В този случай препятствието между мен и момичето, което обичах, беше доверието. Или по-точно, липсата на такова. А също и страхът, който изпитваха наранените ни сърца.

       С моята любима учехме в едно училище. И въпреки това, се разминавахме като непознати и не си говорехме. Защото не знаехме какво да си кажем.

       А началото на нашия разказ започва в един студен февруарски ден. Бях се загледал към вратата на класната стая, когато я видях да влиза. Дъхът ми спря. Тя се приближи бавно към мен и застана нерешително до чина ми.

      - Какво искаш от мен?! – изкрещях ú.

      Бях ядосан. Много ядосан. Честно казано, направо бях бесен.

      Мразех я. Мразех начина, по който биеше сърцето ми, когато я зърнех, мразех руменината, която обливаше страните ми, мразех и копнежа по нея, който ме изгаряше.

      Обичах я.

      Тя сведе глава за миг и аз видях как една сълза блесна в окото ú.

      Вдигна глава и аз прочетох в очите ú решителност, ала и болка.

      - Марк... повече няма да ме видиш...

      - Най-накрая! Това е страхотно! - Но не беше.

       В следващия момент се замислих. Имаше още една година и нещо, докато завърши. Как така нямаше да я видя повече? И внезапно ми просветна:

     - Изгонили са те, нали?! Браво! - не се радвах, въпреки това.

      Тя се засмя и за миг болката в очите ú си отиде.

     - Не, не, миличък - потръпнах. - Не са ме изгонили...

     -Тогава?! - бях повече от любопитен.

      Тя въздъхна. Отново сведе глава. А аз изгарях от любопитство.

Внезапно вдигна глава отново и каза:

      - Аз умирам, Марк - замръзнах целия. - Това е последният ми учебен ден.

      След тези думи се отдалечи и излезе от класната ми стая... А аз не можех да се осъзная от шока. Думите ú продължаваха да звучат в главата ми, но нямаха смисъл... Внезапно всичко изчезна, останах само аз - сам и изоставен.

      След един месец директорката на училището ни събра на двора.

      - С прискърбие ви съобщавам, че вчера е починала една наша ученичка, една ваша приятелка...

       Причерня ми. Подпрях се на едно от дърветата, за да не падна. Не чувах думите на директорката. Не чувах нищо. Тишина. Не усещах нищо. Само студ. Не виждах нищо. Мрак.

       Съвзех се с доста усилия. Нямаше нужда да се бутам сред тълпата, за да знам чий е закаченият некролог. Чувах охкания и ахкания навсякъде около себе си. Всички скърбяха заради смъртта на младото непознато момиче, ала малцина наистина знаеха какво са изгубили.

       Никой обаче не я познаваше като мен. Никой друг не бе успял да прочете душата ú така, както аз. А и никой не знаеше колко много направи тя за мен...

       Най-накрая се добрах до некролога. Интересуваше ме само кога и къде е погребението. Друго не. Някои от съучениците ми се изредиха да ми изказват съболезнования, тъй като знаеха за връзката ни. Но никой не знаеше какво точно означава тя за мен...

      На погребението нямаше много хора. Само най-близките ú. Видях родителите ú и им поднесох съболезнованията си, макар и да знаех, че това са просто думи. Никой и нищо не можеше да ги утеши. Поднасях и ми понасяха съболезнования. Но това бяха просто думи. Нищо повече. Видях, че към мен се приближава Ели, най-добрата ú приятелка.

      Не каза нищо, аз също. Само тя бе разбрала колко безсмислени са думите.

      - Искаш ли да кажеш нещо? - попита ме тихо тя.

      Щях да откажа, но осъзнах колко много неща съм премълчал, колко възможности съм изпуснал. Затова просто кимнах. Тя ме погледна право в очите и аз прочетох болката ú. Разбрах, че и тя се чувства като мен.

      - Съжалявам... - промълвих.

      - Мила, ти си отиде - стоях прав и произнасях своите последни думи за момичето, което промени животът ми. Момичето, което без което светът ми беше пуст и тъжен. – Ти винаги бе до мен, никога не ме изостави. Дори когато ти крещях, че те мразя, ти стоеше зад мен и ме следваше неотлъчно. А аз така и не успях да ти покажа какво наистина означаваш за мен. Така и не се осмелих да ти призная колко много те обичам. Никога не ти и казах колко съм ти благодарен за всичко, което направи за мен. Ти така и не се умори да разбиваш стените, които поставях непрекъснато около себе си... Ти ме промени, благодаря ти... Обичам те. Винаги съм те обичал. Съжалявам, че никога не ти го казах...

      Сълзите ми потекоха. Не исках да ги спирам. Всички бяха навели глави и мълчаха.

      Спуснаха ковчега в черната земя. Майка ú взе шепа пръст и я хвърли върху ковчега. А после го зариха с лопати. И нея вече я нямаше. Заваля пороен дъжд.

      Изминаха няколко месеца. Аз придобих навика да ходя на гроба ú всяка седмица. Винаги когато отивах, оставях на гроба ú червени карамфили. Любимите ú цветя. Понякога просто стоях и се взирах в студения камък, а друг път ú говорех. Понякога ú четях...

     Осъзнах, че смъртта ú ме е променила много. Разбрах, че именно загубата ú ми помогна да отворя очите си и да видя колко прекрасен е животът... Тя винаги щеше да остане моя учителка, винаги щеше да е до мен и да ми помага в трудни моменти... Винаги…