„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 8

Разказ №8

Фатално всемогъщество

„Какво е да си всемогъщ ли? Какво друго, ако не просто да бъдеш обречено на неминуема гибел при първата среща с творението си... уплътнено нищо?!“

Разказвачът

Някога, толкова някога, че чак никога, бе - впрочем не бе - нищото. То бе/не бе чак толкова, щото из него се пръкна собственото му... уплътняване. Пръкна се из него то и начена да го уплътнява. И тъй, уплътнявайки го, формира нещо толкова безобразно, че... въобще нямаше образ, ама съвсем никакъв.

- Без образ съм - рече си уплътнеността на нищото. - В такъв случай съм или не съм? - запита се. Па като се запита, начена да прави опити за въобразяването си. След като всичките до един се оказаха безуспешни, ако и броят им да клонеше към безкрайност, отказа се уплътнеността на нищото да си въобразява невъобразимото си собствено Аз и начена... да въобразява свят! И ето - О, чудо! - успя да го въобрази, па макар с кански мъки, та затуй въобразеното чак хем приличаше, хем не приличаше на въобразено/невъобразено нещо като нищо! Дотам го въобрази, че взе, че го... сътвори!

- А стига бе! - рече си подир туй. - Аз/не-Аз бях решил само да се пошегувам, пък то какво излезе, цял грозен до безсветие свят, пак нищо да стане дано, та да се меракландисам!

Уви - сътвореният от уплътнеността на нищото свят отказваше да анихилира и след като това продължи невъобразим брой години, тя - уплътнеността на нищото, де - реши да се самоназове, та да може светът да има автор с напълно легално... авторско право.

- Името, което ще си туря - рече си, ако и да не разполагаше нито с речник, нито с гласни струни, - трябва да е кратко, та да успявам да го паметопроизводствувам винаги, хрумне ли ми да го сторя. Какво да бъде то? Само туй ми остава да измисля!

И ето, подир размишления по протежение едва на някакви си 88 952 463 години, 8 месеца и 17 дни, си измисли прозвището „Бог“.

- Кратко и ясно - „изръмжа“ самодоволно, ала само в ума си, понеже продължаваше да се не сеща да си въобрази глас...

- Що за Бог ще съм обаче - досети се, - ако не съумея да сторя тъй, че да успявам да се самонаблюдавам, наблюдавайки в същото време/невреме и сътворения от мен свят, по Бога да върви дано, проклетият?! Значи - заключи - трябва да си сътворя инструмент, който да ми служи хем за самонаблюдаване - и себелюбуване, разбира се, - също и за наблюдаване и обичане/мразене/неутрално възприемане на сътворения от мен по причина крайна невнимателност ултрабъгав свят.

И ето, сътвори Бог един такъв инструмент, който, колкото и калпав да беше - а наистина беше калпав до невъобразимост, за което всеки може да съди по самонаблюдаването си, - бе достатъчно ненормален да изпълнява поставените му от Бога две задачи... При туй, с цел да му осигури максимален комфорт за реализирането им, „лашна“ Бог въпросния инструмент в място, което си въобрази като Райска градина, каквото и да значеше това име, впрочем ако и то нищо, ама съвсем нищичко да не значеше, понеже Бог бе пропуснал да му придаде каквато и да било значимост, освен, то се знае, критично незначителна такава...

Бе съвсем странен тоя един инструмент. Състоеше се от два подинструмента, слепени един за друг досущ като сиамски близнаци, ако и по онова време/невреме никой да не знаеше какво, по Бога, значи словосъчетанието „сиамски близнаци“. Попаднали в населения само от гадни твари като инсекти, охлюви, костенурки, жаби, порове и други такива крайно противни неблагообразности Божи апендикс, който сам Бог бе назовал „Райска градина“, те твърде бързо изпаднаха в чудовищен самоконфликт и след като на няколко пъти жестоко се самонабиха, решиха да се разлепят. Колкото и да опитваха да го сторят обаче, все не успяваха, дорде накрай, в отчаянието си, се отказаха да го правят, а просто си затвориха зъркелите, та да си не съзерцават противните мутри. И..., о, чудо, веднага щом го сториха... се разлепиха, хвърлиха си по един як пердах, па сетне, поради липса на други тям подобни твари, решиха да се сприятелят и тръгнаха из Райската градина.

- Ама че неефикасен инструмент за собственото си самонаблюдаване и за наблюдаване на сътворения от мен/не мен свят сътворих! - затюхка се Бог. - Толкова е неефикасен, че напомня на всичко сътворено от мен/не мен до момента! Та тоя инструмент само със себе си се занимава, без да му хрумва нито за мен/не мен, когото никога не е съзерцавал поради липсата ми на собствен образ, нито за света, за който не знае нищо! Ще го подбутна обаче да заработи! Така ще го подбутна, че чак... да му се врътне чивията!

Мислеше Бог, мислеше, та чак уплътнеността на нищото, каквато представляваше, завря и закипя, та се уплаши да се не самозапали от мислене, дорде накрай с едно гръмовно пъшкане, „произвело“ 7 482 547 329 галактики от най-долнопробен тип, стигна до решение.

- В Райската градина - рече си - има всякакви противни твари, само една няма. Там няма... змии! Ще се престоря на такава, ще отида при двойния си инструмент и ще подсторя двамата да сторят нещо, което да им заприлича на грях, та да имам повод да ги напъдя от Райската градина чак в сътворения от мен свят, който, по Бога, наистина нещо твърде нескопосно се оказа, ама какво да се прави, щом вече си го въобразил, че и - О, ужас безмерен!..., - че и сътворил, тъпа главо безглава! - самопорица се, па си поплака по протежение на някакви си няма и 20 000 000 години, подир което се стегна, на лукава дърта змия се престори и влезе в проклетата Райска градина инструмента си за наблюдение/самонаблюдение оттам да пъди.

- Привет вам, щастливи люде! - поздрави двата подинструмента на инструмента си за наблюдение/самонаблюдение превъплътилият се в змия Бог. - Ей там, в далечината - посочи с опашката си - има едно дърво. Всичкото е обраснало с чудни плодове, които се зоват... круши. Идете, па си откъснете! Ще ви се усладят, уверявам ви!

- Уф, че грозна дърта змия! - изписка единият подинструмент, който Бог Ева бе нарекъл. - Адаме - обърна се тя към другия подинструмент, на който Бог такова име дал бе, - дай първо на туй противно влечуго сметчицата да видим, па сетне ще си похапнем от въпросните круши!

Речено-сторено. Тутакси се снабдиха Адам и Ева с цепеници от най-близките дървета, погнаха змията и... я сториха на пихтия! Точно тогава, ако не знаете, Ницше произнесъл своето:

„Бог умря!“

Бил е твърде прозорлив тоя сифилистик, а, що ще речете? Ама обратно към разказа...

Щом утрепаха змията, Адам и Ева към крушовото дърво се отправиха и... що да видят? Наместо с круши, каквото и да значеше тая дума/не дума, с гора от магарешки бодили обраснало биде то!

- Ама че противно място! - потресе се Адам. - Туй нещо, което, нямам даже най-скапана идея поради що, Райска градина се назовава, е толкоз противно, че викам да се сурнем от него, па да попаднем там, дето ще попаднем!

- Добре - сви раменните си стави Ева, па последва Адам в света, дето и двамцата, и сътворените от и в следствие на тях милиарди и милиарди люде, и до днес харно поминуват със змийските - пардон, Божиите - останки, които, като слизаха в света, взеха със себе си, та да им служат като красноречиво доказателство за едничкия им единствен благороден грях, що са сторили някога, току преди да се метнат през „мърлявия борд“ на Райската градина... - Амин... и бактън, разбира се!...