Луксозните покрайнини на голям град. 

Малък затворен комплекс.

Късно лято. 

Събота - срещу неделя.

Малко след полунощ. 

Почти всички обитатели са нанякъде. Кой в чужбина! Кой на парти! Кой на планина или при крайбрежен роднина. Насред притихналата нощната тъма самотно пробляскват светлинките на един апартамент. В него живее млада дама - началник PR отдел на видна личност. Има нелепо провалени планове за тези почивните дни. Иии… Малко е се сърдита на Съдбата. След едночасово нервно крачене и умуване защо ли така се случи е заспала облечена пред телевизора. В краката и се гуши кученце - порода Померан. В един момент то наостря уши. Сприхавото му ръмжене я изважда от дълбините на съня. Жената отваря очи и пита: „Какво Чочо!?” – пухкавата топка започва да маха с опашка. Тя поглежда към плазмата. Там виси надпис „НЯМА СИГНАЛ”. Отегчено прелиства каналите. Ядец! Кабелната явно отново е сдала багажа. Случва се - всичко в комплекса е ново. След няколко топли гушкания, Чочо се поуспокоява и спира да ръмжи. Но тук някъде в нощната тишина едва, едва доловимо започват да се прокрадват стържещи звуци. 

Тя се ослушва. 

Шумът определено идват от към входната врата.

Пуска кучето. Събралият кураж Чочо притичва през коридора.

Души в процепа около прага, зъби се и ръмжи.

Жената се усмихва и гальовно подпитва: 

„Какво? Котката на комшиите пак е избягала - а?! И ти образува нерви ли? Ахааа! Драска за да се изпикае тук пред нас - нали?” 

След което поглежда през панорамната шпионка. От видяното замръзва на място. Отвън маскиран мъж, съсредоточено човърка нещо по вратата. На въпросите: „Кой е?” и „Какво правите там?” – ѝ отвръща само тишината. Уплашена жената се втурва обратно в стаята. Грабва мобилния - уви! Няма мрежа. Стационарния също не работи. Трескаво сяда на компютъра - и тук греда! Интернетът е изчезнал незнайно си къде. Започва да подозира, как това е нещо като капан. През умът и се стрелват грозновати мисли: „Този от вън не си поплюва! Подготвил се е!” 

Изтичва до прозорците. Отваря и започва да вика за помощ. Но след няколко минутна истерия се сеща, че всъщност живее в най-крайното блокче. Стаите ѝ гледат към планината. Порталът на комплекса  е триста метра в противоположната посока. Пазачът едва ли би я чул. А от целия комплекс с четири блока продадени са всичко на всичко осем апартамента. Връща се до входната врата. Поглежда я и – ужас!  Ключалката на бравата вече е изтръгната. А през зейналата празнина заплашително пробляскват светлинки от прожекторче. 

Ужас!

От мъжът стоящ отвън я дели само една врата.

Към момента цялата ѝ надежда е в здравината на допълнителната хоризонтална ключалка. От ония е с големият ключ. Дето са като за сейф. Слава Богу – поне тя все още удържа фронта. Но пък е видно и другото. Човекът си му личи, че е упорит. И определено си разбира от занаята. Младата жена е достатъчно умна. Разбирала е че не и остава много време преди наглецът да успее.

Започва да се щура насам натам из стаите и отчаяно прехвърля идващите и на ум всякакви рационални и ирационални възможности. Така породеният от нощна безизходица мисловен вихър подсъзнателно я запокитва към кухнята. Взема нож и тиган. Стиска ги здраво. Връща се до входната врата. Застава изпружена като рицар пред последния укрепителен рубеж на крепостта си дом. Няколко минути стои така, взираща се във въоръжението си. После вдига очи и отново надниква през шпионката. Няма промяна. Здравенягата е там. И не спира. Тя поглежда към померана. Сеща се какво работи. Както и къде ѝ е силата. Поема дълбоко дъх. И без грам фалш жаловито и чисто по женски започва да се моли за пощада. 

Както и преди малко отговорът е същия - безмълвна тишина, методично раздирана от непрестанния спор между стържещите звуци на къртача и болезнено продрънкващите стонове от вече дълбоко наранената горна ключалка. 

В следващият момент обаче екстремно растящото чувство на безпомощност в едно с неистовият ѝ страх от предстоящата нелицеприятна неизвестност изригват в нещо, като словесен вулкан:  

„Не убивай!” – изкрещява тя. 

След което с все сила тя ударя с дъното на тигана по врата.

 „Не лъжи!” – допълва с пълен глас. 

И пак удар с цялата сила събрана от страха последван от нов крясък. 

„Не кради!”

Отново як удар, гарниран с нещо като римувано заклинание:  

 „И ако го правиш - на веки проклет ти бъди!”

И за пореден път с мощен замах жената нанася яростен удар по вратата.  

В  тъмното на нощта пукотите от тази страховита тиганена канонада отекват в акустиката на входа досущ, като изстрели от едрокалибрено огнестрелно оръжие. Секунда две след последния удар стърженето от другата страна на вратата секва. Жената се заслушва. Като че ли остава само някакво едва доловимо шумолене от дрехи. Но минутка по-късно изчезва и то. Померанът продължава да се ежи, но вече не лае. Има няма минута, две и от двете страни на вратата всичко потъват в космическа тишина. Изтощената до краен предел тя буквално се срива на земята. Притваря очи и светът около нея потъва в мъгла. 

Стряска я настойчивият звън идващ от входната врата придружен от лая на Чочо. 

Оглежда се! Вън е светло. Часовникът показва осем и тридесет и шест. 

С почуда открива, как все още стиска тигана в ръка. 

Не помни кога и как се е придвижила навътре в апартамента. Няма памет и защо е заспала в хола. Изправя се с мъка. Суркайки сънено крака се довлича до входната вратата. Отегчено поглежда през шпионката. Гледката я стряска. Пред апартамента стоят портиерът, до него полицай, а по-назад още двама цивилни. 

- Кой е?! – пита тя, и чува отговор:

- Портиерът съм.

- И от полицията! – допълва униформеният, добавяйки учтиво - Моля отворете! Искаме да Ви зададем няколко въпроса.

 Жената отваря. Оглежда се. Надолу по стълбището вижда още хора с някакви куфарчета.Това горе долу – добре. Но тутакси пред прага съзира възедър мъж, лежащ в неестествено изкривена поза. Лицето му е мъртвешко бледо. Наоколо обилно ухае на урина. От грубовата му пестница се подава особен инструмент. 

- Добро утро! – с малко кисела усмивка я поздравява портиерът. 

- Добро утро! - приглася му униформеният и пояснява – Аз съм районният полицай. Инспектор Тасев. Искам да Ви попитам познавате ли този човек?

- Добро утро – поздравява жената търка сънените си очи, заглежда се в лицето на лежащия пред прага и отговаря – За пръв път в живота си го виждам. Защо ме питате? И той какво прави тук? Много ли е пиян?! И защото се е излегнал точно пред моята врата!?

- Не е пиян! И не спи! Мъртъв е! За това и питам. 

- Мъртъв?! – стреснато потреперва с ръце жената. 

- Не е ли очевидно!

- За мен не е! -  троснато отговаря тя, но после смекчава тона – Извинете! Може би още съм под въздействие на преспивателното - суетно отмята невчесаната си коса жената и пита - А той според вас кога е починал? И защо точно тук?  -  чуди се младата дама, полицаят се усмихва и отговаря:

- Според патолога е в това състояние от около пет, шест часа. А защо точно тук - предстои да уточним. 

- Пет шест часа!? И е бил все тук!? – отново потреперва жената.

- Да. Според патоанатома е получил инсулт или инфаркт. 

- И точно пред моята врата!? –  повтаря въпроса си жената. 

- Очевидно – да! При това с трошач за брави в ръка. Вижте! Ключалката ви е изтръгната. Да не говорим, че в чантата има инструменти да разбие дори врата на банков трезор. Предполагаме, че се е опитвал да влезе при вас.

- При мен?! 

- Определено! Но сте имали невероятен късмет.

- Нима? На това тук късмет ли му казвате? – сочи с пръст тя мъртвеца.

- Е не! Но пък е наш контингент. Знаем го. Професионалист - в обирите и грабежите. Има дело и за изнасилване. Перфекционист. Подготвя всичко до подробност. Предполагаме, че Ви е следил. Разбрал е, че освен Вас снощи в комплекса е нямало никой друг. Представил се е като служител по поддръжката. Почерпил е портиера от предната смяна с кафе. Сложил му е приспивателно. По този начин си е осигурил спокойствие, за разбиването на вратата. Предполагаме, че сте без телефон, интернет и кабелна. 

- Да, да, да! Кабелната снощи спря. Интернета също. На мобилния мрежата пропадна. А аз бях ядосана, че излизането ми се провали... И като стана така… Взех преспивателно. Заспала съм –  замислено свежда глава младата жена опитвайки да си спомни.

- Приемам, че казвате истината. Защото това тук! – сочи полицаят към някаква черна кутийка на земята – Това е заглушител за мобилни телефони.

- Ахааа – клати глава жената – Професионалист казвате!? 

- Да!

- А защо не е в затвора?

- Добър въпрос – усмихва се полицая, после става сериозен - Пуснат е за добро поведение - предсрочно. 

- Интересно! – усмихва се сконфузено на свой ред жената – Ако това посред нощ да разбива вратите на хората е върхът на доброто му поведение, какво ли се случва, когато е малко по-непослушен? – клати ехидно глава младата жена.      

- Има и такива правни недоразумения – бърчи неодобрително устни полицая – Но на нас други неща са ни по-интересни!

- Кои? – пита с недоумение жената.

- Защо при празен комплекс той дръзва да обира точно апартамент, в който има човек?  Извън профилът му е. Или може би го интересувате Вие?! Примерно за нещо свързаното с работата Ви?! А не точно вещите в апартамента?

- Ами ако освен обирджия е и изнасилвач, може би апартамент със сама жена вътре му е по-интересен отколкото празните наоколо.  

- Съгласен съм. Но има и друго…

- Какво?

- Не усещате ли аромата на урина?!

- Да и какво от това?! Или намеквате, че може би аз съм му дала някакъв основателен повод като жена ли!? – въси вежди младата дама.  

- Не, не! Извинете! Но съгласете се, че този изпечен четиридесет годишен престъпник е без каквито и да е наранявания - било то от удар, прободни или огнестрелни рани – спира обяснението полицаят, поглежда към жената, но след като вижда, как тя сприхаво трепва с рамене, продължава – Добре! Разбирам! Та на първо време ние си мислим, как може би нещо крайно необичайно, или пък крайно стресиращо, го е накарало първо да се изпусне в гащите. При това забележете - на работното си място. А после едва ли не за разнообразие да получи удар. 

- Удар ли! За инфаркт ли намеквате? 

- Нещо такова – да! Или инсулт. 

- Ахаа! И аз с какво мога да му помогна? - с нервен жест оправя косата си жената.

- На него вече с нищо. Но на нас можете! 

- И как?

- Първо ще помоля да споделите, защо ни посрещате с тиган в ръка? 

- Ами то товааа… - смутено поглежда надолу жената, скривайки свенливо домакинският съд зад гърба си - Тиганааа…  

- Добре! Добре! – прекъсва я с усмивка на лице полицая - И второ, което искам да попитам е дали случайно снощи не сте чули някакъв съмнителен шум наоколо?! 

- Вижте аз исках да кажа, че тигана го нося защото мислех да си правя палачинки за закуска. Но вие като зазвъняхте почти като на пожар… Пък нали вече казах, че още съм под действието на преспивателното… - спира за момент жената, прекарва пръсти през косата си и продължава - А може ли щом иде реч за смърт пред моето жилище… И ако телефона ми вече работи… Може ли първо да се обадя на адвоката си. 

- Разбира се! Говорете с него и ще Ви помоля да се уточним кога ще дойдете в участъка за подробни показания. 

- Разбира се! – повтаря репликата на полицая тя, след което малко смутено пита – А сега ако не съм пряко обвинена в нещо, ще помоля да ме извините и да ми позволите да вляза вътре. Да се приведа в по-приличен вид. И след разговор с адвоката си  ще се е уточним за всичко друго. 

- Разбира се госпожо…

- Госпожица съм!

- Извинете госпожице – кимайки с глава смутено отвръща полицаят. 

- Няма нищо – усмихва му се тя и затваря разнебитената врата зад гърба си.  

След това с бавни крачки се отправя към кухнята. Някъде по средата на пътя обаче рязко спира. Разхлипва се тихо и обсипва дъното на тигана с рояк от нежни целувки.